102-годишният Александър Николов от Пловдив разкри тайната на дълголетието

Столетникът знае наизуст всички стихове на Вапцаров, качва се до четвърти етаж без проблем

Седемдесет стръмни стъпала до четвъртия етаж на дома си качва наведнъж най-възрастният пловдивчанин - 102-годишният Александър Николов. Асансьор в старата кооперация, която се намира на главната улица, няма.

Съседите на столетника правят по няколко почивки, докато изкачат стълбите. Той обаче ги изминава на един дъх. Прави го по два-три пъти на ден, съобщи "24 часа".
 
“Сърцето досега не е протестирало, ще видим занапред как ще е”, шегува се бат' Сашо, както го наричат приятелите му. Пенсионерът твърди, че не чувства тежестта на годините и няма нужда от чужда помощ, въпреки че има кой да се погрижи за него. Николов е с три деца и 13 внуци и правнуци. Най-младият член на рода - Виктор, е на 2,5 г.
 
Възрастният човек се радва и на добро здраве. Попадал е в болница за махане на сливици, перде на очите и след катастрофа. Тогава му извадили 50 г съсирек от главата.
 
Бат' Сашо смята, че дължи дълголетието си първо на гена - майка му починала на 94 г., а баща му на 86 г., , както и на разумния си начин на живот. Никога не е пушил, пил и преяждал. Работил е много. В последните 7 г. хранителният му режим е железен. Сутрин става в 6, 15 ч. Закусва в 7 ч с половин ябълка, лъжичка мед, малко сирене и орехова ядка. Малко по-късно пие любимото си млечно кафе - чаша мляко с много малко кафе, и две-три бисквити.
 
В 8, 30 ч излиза, за да си купи вестник и да се види с познати. За обяд си купува готова храна. Вечерята му в 19 ч се състои от 5-6 хапки тахан халва, филийка хляб и чаша сутляш.
 
“Съдбата ми не бе лека”, обяснява столетникът. Той ясно си спомня за преживения ужас, когато през 1918-а с майка си, братята и сестра си бягат от родния му град в Македония към България, след като нашите войски търпят поражение при Добро поле. Николов бил тогава на 5 г. Баща му се биел с българската войска, затова и майка му тръгнала сама. Взела четири от петте си деца, тъй като не могла да намери единия си син, който излязъл да пасе чуждо стадо.
 
“Донякъде по пътя се движехме с волска кола, но при спускане по стръмен участък ни връхлетяха две галопиращи немски каруци. Всичко стана накуп - хора и добитък”, разказва бат' Сашо. Самият той бил затиснат от кон, който издъхнал на шосето. Измъкнали го изпод мъртвото животно полузадушен и в безсъзнание.
 
От бягството от Македония той помни и глада. Ревял заедно с братята и сестра си за хляб, а майка им ги залъгвала със захар на бучки, която намерила в някакъв разбит склад по пътя.
 
Александър Николов няма да забрави и стрелбата на картечниците и оръдията, която ги посрещнала, преди да стигнат Владая, два часа се крили под моста. С близките си успели да стигнат до Захарна фабрика в София, където ги поело комендантството.
 
Оттам ги пратили в Пловдив, после в Ямбол и Карнобат. В последния град жена от с. Екзарх Антимово се съжалила над майката с четирите деца и ги приютила в колиба в двора на къщата си. Там ги намерил бащата на Александър, след като се демобилизирал от армията.
 
“Той стана говедар на селото, а аз му помагах. Учих до 5-и клас, после трябваше да работя”, описва историята си бат' Сашо. Чиракувал при градинари, ставал в 4-5 ч сутрин и лягал след полунощ.
 
На 13 г. започнал работа в шкембеджийница в Бургас. Бил съвсем сам в града, семейството му живеело в Карнобат. През деня Александър ходел до кланицата да взема шкембе, почиствал го до късна вечер и го варял. Заведението фалирало и 15-годишното момче започнало като бюфетчик в казино, което се намирало под хотел “Америка” в Бургас.
 
“Там имаше и стаичка за интимни срещи, през която преминаваше целият местен елит - фабриканти, търговци, висши чиновници, офицери, консули”, разказва Николов.
 
“Младеж, ти не си като другите бюфетчици, не си искаш”, забелязала една от проститутките. Често му се налагало да бъде арбитър между своднички и жрици на любовта, когато спорели за дела си от клиентите. Този живот обаче не му се нравил и след 3 години напуснал казиното. Станал сладкар в София, където бил един от братята му.
 
Николов е лежал два пъти зад решетките по политически причини. Първия път прекарал година и половина в Централния софийски затвор. Не изтърпял цялото наказание заради амнистия. През 1936 г. излязъл на свобода, но 5 г. по-късно отново го арестували. Този път му дали 15 г., но на 8 септември 1944 г. напуснал килията.
 
Александър Николов се запознал с Никола Вапцаров през 1938 г. Тогава пеел в софийския хор “Гоце Делчев”, ръководен от Атанас Романов, приятел на поета. Вапцаров много пъти идвал при хористите, а с Александър Николов ходили и на екскурзии на Витоша.
 
“Беше огнен човек. Такива като него рядко се раждат”, категоричен е столетникът. Той знае наизуст всички стихотворения на Вапцаров. Обича да рецитира и Ботев и Смирненски.
 
“Тези трима поети са ме ръководели през целия ми живот. Стремял съм се да бъда като тях - борбен и честен”, обяснява Николов.
 
По време на службата си като капитан в кавалерията в Толбухин той успял за месец да вземе изпитите за три класа и завършва прогимназия.
 
Самообразовал се, четял много. Пенсионирал се като подполковник на 45 г. След това се захванал с пчеларство.
 
В началото имал 5 кошера, постепенно ги увеличил до 80. Николов е създател на първия пчеларски клуб в Карнобат. В продължение на 20 г. е ръководил и пловдивското пчеларско дружество “Акация 1899”. В момента е негов почетен председател. Колегите му го търсят за всякакви проблеми при отглеждането на пчелите.
 
“Впечатлен съм от знанията му. Той е най-възрастният пчелар у нас, от него съм научил как се прави хубав мед”, казва зам.-шефът на дружеството Любомир Герев.