Британският бежанец: Ние мразим Хелоуин
Тези, които са чели и други мои истории или следят Фейсбук страницата ми , знаят, че съм женен за българка
Здравейте mates!
You already know, че аз съм Конан Дъфи и съм британец живеещ в България, също така perhaps знаете, че разказвам тук за опитите ми да опозная новата си родина, като пътувам и събирам печати от 100-те национални туристически обекта.
As a matter of fact, не всичките ми случки са свързнаи някоя забележителност от списъка, тъй като има доста неща, които можеш да научиш за България дори на пейката пред блока.
However, има места, на които ти дават печат, но едва ли някога ще ги посетя, като например Castle of Варадиново (seriously mate, как можеш да наречеш забележителност подобно кичозно, bloody piece of shit).
Това, на което едва ли сте обърнали внимание, че в момента пиша (actually, щом го четете в момента вече съм го написал, но пък от друга страна вие още не сте прочели нищо, дoкато пиша тези думи.. oh, forget it), това е 18-та история за приключенията ми в новата ми родина.
Тези, които са чели и други мои истории или следят Фейсбук страницата ми , знаят, че съм женен за българка. И сигурно ще си кажат: „ Look at him, same old story! Завъртяла му главата на чужденеца нашата девойка и той се заселил в България“.
В същност ситуацията при нас е more complicated. First of all, аз посетих в България и се влюбих в нея доста преди да се запозная с моята Добромира и съответно да fall in love в нея. Also, с Додо се запознах в Лондон, but да караме по ред.
Аз винаги съм обичал да пътувам. Not always съм можел да си позволя вълнуващи пътешевствия all around the world. Точно за това и посетих България. No offence, обаче нали се сещате, ако един средностатистически (макар че аз съм extraordinary, ако питате мама) лондончанин им достатъчно голям бюджет за vacation със сигурност ще предпочете да посети Египетските пирамиди, вместо НДК.
So, аз също си бях book-нал low-cost екскурзия до България, тъй като ...можех да си позволя да посетя България.
Само за 5 дни, обаче това пътуване промени света ми. Опознах София, посетих Велико Търново, видях Рилските езера и Белоградчишките скали. Ядох шкембе чорба!
И тогава реших, че не знам кое точно е мястото, на което искам да умра, но определено България е страната, в която искам да живея. Аз literally се бях разболял по България. Когато се върнах в bloody, foggy Лондон, мислех само за България. Четях само за България. Гледах филми само за България, слушах българска музика ( No pop-folk!), търсех българския ястия по заведенията, въобще бях obsessed.
Доста по-късно се запознах с нея. Добромира е родена и израснала в България, more specific във Велико Търново. Цялата красота и изящество на Средновековна България се е въплатила в тялото й, а войнствения нрав на болярската аристокрация е намерил наследство в характера й. Или както ми я описа веднъж, любимата й баба: „ Колкото хубаво, толкоз‘ и проклето“.
Родната къща или по-специално родният апартамент, на Додо се намира в небезизвестния ж.к. Картала. Това е панелен комплекс построен при socialism предимно за служители на МВР.
Нейният баща е бил пожарникар - благородна професия създадена за смели и безрасъдни мъже. Загинал в катастрофа с мотоциклета си, когато Додо била на 9г. Моята съпруга ненавижда рокерите. Когато години по-късно заживяхме заедно, едно от първите неща, които направи бе да изхвърли коженото ми яке.
И така моята любима българка завършила Хуманитарната гимназия във Велико Търново, но се оказало, че е very gifted пианистка. Приели я да учи в Консерваторията, но музикалната й кариера приключила след като някакъв lustful професор се опитал да й обясни, че няма как да си вземе изпита, ако не преспи с него.
Грешката му била, че й говорил тези гадости, докато седи до нея на пианото и в момента, в който сложил ръка върху нейната, my sweetheart му размазала ръката с капака на пианото.
Мъничката Додо, вложила толкова rage в удара, че успяла дори на собствената й ръка, намираща се под тази на професора, да счупи четири bones. Сега пръстите я заболяват, когато времето се разваля или като мие чинии. В къщи аз мия чиниите, а професорът още преподава на млади музиканти.
Официалният повод, който накарал Добромира да приключи с България, обаче бил когато лекарят, заради чиято немарливост майка й починала в болницата, се кандидатирал за депутат.
И, ето я моята precious Додо – барманка в лондонски Pub, където освен да пълни халби, едно от основните й занимания е да отбива опитите за flirt на малоумни fellows като мен и колегите ми от завода за гумени уплътнения.
В първия момент, в който разбрах, че е българка бях толкова overexcited, че успях в едно безкрайно изречение да намеся думи като „Пирин“, „ракия“, „Христо Стоичков“ и „лютеница“.
