Първанов с нови разкрития за мандата си на президент и какво нарушение е направил, заради Кербала
Президентът Георги Първанов (2002-2012 г.) даде обширно интервю, в което си спомни времето, когато бе на чело на България. Първанов направи неочаквани разкрития за мандата си. Сред тях е какво нарушение е направил, след атентата в Кербала. Ето какво разказа той пред bTV.
- Господин Първанов, 10 години след вашето десетилетие в президентската институция. С какво се занимавате сега?
- С каквото си поискам. Имаше едно предаване на Ваш колега, в края на втория ми мандат ме попита какво правя тогава и аз казах: „Каквото е необходимо“, а след това казвам: „С каквото си пожелая“. Цял живот съм писал, след като написах една книга – документално-мемоарна, сега се хвърлих с повече стръв дори да пиша книга за лидерството.
- Тъй като се занимавате с история и документи, аз ще ви върна в един друг момент - шеговито споделяте в последната Ви книга, че в деня на първите Ви президентски избори сте били готови само с изявление за негативен резултат или почетна загуба. Как победихте първия си мандат, напук на социолозите?
- Победих с много тичане, с много блъскане, с много работа, с една друга технология. Тогава правехме избори така, обикаляйки цялата страна, срещайки се с много хора. Тогава на събранията можехте да срещнете избиратели, ставаха сериозни дискусии и докато другите се занимаваха тук с измислени дебати, аз вече бях стигнал до много хора. Бях направил много избори преди това, 3 месеца преди това аз бях загубил много тежко парламентарните избори срещу Царя. Бях печелил още по преди това местните избори.
Тоест в много поредни различни по своя характер избори аз бях изградил своята стратегия и тактика. Бяха ме отписали, смятаха ме, че съм самурай, подлагам се на харакири, обаче за изненада на мнозина аз взех, че спечелих. Между другото, имаше едно проучване, което 40 дни преди изборите ми даваше 15-о място по рейтинг, а аз взех, че спечелих.
- Кога беше по-трудно – първия път, когато е било изненада за мнозина или втория път, когато трябва вече да запазите доверието на тези, които са Ви избрали?
- Без съмнение първия път беше много по-трудно, защото моят опонент, действащият опонент Петър Стоянов, беше обявен за личност на столетието, той имаше всички основания да очаква победата, а аз бях глуха опозиция. Разбира се, вече със създадена голяма, силна коалиция наистина победи в различни по-малки битки.
- Кои са моментите, за които не бяхте подготвен, влизайки в сградата на „Дондуков“ 2?
- Разбира се, аз не съм се готвил тясно професионално за държавен глава, но във всеки случай моята подготовка като политик е била по-широка, повече към държавническото, отколкото към проблемите и изискванията на изпълнителната власт и затова на мен са ми предлагали да бъда премиер. Винаги съм отклонявал подобна идея, но сякаш много по-добре бях подготвен за „Дондуков“ 2.
- Казвате в книгата си, че няма вечни врагове в политиката. Как успяхте пък да превърнете Вашите политически опоненти в партньори в качеството си на президент?
- Трудно е, даже и вътре в левицата на мен ми трябваше доста време, няколко години. Сега някои смятат, че коалиция се прави от днес за утре. На мен ми трябваха 3-4 години да направя „Коалиция за България“. По-малко, но достатъчно време ми трябваше да дам тласъка и да стана, както се шегуват вашите колеги, „архитект на Тройната коалиция“.
Имаше непримирими отношения там между НДСВ, ДПС, БСП – това са партии различни по своята идейна основа, но пък трябва да се помни, че на едни избори се правят коалиции преди изборите, за да може да се разграничим и оттам да спечелим повече гласове. Но трябва да имаме винаги наум това, че след изборите трябва да може да намерим основите, така че да съберем и партии, които са твърде различни, да не кажа противоречиви.
- Това започна от времето след Тройната коалиция, може би от страна на ГЕРБ. Бойко Борисов най-често го повтаряше, след това, разбира се, другите го подеха и сега като теглим чертата от дистанцията на времето, аз мисля, че трудно може да бъде опровергана тезата, че следващите коалиции бяха много по-слаби, много по-неуспешни, отколкото Тройната коалиция при всичките кусури, които аз самият съм коментирал и критикувал.
Разбира се, не може без коалиции, не можеш да имаш 100, 200, 300 партии, повечето от които наистина са непримирими, и в един момент да не си помислиш, че управлението в крайна сметка трябва да притъпи тези противоречия и да се намерят основните допирни точки, приоритетите.
- Не четем между редовете – има ли ключово, важно събитие във вашите два президентски мандата, което остана скрито от общественото внимание?
