Проф. Янаки Стоилов през 2019 г.: Нуждаем се от прокуратура, която разполага със силни правомощия

Проф. Янаки Стоилов вече е служебен министър на правосъдието, след като държавният глава Румен Радев подписа указ за назначаването му, обнародван в сряда и в „Държавен вестник“. Веднага, след като станаха ясни имената на служебните министри, в публичното пространство и в медиите започна вълна от ретроспекция относно качествата и позициите на „избраните“, които те са заемали във времето.

В контекста на желанието на част от депутатите от вече отишлото си 45-то Народно събрание за промени в Конституцията, Закона за съдебната власт (ЗСВ) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) с цел смачкване на специализираното правосъдие и прокуратурата, отслабване на функциите на държавното обвинение и неговото подчиняване на изпълнителната и законодателната власт, припомняме каква е позицията на проф. Стоилов относно конституционни промени в държавата и състоянието на съдебната власт, изразена пред радио „Фокус“ още през зимата на 2019 година.

Макар че служебният министър към настоящия момент няма никакво отношение към пряката законодателна дейност, поради липсата на действащ парламент, е важно да се чуе неговото мнение в контекста на броженията на политическата сцена от последния близо месец.

На въпрос дали е възможно да се прави реформа в съдебната система чрез поправки в основния закон или това е обречена стъпка, проф. Янаки Стоилов отговаря така:

„Юридическият отговор е, че това е възможно до известна степен, тъй като у нас е установен модел, който разделя самата учредителна власт между Великото Народно събрание, което има съществените правомощия за промени в Конституцията и приемането на нова Конституция, и самото Народно събрание, тоест парламентът, който е законодателен орган, в тези рамки обсъжда въпроса.

Така че това е формалната страна на въпроса, който се поставя. Оттам нататък вече съдържателният въпрос – какви проблеми възникват, дали те могат да бъдат решавани чрез текущи законодателни промени или изискват конституционни изменения, и главно – какво би се постигнало с предприетите стъпки за промяна“.

Според него това, което до 2019 година е липсвало в обсъжданията, което с пълна сила е валидно и до днес, е да се поставят основните въпроси. “Ние често започваме да търсим някакви правни средства, без да са ясно формулирани проблемите. Важно е оттам нататък да се види дали към тези проблеми има някакво преобладаващо виждане или разногласие. За мен основните въпроси са как се оценява досегашната дейност на прокуратурата. Разбира се, това рефлектира до голяма степен върху фигурата на главния прокурор, но и до цялата прокурорска система. Другият въпрос е дали ние се нуждаем от силна прокуратура или смятаме, че по-скоро една ограничена, относително слаба в правомощията си институция – тази, която кореспондира на целите, които се поставят.

И третият въпрос е, с оглед на отговора на предишните два – какви мерки евентуално да се предприемат – дали те трябва да бъдат от законов или от конституционен характер. Аз мога да ви дам накратко моята преценка, която се основава според мен и на масовите оценки в българското общество. Това, че има висока степен на критичност към дейността на прокуратурата, особено що се отнася до противодействието срещу престъпността и корупцията по високите етажи на властта. Смятам, че ние се нуждаем от прокуратура, която разполага със силни правомощия. Но тук трябва да се направи уговорката, че силата на прокуратурата е необходимо да проличава в окончателните резултати от нейната дейност, тоест в осъдителните присъди, до които се стига от органа, който прави тази оценка, а именно различните съдилища.

А не, както понякога става, да се разчита по-скоро на мерките на процесуално въздействие, защото виждаме, че понякога те са твърде продължителни, твърде интензивни, а в много от тези случаи не се стига до един краен резултат, който оправдава тяхното предприемане. И оттук следват вече другите въпроси. Така че ние не трябва да подхождаме към тази дискусия отзад напред, понякога дори конкретните, но ясни стъпки, водят до по-бързи и установими резултати. Само един пример да посоча. Ако актовете, с които се намалява наложеното от съда наказание, не се произнасяха с определение, а с решение на съда, сега нямаше да сме поставени в толкова тежка ситуация, не знам даже дали въобще е решима, дали оттук нататък съдът би могъл по някакъв начин да контролира действие, което е предприето. Така че това са според мен въпросите. Ние трябва да вадим поуки от това, което е станало в изминалите години“, казва проф. Стоилов.

Той дава и оценка на досегашните промени в Конституцията, в чийто авторски колектив е бил и самият той по време на VII-то Велико народно събрание. „Досега за непродължителен период от време са направени четири промени в Конституцията, все в частта за съдебната власт. И повечето от тези промени не са довели до някаква осезаема промяна. Даже нещо повече, да вземем само последната от 2015 година – тогава много се настояваше да бъдат обособени прокурорската и съдийската колегия с оглед на по-голяма независимост.

