Муравей Радев пита: Ще мрънкаме ли и през новата година?

Живеем в интересни времена. И става все по-интересно, защото светът продължава ускорено да оглупява. Толкова интересно, та чак страшно. Това казва в свой анализ Муравей Радев, цитиран от "Марица". 

Примери безброй. Като започнем с нечовеците, които в името на една жестока примитивна религия проляха кръвта на стотици хиляди в Северна Африка и унищожиха уникални културни паметници, създадени преди хилядолетия.

Нечовеци, които след като им омръзне войната, се връщат по домовете си в Европа и ние ги приемаме, сякаш нищо не се е случило. До поредния взрив на оживено място, предизвикан от нечовека, изкрещял предсмъртно "Аллах е велик", убивайки десетки невинни граждани.

Или пък да вземем възраждането на милитаризма. На новата надпревара във въоръжаването. Един диктатор периодично разпространява самодоволната си мутра, грейнал от щастие след поредния ядрен опит и публично заплашва всеки, който не разбира от комунизъм. Друг пък се хвали колко смъртоносни оръжия е създал и превзема части от съседни държави, сякаш са му бащиния. Трети пък, на юг от нас, има териториални претенции към всички заобикалящи го страни и вече окупира част от едната.

Свидетели сме на рекордни военни бюджети, милиарди прахосани средства за още смърт.

Сякаш съществуващият вече ядрен потенциал не е достатъчен да изпепели живота на земята при първата искра. Сякаш сегашната възможност да причиниш смъртта на човечеството не ти е достатъчна, та ти трябва още смърт. Още и още - нова, допълнителна смърт. Какво е това освен висша форма на оглупяване на хората и най-вече на лидерите им. Които лидери същите тези хора упорито си преизбират.

Какво да кажем за поведението на САЩ, най-мощната и във военно, и в икономическо отношение страна, поддържаща до скоро стабилно геополитическото равновесие на света. Един безумен избор и... хаос. Не само вътрешен, но и външен.

 Готовност за световен хаос.

Реални опити за разбиване на Европейския съюз, излизане на Щатите от важни международни споразумения, търговски войни с Китай, Русия, ЕС и др., което води до реален спад на световната икономика, в т.ч. и на САЩ.

Ами Брекзит? Не ви ли прилича на пиянството на един народ и най-вече на управляващите го, които освен всички икономически и финансови горчивини, които ги очакват, рискуват и разпадането на Великобритания на съставните <210> части. Тук вече можем да говорим не просто за оглупяване, а за престъпно оглупяване.

Европейският съюз. И той, да не остане по-назад, продължава тежко, тромаво и бавно да взема решенията си и все по-трудно да намира баланс между централизация и децентрализация. Между задължителното единство по ключови въпроси и индивидуалните интереси на тази или онази държава.

Което подхранва крайния национализъм в редица страни и е реална предпоставка за разпадането на Съюза. За безславен край на този уникален и велик експеримент. Ако това се случи, значи човешкото оглупяване е неизтребимо.

Разбира се, още много примери могат да се посочат за интересните времена, в които живеем. И за величието на човешката глупост. Сякаш някакъв извънземен разум ни поставя пред изпитание. Сервира ни поредица от глупости, за да разбере човешкият разум може ли да се справи, или още е в зачатък, и следователно…

На фона на тези вселенски проблеми да погледнем какво правим ние, българите.

Най-кратко казано, ние мрънкаме. За всичко. Но най-вече че сме бедни и нещастни. Най-бедните и най-нещастните в цяла Европа. За което, разбира се, не ние, а някой друг е виновен. Световните процеси, европейските процеси, лошите и крадливи управляващи, които обаче си преизбираме, партиите, демокрацията, началството, съседите и прочее, и прочее.

И тъй както сме си най-бедни, току-виж тук една баба, там един дядо хвърлили през прозореца 50-60 хиляди лева на ало измамниците. Почти през седмица. Или пък да вземем родната златна младеж. Една голяма част от нея не желае нито да учи, нито да работи.

Желае да виси по цял ден в кафенетата с цигара в уста и крак върху крак и да мрънка колко е бедна и нещастна и как някой я е лишил от всякаква перспектива. И колко е несправедлив животът по вина на... Приемам това мрънкане почти за естествено, нещо породено от народопсихологията може би.

Всъщност реално погледнато, България наистина е най-бедната страна в ЕС. Изостава както от западните, така и от бившите социалистически страни. Това е факт. Но когато с този факт се спекулира от Българската социалистическа партия, която със и без повод обвинява управляващите и прехвърля вината за това на всеки друг, но не и на себе си, се налага да си припомним няколко неща:

България изостана драматично от т. нар. западни страни, защото беше заставена от Българската комунистическа партия 45 години да строи един измислен и нежизнеспособен свят. Тоталитарен и жесток в налагане на идеологията и практиката си на „затворените стени“ и ниско производителна и лошокачествена държавна планова икономика.

През тези години, загубени за бившите социалистически страни, останалите европейски държави построиха мощни конкурентни пазарни икономики и дръпнаха далеч напред. Един елементарен пример: Гърция, която преди 1944 г. бе два пъти по-слаба от България, днес има четири пъти по-голяма икономика /нашият БВП доскоро беше 50 милиарда евро, гръцкият - 200 милиарда евро/.

Което означава четири пъти повече възможности за всичко, в т.ч. и за доходи, за социални дейности, за жизнен стандарт. Австрия, съпоставима с нас по територия и население, има БВП над 400 милиарда евро - осем пъти повече от България. И т.н.

Защо изостанахме и от бившите соцстрани?