- Постарал съм се и в книгата, пък и в многобройни интервюта да разкажа почти за всичко. Знаете ли, скрито остава онова, което се прави за подготовката на едно събитие. Ще ви дам един пример с Либия, със спасяването на нашите медицински работници там. Водеше се голям спор, сигурно си спомняте, дали да е явна, или скрита дипломацията.
Това беше измислен спор. Имаше много явни моменти, включително и моята визита в Триполи и разговорите ми с Тони Блеър, със Саркози, ако щете с Буш, но то има огромно море от подводна работа на хора като Борис Велчев, Георги Димитров – дипломатът, хората от Външно министерство, на Ивайло Калфин екипът. Тихо, кротко, сега вече съм извадил документите, които подготвяха нещата, и това е скритата част, без която не може да мине.
- Това не съм го измислил аз. Не съм сигурен, че и предишният цар го е казал, но това няма значение. Философията е добра, още повече, че ние вече сме член на ЕС. Във всеки случай се стараем да сме в крак с останалите. Но баланса трябва да го има. И с Русия, и с другите страни от Изтока. Имаме много приятели на юг, на Балканите – каза го и Буш, каза го и Барозу - президентът на ЕС.
Ние бяхме лидер, макар и неформално обявен. Така че нужна ни е многостранна политика, в която да бъдем солидарни с Брюксел, дотолкова, доколкото наистина нашите интереси го изискват. В същото време да не забравяме, че има много неща, от които можем да се възползваме от Русия. И не само енергетиката. От другите страни около Черноморско-Каспийския регион.
Изобщо майсторлъкът е в баланса. Аз имам една такава фраза, може би ще се повторя, понеже ме закачаха често за големия шлем, и моята теза беше, че най-доброто за България са енергийни руски проекти и американски бази. Аз съм го казвал и във Вашингтон, и в Москва и от там никой не е реагирал.
- Споменахте и американските бази – как променихте позицията си от човек, част от партия, която не допуска американски самолети да преминават през българското въздушно пространство, а след това бяхте президентът, който официално подписа и подпечата участието ни в Северноатлантическия алианс?
- Всеки има право на развитие. Вижте, аз бях против допускането на самолетите за атака срещу Югославия в една война, която аз не приемах. Някой беше написал заядливо: „Имаме си президент-пацифист” и аз не се отказвам от това, но когато вече бяхме член на Алианса и то с моя подпис, наистина ние трябваше да бъдем солидарни, да бъдем коректни към своите партньори, но при едно условие – когато правят коалиции, тръгват да атакуват Ирак, правят коалиция на желаещите и нас ни включват без да ни питат, а вземат решения за различен вид атаки, в това не са привлечени наши военни. Нашите политици не са привлечени.
Не, искам равноправно участие и държа на тази позиция, още от времето, когато стана големия сакатлък с нашите войници в Кербала, с тяхната смърт, Бог да ги прости. Тогава формулирах едни такива принципи, включително и максимални гаранции за нашите бойци, които изпращаме в контингентите.
- В международен план не ги степенувам, разбира се, защото те са различни категории. Но бих тръгнал от това, че, не е само моя самооценка, екипът ми мисли така, ние помогнахме доста на правителството, което имаше водеща роля, и това няма да отрека, в преговорите с ЕС. Само за година и половина се наложи да обиколя Европа с разговори и контакти на най-високо ниво, включително и държавни посещения, официални посещения. Нещо, което сякаш след време не се виждаше не само като интензивност, но и като ниво.
И тандемът ни с Царя в това отношение беше безупречен. Така че това е важно. Разбира се, бих могъл да посоча тройния шлем, големите енергийни проекти, особено с оглед на актуалното им значение. Аз твърдя, че ако сега имахме, както трябваше да стане 2014-15 г., двата реактора на „Белене“, ако имахме 63 млрд. газ от „Южен поток“ през България, нашите енергийни проблеми щяха да бъдат много по-малки в сравнение с това, което е.
Разговорът ми с папата, с оглед на оневиняването на българите за атентата срещу него, либийската тема, за която съм разказвал много в книгата си, в която постигнахме непознат до момента пробив в международната среда. Такава солидарност с България не е имало никога. Може би само по времето на Георги Димитров.
- Най-трудните Ви моменти в рамките на 10 години по време на вашите 2 мандата с 3 редовни правителства – кога Ви беше най-трудно?
- Трябва да кажа, че за двата ми мандата това са редовни правителства, аз служебно правителство така и не направих и се пазех като от огън от това. Не съжалявам, въпреки че има някаква изгода за този, който формира личния кабинет.
Има един случай, нещо конкретно да разкажа – пак ще кажа за прословутия атентат в Кербала, аз бях решил, че трябва да си направя една операция на лицевата част. Влязох преди Коледа на операцията с идеята да „засъхне“ за няколко дни. След операцията, когато се прибрах в стаята за почивка, телефонът ми беше прегрял от обаждания от генерал Студенков, шеф на военното разузнаване. Каза ми за атентата.