Един от резултатите на това нещо е, че в хода на обсъждането и провеждането на процедурата за избор на нов главен прокурор този въпрос беше много силно повлиян от стартирането му и от позициите в самата прокурорска колегия. Нещо повече, ако погледнем състава на Висшия съдебен съвет, там вече няма никакви хора, които са външни по отношение на съдебната власт, тъй като идеята за съществуването на такъв кадрови орган е в него наистина да преобладават магистратите и най-вече съдиите, но това да не бъде орган изцяло на магистратурата, която да се възпроизвежда, а да има поне няколко души, които упражняват и други юридически професии, тоест имат необходимия капацитет и могат до известна степен да дадат външен поглед към дейността на съдебната власт, най-вече в областта на подбора и развитието на кадрите“.

Проф. Стоилов оценява и поведението на формациите пожелали предишните промени в Конституцията, които, между другото, до голяма степен са същите, които желаят и настоящите „реформи“ в съдебната власт.

„И забележете, че част от най-активните хора, които даваха тези идеи, те в момента не правят никакъв коментар. Даже има цели политически формации, професионални организации, които стояха в основата на тази промяна, но те някак продължават със своята увереност и със своята настойчивост, даже когато техни приети решения са се оказали поне отчасти непригодни. И само още един пример. Две от измененията, които преди това бяха направени, между едното и другото мина някъде около година време. Аз съм участвал, в качеството си тогава на ръководител на правната комисия, в диалога и с Европейската комисия, и със Съвета на Европа, като първоначално промените бяха силно повлияни от европейските, говоря от специализираните органи на Европейския съюз, които даже залагаха на по-голяма роля на самото Министерство на правосъдието в повишаване на отговорността на съдебната власт.

Докато пък следващите бяха под въздействието на Съвета на Европа, който претендира с известно основание да бъде основната европейска институция за развитие на правовата държава, на демократичните процеси. И те пък отидоха в противоположна на предишната посока, тоест към силно редуциране на ролята на изпълнителната власт в комуникацията със съдебната. Всички тези неща показват, че проблемите са много по-дълбоки. Според мен те са най-вече не от нормативно естество, било то конституционно или законово, но опират въобще до начина, по който действат по-голяма част от българските институции, и то не само в сферата на съдебната власт, а включително и тези, които имат по-силно изразен политически характер“.

На въпрос на водещия относно тезата на президента, че „в българския конституционен модел отчетността на главния прокурор приключва с избора му“, проф. Стоилов отговаря:

„Сигурно сте пропуснали някои от измененията на Конституцията, които дават възможност на парламента да осъществява такава отчетност по отношение на различни органи. И включително това, че парламентът изслушва и приема годишните доклади на Върховния касационен съд, включително тук попада и главният прокурор, възможността парламентът, който сега дори в правилника си е записал – една по-голяма честота в изслушването на такива доклади, във възможността да се поставят въпроси. Така че ние опираме по-скоро до въпроса как се упражнява тази конституционна възможност, която съществува още от предишните изменения на Конституцията. Ами ако няма хора, които да упражняват този контрол, ние какъвто и контрол да предвидим, той няма да стане по-голям. То в това е въпросът.

Защото виждаме част от решенията, които взема парламентът, остри въпроси – дали те са повлияни от независима оценка в дейността на тези институции, дали те пренасят обществените очаквания или други такива интереси. Така че сега дебатът може да се води как ние виждаме мястото на прокуратурата. Решенията не са повече от 3-4 – тези, които съществуват по света. При нас проблемът е, че неефективността на редица от държавните институции, обслужването на други интереси, различни от публично обявените, води дори към криза на доверието в парламентаризма и демокрацията. Само че, ако по тази логика трябва да отменим и тях, тогава трябва да се търси въобще някакъв друг модел, който е далече от съвременните конституции. За мен основните проблеми са в начина, по който функционират политическите партии и повечето от държавните органи.

И затова често се надяваме, че когато променим закона, у нас вече има една мода – почти всеки обществен проблем да се решава чрез криминализиране на деянията и повишаване на наказанията. Сега сме на път може би да очакваме, че с колкото може по-големи и по-интензивни конституционни промени да се достигне до решаване на проблемите. Само че ако субектите, които действат в областта на държавното управление и на политическата система не проявят качеството и отговорността на своята дейност, то и резултатите няма да са по-различни от досегашните“.

Той все пак споделя, че има какво да се работи в областта главно на наказателният процес на законът за съдебната власт. „Освен това, някои като четат конституцията трябва да я четат във връзка с нейните разпоредби. Вярно е, че при нас главният прокурор има правомощието да осъществява надзор върху дейността на всички прокурори, но в същото време няколко текста преди това е казано, че при изпълнение на своите функции магистратите, тоест и прокурорите, са независими и се подчиняват само на закона. Тоест, това означава, че при конкретните разследвания, при обвиненията съответните прокурори трябва да имат необходимата възможност да прилагат закона, а не толкова някакви указания и освен това, да се прецени до каква степен може да се разшири съдебният контрол върху актовете на прокуратурата.

