Проклятие тегне над тютюневите складове в Пловдив 

Изящни и респектиращи, с богата декорация, тютюневите складове в центъра на Пловдив са потънали в разруха. До неотдавна от тях се носеше аромат на сушен тютюн. Този натрапчив мирис изчезна през 90-те години с постепенното залязване на тази индустрия. На път да изчезнат са и самите складове - една от гордостите на града. 

“И до днес в Пловдив има 30 големи тютюневи сгради. Построени са в началото на миналия век. По централната ул. “Иван Вазов” е имало не само чужди консулства, но и мащабни тютюневи складове. Толкова са били впечатляващи, че навремето издали пощенска картичка с изображенията им. Неизброими са били богатствата, породили такова желание за представителност на обикновените фабрични стени”, казва журналистката Пенка Калинкова в книгата си “Познатият и непознат Пловдив”, в която подробно е описала истории от Тютюневия град. 

Последният пожар унищожи 3 от най-красивите сгради. Според стари пловдивчани проклятие тегне над тези сгради. В запуснатата им тишина още отекват налъмите на тютюноработниците, пролели пот, сълзи и труд до изнемога. 

В началото на миналия век в тези мастодонти са работили дори деца, подложени на 15-часова експлоатация само с 30-минутна почивка. Неслучайно от тези складове тръгват и най-мащабните стачки у нас, като тази през 1919 г. е с жертви.

Тютюноработниците са в авангарда на синдикалните борби, защото това е едно от най-тежките производства. Десетилетия в тях се е трудила най-бедната прослойка - прогонените български бежанци от Беломорска Тракия и Егейска Македония.

„Те пристигат в Пловдив след двете национални катастрофи, но носят със себе си ценния капитал - опита в производството и обработката на тютюн. В техните родни краища са се произвеждали най-хубавите тютюни на Балканския полуостров. Идвайки в Пловдив, те търсят препитание. И го намират в създадената тютюнева индустрия”, разказва историкът Стефан Шивачев, цитиран от „24 часа”. 

От срещата на бежанци и фабриканти Пловдив успява да се изгради като най-големия център за преработка на тютюни и производство на цигарени изделия.

“И досега в спомените на тогавашните жители са останали тези бедни български бежанци, които сутрин рано се отправяли с налъмите към тютюневите складове. Работят по цял ден и благодарение на препитанието си успяват да преживеят страшното време на следвоенната икономическа криза в края на 30-те години”, допълва Шивачев. 

През 1923 г. в Пловдив съществуват 30 тютюневи склада. Те представляват 4-5-етажни масивни сгради, вдигнати в центъра на града. Няколко години по-късно стотина фирми и индивидуални играчи се заявяват като тютюнотърговци и производители. Зоната около ул. “Иван Вазов”, “Авксентий Велешки” и бул. “Христо Ботев” се превръща в истинско тютюнево градче. Масивни складове никнат и по бул. “Руски”, “Васил Априлов” и “Коматевско шосе”.

Тютюн е бил складиран и в къщата на д-р Стоян Чомаков в Стария град, която днес е постоянна експозиция на знаменития художник Златю Бояджиев. Дори красивият Етнографски музей някога е бил тютюнев склад.

Общината обаче е успяла да го откупи и така е запазила имота за поколенията”, разказва авторката на “Истории в Тютюневия град”. До 30-те години на миналия век в Пловдив се оформят цели квартали със складове, които впечатляват както с мащабите, така и с украсата си. Такъв е именно “близнакът” на ул. “Капитан Андреев”, който изгоря. 

Той е богато орнаментиран с флорални мотиви, има скулптура на Хермес - бога на търговията. “Тези сгради изразяват воля за успех и надмощие в една напрегната конкуренция”, твърди Калинкова. Именно с развитието на тютюневата промишленост в Пловдив навлиза и чуждият капитал. Градът става най-големият тютюноработнически център в страната. 

Според авторката първи Магърдич Томасян още през 1872 г. открива в бакалницата си специално отделение за преработка на тютюн с два хавана. Бил само на 15 г. Сдружил се с Кеворк Гарабедян, за да създадат обща фирма - “Златен лев Томасян и сие”. Търговията потръгнала и се наложило да внесат машина за рязане на тютюн с ръчно колело. По-късно тя била заменена с бензинова. 

“Това се смята за началото на новото производство в България. А цигарите “Томасян” първи получават златен медал за качество на международното изложение в Лондон”, разказва Калинкова. Според нея през 30-те години предприятието произвежда рекордните за времето си 1 млн. къса цигари и изнася за Германия, Австро-Унгария, Швейцария, Англия.

Тайната на марката се криела в начина, по който ферментирал тютюнът, както и в рецептата, която знаели само собственикът и главният технолог. От фабриката на Томасян днес е запазена само основата, а снимка от 1922 г. свидетелства как е изглеждала тя. Постепенно навлиза фабричното производство. Едни фалират и се отказват, други купуват имотите им и продължават. Карло Вакаро създава гигантско дружество “Обединени тютюневи фабрики”, известно по-късно като “картела”. 

Той обхваща 2/3 от производството на тютюн в страната. Именно във фабриката на Вакаро през 1909 г. Васил Коларов открил около 30 момиченца на възраст от 10 до 15 г. да работят кутии. Те застъпили в 6,30 ч и трябвало да се трудят до 22 ч, описва в книгата си Калинкова, ползвайки архиви от тогавашния печат.