Бях подписал един документ, според който не трябваше да вземам решения в този ден, защото имах упойка, но в държавата се оказа, че няма никой. Правителството – Царя е в Мадрид, министрите – навън и се наложи да отида спешно в президентството. Създадохме щаб, организирахме всичко, презаписах новогодишното си съобщение с една огромна лепенка, която беше добре маскирана, но по-важното е, че медиите проявиха разбиране и не раздуха случая.
Но най-важното, разбира се, че трябваше да произнеса тежко траурно слово и въпреки това да кажа, че ние оставаме. Оставаме верни на съюзническите си ангажименти. После се изтеглихме, полека-лека, но не панически. А във вътрешен план – може би импийчмънтът. Това, което остава без аналог в българската история, когато ГЕРБ тръгнаха да ме отстраняват. Някакъв невинен случай, който даже сега не искам да коментирам – публикувах една папка с разговорите със Симеон Дянков. Тогава се изляха срещу мен много неща, много помия, извинявайте за израза, в това число и на най-високо ниво.
Сега някои се изкарват големи борци срещу Борисов, но той не е казал подобни думи срещу тях, каквито аз съм чул по мой адрес. Но това са част от рисковете на политиката. Само това ще кажа, че колкото и да сме се карали, и преди това, и след това, или да сме спорели, винаги е имало възможност, когато се налага за Европа, за някакъв друг сериозен проблем за България, да вдигнем телефоните и да кажем: „Да се видим за половин час, за едно кафе“.
- Впрочем колегата Плевнелиев, с когото се чуваме, поддържаме приличен диалог, разказа как влизайки в българското президентство, той не намерил компютри. Да кажа, че ние все пак за да влезем в тази сграда, не сме дошли от първобитно-общинния строй. Всичко си имаше и не това беше важното.
Аз поех президентството със 150 души щат от Петър Стоянов, когато излизах пак бяха толкова. През това време държавната администрация се увеличи с 10-ки хиляди, а що се отнася до по-конкретен случай, не мога да си спомня, деликатно казано, за такъв разговор. Аз помня един друг случай, когато почитахме паметта на д-р Желев, светла му памет, в с. Веселиново с паметната плоча, след това обядвахме четиримата президенти.
Моето усещане е, че през целия този разговор сякаш ние със Стоянов бяхме повече на единни позиции, отколкото Радев и Плевнелиев, но това е силно субективно. Важното е да има диалог, важното е да има разговор, когато става дума за национални проблеми и приоритети.
- Аз бих казал, че се говори за президентска република даже. Както преди време се говореше да се стеснят съвсем президентските правомощия. Аз отклонявам на този етап и едното, и другото предложение. За 10 години аз не си позволих да искам нещо повече, тъй като съм избран в името на тези конституции. Но да, имах 3-4 конкретни идеи, които смятам за актуални.
Например преодоляването на президентското вето застава с малко по-висок процент от народните представители. Например правото на президента да свиква директно референдум. Сега той прави предложение, то влиза в парламента, там го редактират както намерят за добре и се получава едно нищо. Аз съм наложил 32 пъти вето. Президентът трябва да си запази това право да бъде коректив, особено когато става дума за противоконституционни действия, а такива на парламента има. И по мое време е имало, и в други периоди.
В разгара на импийчмънта имаше един случай, когато парламентът приемаше закон за рекламата и се промъкна една постановка, незнайно как, за реклама на наркотични вещества на алкохолна напитка. Този текст не стигна до президента, но го видях в „Държавен вестник“. Проблем без прецедент в цялата история на България и тогава с насмешка коментирах, че искат да ме свалят за нарушение на Конституцията тези, които са го направили току-що и то много откровено.
- Каква България заварихте, когато започна Вашият мандат през 2002 г. и каква оставихте през 2012 г.?
- Нескромно казано аз имах шанса да бъда начело на държавата като президент в един успешен период за България. Аз оценявам позитивно управлението на двете правителства – това на Царя и на Тройната коалиция – 8 години имаше икономически ръст, имаше нелоши социални решения, образът на България изглеждаше по друг начин.
Наистина нашият тандем с премиера Сакскобургготски беше приеман много добре, в много от случаите сме участвали заедно в международните форуми. Но не само заради това, във всеки случай аз не си спомням някой от Европа – президент, премиер още по-малко, както сега се случва, посланик, да ни размахва пръст и да ни казва: „Няма да правите това, ще правите друго“.
Имаше респект към България и затова, подчертавам още веднъж, това беше един успешен период в началото. Вече към края нещата започнаха да се пропукват, защото вече други бяха поели изпълнителната власт. Но имаше все още инерция, така че почти до края на двата ми мандата нещата изглеждаха по-добре. След това започнаха големите скандали, разправии и във вътрешен и международен като образ България започна да ерозира.