Тази възможност не е безпределна, защото в края на краищата ние не можем да смесим изцяло функциите на съда и на прокуратурата, но има някакви резерви да се постигне един по-добър баланс. Баланс между това, че прокурорът е ръководител – основното действащо лице в досъдебната фаза, но в същото време трябва да се направи така, че да бъдат зачитани всички принципи, включително и по разширяването на съдебният контрол върху тази фаза на законодателният процес. Според мен, тук има възможност и като, че ли повече резултати могат да бъдат постигнати, защото една от причините, за да се заговори за промяна в конституцията отново беше привнесена от вън, чрез становището на Венецианската комисия, преди това осъдителното решение на Съдът по правата на човека, дори становище на комитета на министрите на Съвета на Европа.

Но вижте, този въпрос е фрагментарен, той не може да бъде център на обсъжданията първо, защото има възможност да се намери негово законово решение, тоест да има един относително обективен ред, по който се разглеждат сигнали за евентуални престъпления срещу главният прокурор и на второ място, няма нужда дори да се стига до това главният прокурор да бъде обвинен в престъпление, тъй като и сега конституцията допуска възможност той да бъде отстраняван, не просто временно, а да бъде освобождаван дори от длъжност в случай, че бъдат извършени тежки нарушения, или дори такива действия, които уронват престижа на съдебната власт. Така че, няма нужда винаги да се стига до най-интензивното средство на правно въздействие, след като за по-малки деяния същите тези въпроси могат да бъдат поставени. Отделен въпрос е колко обективен е механизмът, по който се очаква тяхното решаване“.

Проф. Стоилов е категоричен и, че е резервиран към идеята да се създава някаква допълнителна институция, която да контролира главния прокурор, защото „в правото винаги има един проблем, че този, който е на върха на контролната система в крайна сметка няма кой да го контролира в същата степен, както той контролира другите“.

„И ние никога не можем да намерим, винаги, някакво по-високо ниво. За мен този въпрос може да се обсъжда в рамките на Висшият съдебен съвет, ако се определя, но не от прокурорската колегия, а от самият Висш съдебен съвет, прокурор, който да е сигурно, че ще бъде до голяма степен обективен и независим, и който може да получи такива функции по конкретни сигнали.

След, което вече, ако той събере необходимите доказателства да повдигне обвинение пред съда за такова престъпление. Това е един много по-опростен механизъм, който не изисква нито отделна администрация, а още по-малко създаването на една институция, която може да се окаже, че за целият си продължителен мандат няма да се занимава с нищо. Нали, това би било по-обективният подход, тъй като за различни сигнали могат да се определят различни прокурори, особено такива, които са в края на своята кариера и са стигнали високи позиции в тази система без да очакват някакви последващи оценки, одобрения, повишения и т.н.“, казва още той.

 И продължава по темата за отговорността на главния прокурор: „Забележете, че даже в становището на Венецианската комисия, като че ли там е формулирана една нерешима задача. Вие не можете да дадете на хората, които решават задача такава, на която условието не води към ясно определен резултат, защото от една страна се казва, че този човек трябва да е напълно независим, от друга страна, обаче, се казва, че все пак трябва да е прокурор.

ко ние решим, че обвинителната функция ще бъде осъществявана, да речем, от някаква обществена организация, от някаква професионална общност тогава нека някой да излезе това нещо и да го заяви. Но, ако самата обвинителна дейност в България се възлага на прокуратурата, то трябва да се търси в рамките на тази институция някой да осъществи ефективно обвинителната функция. Аз ви казах, че съществува такъв принцип, той идва още от древното римско право, че никой не може да съдия по собственият си процес. Тоест, и самият прокурор, който би разследвал главният прокурор не може да получава задължителни указания от този прокурор как да бъде той разследван, това е лишено от всякаква здрава логика. Единственият въпрос е дали този човек, наистина ще разполага с механизмите и с действие подчинено само на закона, без да се влияе от други фактори, от това, че той се намира в рамките на тази система. Това е практическият въпрос, който трябва да намери решение“.

Накрая проф. Стоилов споделя, че според него не трябва да се започва разговор за промени в Конституцията с някаква предубеденост от гледна точка на крайният резултат. „Освен това, аз имам значителни резерви, че Народното събрание в този му вид, вече около година преди изтичането на неговият мандат, ще разполага с кой знае какъв, главно, капацитет на обществено и политическо доверие, за да му се възлагат подобни отговорности по конституционна промяна.

А и примерите, които ви приведох от миналото показват, че обикновено такива промени се съпровождат с известен апломб, с известни очаквания и само година-две по-късно установяваме, че те ще са ни оставили в положението преди да ги започнем. Така че, за мен такава дискусия може да се води, тя трябва да отиде по-дълбоко от нормативните аспекти и в края на краищата да не забравяме, че ние сме република с парламентарно управление.

Това е един ориентир за мен, не, че сегашният начин, по който се упражнява тази конституционна повеля удовлетворява голяма част от българските граждани, но пак казвам, ние трябва да се обърнем много повече към начинът, по който функционира политическата система и държавните институции, за да подобрим качеството и отговорността на тяхната дейност преди да стигнем до други стъпки, които, пак казвам, те могат да бъдат необходими и полезни при дадени обстоятелства, но сами по себе си не решават тези проблеми, които обсъждахме“, казва още новият служебен министър на правосъдието през 2019 година.

Източник: "Правен свят"