16 души живеят без кмет, магазин и лекар в забравено от Бога село (ВИДЕО)
През Планиново 10 години не е минавал автобус
16 старци живеят в село без кмет, магазин и лекар Пред кметството в с. Планиново висят българското и европейското знаме като парцали. Изпокъсани. Иначе до Планиново се стига лесно, макар че по пътищата за южните склонове на Сакар планина те посрещат дупки, зейнали като кратери. Най-близкият град до селото е Тополовград, пише "Труд".
Донка е на 78 години и е една от шестнайсетте жители на Планиново. Казва, че професията я е довела в този край. Била е учителка, но днес е пенсионерка. Нейните корени са от сливенския край, от Запалня. Селото вече не съществува, защото през 1965 г. било потопено под водите на язовир „Жребчево”.<br /> <br /> „В Планиново живея от далечната 1957 г. Натрупах 35 години трудов стаж като учителка плюс един кметски мандат, разказва Донка. - Бях назначена като прогимназиална учителка. Населението на селото тогава беше около 800 души, имаше над 100 ученици.”<br /> <br /> Днес основно училище „Св. св. Кирил и Методий” е разграден двор, в който пасат десетина овце. Донка обаче разказва за онова време като приказка. „През 60-те учехме децата на две смени, но стаите не стигаха, затова имаше и една класна стая в сградата на кметството и една - в частна къща. Налагаше се да се строи ново училище. Министерството на народната просвета взе решение и през пролетта на 1961 г. бе направена първата копка, а година по-късно влязохме в новата масивна учебна сграда - на два етажа с 5 учебни стаи, учителска стая, стая за детска градина, просторни коридори, приземен етаж с физкултурен салон, трапезария, кухня и голям двор”, спомня си с носталгия възрастната учителка. „За няколко години училището бе оборудвано с най-модерна техника за целите на обучението на децата. За първи път се откри и осми клас. Директор беше съпругът ми, покойният Пейо Пеев. Той остана на този пост близо 30 години”, продължава Донка.<br /> <br /> Впечатляваща била и раждаемостта в селото през онези години. Повечето планиновци били земеделци и животновъди, във всяко семейство имало от три до шест деца. „Дори запомних две семейства с по девет деца”, казва бившата учителка. Училището било в разцвета си през 70-те и 80-те години, но повратен момент в историята му се оказва 1989 г., когато властите го закрили. Стажът за пенсия не стигал, наложило се тя и съпругът й да пътуват близо две години 12 км до училището в с. Устрем.<br /> <br /> През 1991 г. Донка била избрана за кмет на Планиново. С гордост споделя, че по време на нейния мандат в двайсетина къщи зазвънял телефон. „До този момент в кметството имаше един голям апарат с батерии и обслужваше цялото село за разговори чрез поръчки”, разказва Донка.<br /> <br /> В днешно време май всеки е готов за кмет, Донка поклаща утвърдително глава и добавя: „Знаете ли кое е най-жалкото… От общинската администрация ни търсят само предизборно”. Така преди четири години кандидат-кмет за Тополовград дошъл в селото, събрал възрастните и им казал: „Нека старо и младо да се хванем ръка за ръка и ако животът не се подобри през следващите години, ще стачкуваме!”<br /> <br /> „От 2011 г. в селото няма нито кмет, нито кметски наместник и е оставено на самотек. Останахме 16 човека, от които три семейства по двама души, а останалите - болни и самотни жени над 70 и 80 години. Някои през зимата отиват в градовете при децата си”, казва бившата учителка. „Носят ни хляб от Тополовград два пъти седмично. Автобус в Планиново не е минал през последните десет години. За здравеопазване да не говорим, всеки се спасява сам, както може”, добавя тя. Защото в селото няма и магазин.<br /> <br /> Овце, кози и крави ходят из празните дворове и в ограбените от крадци къщи. И нивите покрай селото пустеят. Голяма част от тях се ползвали за пасища от фермери, които планиновци не познават. И затова предполагат, че въпросните фермери може би нямат и животни, но се ползват от субсидиите, които им дават.<br /> <br /> „Селото се превърна в гора, в която бродят чакали, лисици и разни други гадини. Мисля, че няма бъдеще. Децата ни няма да се върнат, защото няма какво да работят тук”, завършва разказа си бившата учителка. Усмихва се и не желае да повярва на думите си. В душата си очаква, че някой ден животът в селото ще възкръсне. /БЛИЦ