Додо изсумтя толкова презрително и започна толкова методично да отбягва опитите ми да я заговоря, че в един момент се притесних дали самоучителят ми по български език, от който бях наизустил доста думи, не е prank и аз в същност не съм й наговорил някакви explicit curses.
Още не знаех, че Додо е решила да прекъсне всякакъв контакт и да изтрие всеки спомен свързан със страната, в която е получила толкова много болка.
Магията се случи, на един Halloween. Целият бар беше пълен с маскирани morons, които се надпреварваха да й крещят “Trick or treat” всеки път, когато Додо ги попиташе каква е тяхната order. It turned out, че аз и тя бяхме единствените хора без костюми за Хелоуин в цялото заведение.
“What about you, да не си се маскирал като работник в британски завод?“, попита ме тя в типичния й ironic style. Вероятно толкова й бяха дотегнали Halloween references, че беше готова да си поговори even с мен.
„Не, просто смятам, че празникът е доста преекспониран, тъй като американците са го комерисиализирали до болка. Както всичко, до което се докоснат.“
Репликата ми предизвика нечуван възторг в нея. Оказа се, че и тя мрази Хелоуин. Вижте mates, това прекрасно момиче беше опитало да се откъсне от всичко свързано с България, но дълбоко вкоренената ненавист към натрапването на чужди обичаи, so typical за българите, не беше успяла да загърби.
Разбираемо е горд народ с хилядолетна история да има органическа нетърпимост към опитите за подмяна на идентичността му. Plus, ако има нещо, което може да bond-не хората по-силно от общите интереси, то това е общата омраза към нещо.
Замислете се: колко хора се вълнуват от съдбата на Европейския съюз, но колко излязоха да гласуват на референдума за Brexit. Колко фенове ходят на мач на националния отбор по футбол на България, а колко се възмутиха след антирасистката драма при последния мач.
Колко хора уважават българските медици по принцип, а колко се противопоставиха срещу присъдата на медициндските сестри в Либия. Колко бяха тези, които похвалиха fascinating 4-ти сезон от „Game of Thrones” и колко много бяха тези, които се възмутиха от disappointed Season 8.
И така ние с Додо излязохме на среща навръх Хелоуин, обединени от общата ни досада от този празник. Срещата, by the way, мина прекрасно (с изключение на няколкото ми неуспешни подмятания, че доста повече харесвам кукерските празници, които бяха подминати от нея с ледено мълчание). Продължихме да се срещаме доста дълго след това.
Тя беше до мен и по време на ужасния инцидент, който претърпях в завода. Шефът на смяната ми, не беше разчел инструкциите за управление на една нова машина и когато я пуснахме тя literally се взриви, a огромен метален валяк ме залепи на една стена в резултат на това няколко месеца лежах болница.
По време на едно от посещенията си при мен, докато бях гипсиран като papier (от мумифирцираното ми тяло се виждаха главата, ръцете под лактите и ходилата), Додо изненадващо прекъсна разговора си с мен и ме попита притеснено: „Ноктите на краката ти са ужасно дълги и това ме побърква.
Искаш ли аз да ти ги изрежа?“ Не знам дали сте срещали любовата, mates? Нямам представа дали вашите момичета Ви наричат „зайче“ „любов моя“ и дали си пускат селфита с вас, над които пишат, че вие давате смисъл на живота им.
Нека, ви кажа нещо, което съм научил personally: Ако your girlfriend някога ви предложи да ви изреже ноктите на краката, защото вие не можете, най-малкото, което можете да направите е да й предложите брак.
Well, I did it! Освен това след като получих инвалидна пенсия и тлъст чек за compensation от фабриката (оказа се, че виновният инженер е етнически пакистанец, а шефът на завода се кандидатираше за Town Council и му трябваха гласовете на тяхната общност), реших да заживея на по-приятно място от bloody London.
Идеята ми да се преместим в България, беше най-голямото изпитание за връзката ми с Добромира. След много fights и сърдене, тя се съгласи. Случи се, така че аз британецът успях да убедя българката да се заживеем в тази прекрасна страна.
Аз пиша истории на български език, as well as I can, а Додо работи в Call center, тъй като основната полза от цялото й образование е доброто ниво на английски език постигнато в гимназията. Аз се наслаждавам на прекрасните места, които посещаваме regularly, тя се възмущава на мръсния въздух през зимата, когато „гласоподавателите“ от кв. Факултета започнат да си палят печките с автомобилни гуми.
Аз, често се ядосвам, когато ми пробутват „лютеница на баба“ с полско царевично нишесте. Тя пък се дразни, когато пия ракия със съседите пред входа и планираме да заколим прасе.
Всяка година, обаче на 31 октомври празнуваме годишнината от нашата първа среща. Празнуваме я защото след това животът ни стана много по-хубав. Хубав е because сме заедно и живеем на прекрасно място.
It is true, че в България има доста гадни неща, които трябва да се оправят. Но има и доста хубави.
At least тук не празнуват Halloween!