Пловдив се превръща в най-големия тютюноработнически център и естествено седалище на Тютюноработническия съюз. Той издава в. “Тютюноработник”, в чието редактиране участвал и Васил Коларов. 

Съюзът се борил за прилагане на трудовото законодателство и за 8-часов работен ден. По време на четирите стачки - през 1910, 1919, 1922 и 1929 г., тропотът на налъмите отекнал в цялата страна.

Между двете световни войни най-мощната фирма е “Ака”, чийто едноличен собственик е Атанас Куцев. Той е от Райково и е държал целия тютюнев пазар в България, Турция и Гърция. Турцизираната му фамилия се възприемала добре в трите страни. Куцев е бил собственик на сградата, в която доскоро се помещаваше администрацията на “Пловдив БТ”, сега е затворена и мазилка пада от стените . 

Внучката на тютюневия търговец Тотю Ангелов - инж. Людмила Ковачева, разказва: “Трудолюбиви българи направиха икономиката на страната. Те движеха бизнеса напред. Създаваха работилници и фабрики за тютюневата индустрия на следосвобожденска България. Това бяха предприемчиви хора, за които най-важно бе производството. Не започваха с коли, жилища, дрехи и бижута, а с оръдията на труда - с машините, помещенията, фабриките. И след като ги развиеха добре, тогава мислеха за себе си.” 

В предприятието на дядо имало стол за работниците, които получавали безплатна супа и парче хляб. Ковачева разкрива, че работниците не са били назначавани, а са ги наемали на надница всеки ден. Сутрин майсторите обаче избирали по-младичките и по-хубавите жени. По-грозничките не ги вземали. Тогава те чакали дядо да ги наеме, защото всеки имал право на работа. Всеизвестно е, че Димитър Димов написва своя знаменит роман “Тютюн” в Пловдив. 

Той живее в града в периода 1845-1848 г. Основната информация за сюжета е натрупал от втория си баща Руси Генев, който е тютюнев експерт и се е движел в средите на търговци и производители. “Димов е живял в съседство с братя Каишеви. Романът като написване се случва именно в Пловдив. Прототип на Костов е пловдивчанинът Кочо Апостолов, а неговата съпруга д-р Марена Колушева - на Ирина”, разкрива Пенка Калинкова. 

Но както е известно от “Тютюн”, проклятието застига и богатите. Борис Морев умира болен и разорен в една мръсна хотелска стая в Солун. Ирина се самоубива. Нейният баща намира смъртта си по време на стачка на тютюноработниците. Дъщерята на татко Пиер и съпруга на Борис Морев също умира, покосена от болест.

Много работници също стават жертва на изтощителния труд, поразени от “жълтата гостенка”. Затова някой казват, че складовете са прокълнати. Едва ли обаче вината трябва да се приписва на едни безмълвни сгради. За времето си те са представлявали своеобразни бастилии, които определят архитектурата на Пловдив за десетилетия напред.

Сред проектантите им са емблематични архитекти като Димитър Попов, Камен Петков и Васил Карпанов, оставили отпечатък върху красивите фасади и конструкции. Според арх. Румяна Пройкова тютюневите складове се явяват представители на големите обществени сгради. На фона на нискоетажния Пловдив в началото на XX в. те се открояват със своите внушителни размери и дават спецификата на градската картина. Всеки от тях е различен. 

“На едни фасадната плоскост е третирана в духа на вертикализма, съответстваща на западната архитектура. На други външните стени са декорирани пищно”, отбелязва арх. Пройкова.

С такава изящна фасада е и опожарения склад близнак. Той е бил собственост на големият благодетел Димитър Кудоглу. През 1926 г. той е създал първото в България обществено заведение - Дом на народното здраве. Закупил е два тютюневи склада. С приходите от тях - около 800 000 лв. годишно, е финансирал болницата. 

“Общо от 1926 до 1944 г. Кудоглу е предоставил повече от 39 млн. лв. за издръжка на здравното заведение. В него бедните бежанци и пловдивчани са се лекували безплатно, а богатите и здравно осигурени са си плащали. Приходите от тази дейност отново отивали за бедните”, разказва Стефан Шивачев. 

През 1947 г. складовете и машините на над 80 чужди и български фирми в Пловдив са одържавени. Те минават към общо предприятие, което функционира до приватизацията през 2008 г. Сгради, машини и складове са закупени за 30,8 млн. лв., а дружеството е преименувано в “Цигарена фабрика Пловдив”. А през 2005 г. двете 5-етажни сгради, някогашна собственост на Кудоглу, са продадени от “Булгартабак” на фирма “Р.И.П.А.” ООД за 1,8 млн. лв., чийто представител е италианецът Пиетро Луиджи Гиа. 

Реституцията и залезът на тютюневата индустрия опразниха складовете. Те са продавани и препродавани и повечето от тях оставени на произвола Други са реновирани и превърнати в спортни центрове, търговски обекти и офис сгради. Според пловдивчани те могат да заживеят нов живот след компетентна намеса. 

Арх. Румяна Пройкова например ги вижда като интересни артцентрове. “Биха могли да бъдат преустроени в сцени за пърформънси, зали за изложби и други културни събития, тъй като те са феномен за Пловдив и носители на една интересна архитектура”, смята тя.