Пловдивчанин издирва млада жена, която също живее под тепетата и която толкова е докоснала душата на Станимир, че той отново иска да се срещне с момичето, пише glasnews.bg. 

Предлагаме ви целия разказ на мъжа, без редакторска намеса:

На 5 октомври, в 19:00 часа, минавах покрай квартал Кършияка, Захарна фабрика. Моята баба живее доста години там. Отидох да я посетя и да й взема нужните лекарства. Излязох от аптеката, продължих по пътя си, но за миг отместих поглед вляво и видях момиче. Откакто отместих погледа си, за миг не можех да го върна обратно и да продължа по пътя си.

Стоях и гледах момичето в продължение на 15 минути с лекарства в ръце. Половината й ляв крак бе татуиран много добре.

Беше облечена с домашни дрехи, джапанки с чорапи ,топло яке (вероятно беше от квартала). Лицето й беше бяло, изписано и красиво, имаше пиърсинг на носа. Къса кафяво-червеникава коса. Носеше хубави очила с тънки светли рамки. Тя притискаше розова блуза към сърцето си, държеше изсушено жълто цвете (хербарий) в ръка и четеше книга.

...Беше потънала в тази книга и не обръщаше внимание на света, дори не забеляза че я гледам втренчено. Докато четеше книга, сълзите й се стичаха като водопад, а усмивката й огряваше книгата и точно в този момент почувствах нещо странно, което пробуди интереса ми. Пристъпих няколко крачки към нея, хвърлих умишлено запалката си в краката й.

Тя не очакваше какво ще се случи, стресна се, подскочи и си изпусна книгата и блузата. Подаде запалката в ръцете ми и ме погледна с огромни разплакани пъстри очи. Виждаше се в тези огромни очи болка, тъга, огън, любов, рана и една голяма сила. Не ме питайте какво почувствах тогава.

“Съжалявам, че се стреснах просто..” - каза тя. “Вината е моя” - казах аз и момичето се усмихна широко.

По най-бързия начин занесох лекарствата на баба ми. Качих се в колата и отново се върнах да я наблюдавам. Стоях в колата може би два часа. Гледах я как чете книга и цялата й буря от емоции. Просто исках да го направя. Измина още час, тя стана от пейката и затвори книгата. Прегърна блузата силно прелисти книгата за последно ги остави на пейката и с несигурни крачки просто тръгна.

По най-бързия начин излязох от колата взех нещата на момичето и я настигнах. “Вземи си нещата, защо ги остави”? - изкрещях. Погледна ме отново с онзи поглед и ми каза “Книгата я прочетох…прекрасна книга, но нали знаеш, че книги не се изхвърлят затова просто я оставих, а блузата и цветето… тях ги забравям”.

Не можех да кажа и дума след това, което тя каза просто я гледах. Приближи се към мен със студената си ръка, хвана ме и ми каза с широка усмивка“ Знаеш ли давам ти я и чети добре струва си. Приеми го като подарък от една непозната”.

Сърцето ми се разтупка в този момент. Усетих нещо, неусещано за мен до сега. “Как се казваш? Как да те намеря отново за да ти я върна когато я прочета”? - казах аз. “Щом сме се срещнали един път, значи пак ще се срещнем и тогава ще ми я върнеш, щом не приемаш подаръка ми, хаха”. Пожела ми хубав ден и си отиде.

В момента в който си тръгна, разбрах, че тя се освободи от неясния товар за мен разбрах, че точно в този момент това момиче продължи напред. Не прибрах само книгата, а и всичко останало. Отворих книгата последната страница все още беше мокра от сълзите й. Прибрах се у дома започнах да чета книгата и тогава наистина разбрах за какво иде реч.

Чудих се и умувах коя е какво да правя. Целия квартал ли трябва да обиколя за да я намеря отново.. не знаех какво да правя.

... За да върна прекрасната книга, за да изкажа искрени благодарности за това, което почувствах тогава.