Нали тръгнахме почти заедно да сменяме системата? Да, тръгнахме заедно, но те продължиха, а ние спряхме. При тях комунистическите партии не бяха допуснати до управлението, докато у нас комунистическата партия, преименувала се в социалистическа, управляваше през 6 от първите 7 години след дворцовия преврат на 10 ноември 1989 г.

Другите страни стиснаха зъби и незабавно направиха необходимите тежки реформи /помним така наречената шокова терапия/, а ние се въртяхме в кръг, опитвайки ялови перестроечни модели, провалили се вече дори в родината им - СССР. В България тогава и най-малката демократична придобивка и най-бледата пазарна реформа се постигаше след титанична съпротива и битка с БСП. Как да не изостанеш далеч след всички други.

Затова, когато днес  БСП се прави на току-що паднала от Луната и с комунистически плам громи виновниците /разбирай управляващите/ за това, че сме на последно място, нека ѝ припомним фундаменталната вина както на предшественичката ѝ БКП, така и нейната. Позата на чиста вода ненапита е не само лицемерна - тя е и неимоверно безочлива и нахална.

Разбира се, има и други причини за изоставането ни. Като липсата на значими, структурни реформи в редица важни области и през новия век. С изключение на периода 1997-2001 г., когато стартираха най-важните реформи, през останалото време управляващите се въздържаха да се занимават с истински реформи, защото те имат висока социална и най-вече висока политическа цена. Знам това от личен опит.

От известно време обаче все повече се убеждавам, че има една още по-важна причина. А тя е, че обществото ни не желае реформи.

Да, наистина не ги желае. За да се убедим, че е така, трябва да започнем малко по-отрано. Да обясним, че реформата е ПРОМЯНА. Дълбока промяна в структурата, във формата, в съдържанието, във функциите и финансирането на съответната система.

Промяна към ефективност, или с по-малко ресурси да постигнеш по-добри резултати на изхода на системата. Когато всяка година се коментира бюджетът на страната, повечето наблюдатели правят една и съща основна грешка - не виждали реформи в него. Ами да, няма да видят, защото бюджетът не прави реформи. Те се правят от съответните министерства и ведомства.

А за да разберем защо обществото ни не иска реформи, трябва да проследим пътя на реформата. Да вземем един министър, който се е престрашил, седнал, работил усърдно и компетентно и подготвил проектозакон за тази промяна. Да вземем един Министерски съвет, който въпреки високата политическа цена реши да я направи и внесе реформата в Народното събрание. Какво се случва?

ПЪРВО, системата, за която се отнася тази реформа, започва неистова съпротива. Тя не желае промяна. Не иска да си разваля рахатлъка. Започват едни митинги, едни шествия, едни мълчаливи бдения… Все до болка познати неща.

ВТОРО, синдикатите само това чакат. Яхват протестите и започват да ги управляват. Вадят от девет кладенеца вода само и само нищо да не се промени.

ТРЕТО, кулминацията настъпва, когато проектозаконът влезе в парламента. Тогава опозицията съзира звездния си момент - започват едни речи, едни хули, едни атаки, критика - принципна, безпринципна, няма значение. Дотогава, докато не остане камък върху камък от закона. Няма лош аргумент - всичко срещу промяната.

ЧЕТВЪРТО, медиите всичкото това нещо го забъркват в една антиреформаторска каша и обилно го поднасят на публиката. И тогава какво става? След такова масирано облъчване окончателно ошашавеното общество естествено реагира отрицателно. Спрете тази реформа, казва то. Не я искам - тя е вредна и жестока за хората. Тази не. Дайте друга.

Пример: Здравеопазването - с право най-критикуваната система. Дойде нов министър - г-н Кирил Ананиев, работи половин година и предложи за публично обсъждане три варианта за реформа.

Нищо повече от публично обсъждане - да се чуе мнението на обществото. Помните ли каква помия се изля върху него откъде ли не. Дори в парламента БСП надмина всички опозиционни върхове - поиска вот на недоверие не за представен законопроект, а за нахалството на министъра да подложи дори само на обсъждане тези варианти за промяна.

Парадоксът е, че първоначално всички се обявяват за реформи. И управляващи, и опозиция, и синдикати, и бизнесът, и президентът, и обществото като цяло. Искат реформи, търсят ги, настояват. И в момента, в който такава се появи, се случва гореописаното.

Много ми се ще нашето бедно, нещастно общество най-после да разбере, че ако иска да бъде по-малко бедно, трябва да спре прахосването на публичните пари, събрани от нашите и на бизнеса данъци, което става само с истински реформи. И вместо, подведено от кого ли не, да вика "спрете тази реформа", да заяви твърдо и категорично "Направете я, господа управляващи. Искаме я".  

И още нещо много ми се ще. Да спрем с мрънкането. Да разберем, че животът и благополучието ни зависят преди всичко от нас самите.

От нашето можене и от нашите усилия. А моженето е функция на образованието. Няма по-конвертируем капитал от доброто образование и получаването на допълнителни знания и умения, толкова нужни на икономиката ни.

Можем не само да го разберем, но и да го направим, защото имаме високоинтелигентен човешки потенциал. Особено младите поколения, които печелят престижни награди на международни конкурси и олимпиади по какво ли не.

Направим ли го, вече няма да бъдем нито най-бедните, нито най-нещастните европейци. Но преди това трябва да забравим мрънкането и да открием спасението в образованието и повишаването на квалификацията си. И да разредим престоя в кафенетата. Дори с цената на загуба на част от нещата, които правят живота ни толкова интересен.

Надявам се да го доживея!