DJ Марти Джи пред в. "Шоу": Десет часа без прекъсване е рекордният ми купон

На 51 години Мартин Младенов е запазил детското си излъчване. Неизменно на главата му е малко смешната му бейзболна шапка с надпис „Междузвездни войни”. Вярно, че очилата му издават известен академизъм, но в общи линии, видът му напомня непослушен хлапак и тийнейджър вундеркинд. И в професията му има нещо доста странно. Ди джей. Въртиш винила, както биха казали по-тесните специалисти. Хубава работа: пътуваш от град на град, кефиш се, мацките, които докато танцуват, много държат да ги забележиш и за всичко това ти плащат. Така ли е наистина. Кое е повече в тази професия - медът или жилото? В навечерието на рождения си ден за това ни разказва DJ Марти.

- Роден съм близо до цирка, който на 25 септември.... се запали. В тази работа e нямало  нищо случайно,  твърдят артистите. Някой си харесал мястото и решил да премахне сградата, която те имаха за свой дом, сцена и храм. 
Покойните ми родители Виктория и Иван също бяха артисти. През 1963 година цирк „България“ гостувал в Бургас .  А трупа „Панови“ обявила конкурс за акробати. Баща ми се явил, затичал се на пътеката, направил фрифлаг и двойно салто и веднага ги приели. В трупата, в която имало  още пет момчета и три момичета, той изпълнявал номер на флиген трапеца и триксове на бари-лостове.
По това време майка ми е една от гимнастичките в единствената в света девическа акробатична трупа на сеньора на цирковото изкуство знаменития Лазар Добрич.
Когато се запознали, красивата  Виктория имала друг ухажор. Тогава се намесила майка й, моята баба: Остави го оня, казала, цирковият артист е по-хубав. На същото мнение бил и дядо ми и това предрешило състава на бъдещото семейство.  Бременна в шестия месец майка ми, заедно с баща ми изпълнявали комичен ексцентрик, така че, аз съм си на манежа, далеч преди  да видя бял свят на 23 февруари 1967 година.

- Няма да ви питам какъв сте искали да станете като дете, а защо не станахте цирков артист?
- Исках да бъда  клоун. Знаех всичките смешни репризи на моите кумири: Седой и Мишката. Те отдавна са покойници, но тогава цяла България ги познаваше. А Фери Янакиев, или както му викаха „Смъртта“,  беше иконата ми. Той често идваше вкъщи, отнасяше се  много мило с децата, докато партньорът му, прочутият Тошко Козаров, беше доста студен.  Искрено се радвах, когато в цирка гледах тези големи артисти, но щом  гръмнеха с пистолет, веднага бягах навън, запушвах ушите си и треперех от страх. 


Музикалният директор на цирк „Балкански” DJ Marti G и академик Александър Балкански 

- Как родителите ви погледнаха на намерението ви да станете клоун?
- Лошо. Баща ми ме виждаше на трапеца. Аз обаче се страхувах от високото. Опитваха се да ме качат на някоя стълба, но аз бързах да сляза. Не ставаше. Бяхме в Москва. Майка ми репетираше с перша - седемметрова дуралуминиева тръба.  Сложена бе на  челото й и  така тя бавно се изкачваше по една стълба. На горния край на тръбата, на стойката седях аз. Опасан  с кожен колан, на който бе закачено  предпазно въже. Майка ми  стигаше до най-високото стъпало,  покланяше се и продължавайки да балансира, тръгваше надолу. В този момент  аз изкрещявах ужасен,  скачах  и увисвах на въжето. Страхът ми обаче не ми пречеше да се явявам на всички конкурси за цирковото училище. Комисията  любезно ме изслушваше и обещаваше: „Ще те приемем, като пораснеш.” По всичко личеше обаче, че това бяха повече приказки. 

- А какво  стана с клоунадата?
- Дебютът ми беше през 1979 година в програмата „Ура ! Година на детето”, режисирана от Николай Николаев - Бате Николай, заедно с Румен Ганев работихме комичен ексцентрик. Година по-късно, родителите ми бяха на гастрол из България в цирк „Глобус”, а аз партнирах на клоуна-куплетист Виктор Топузлийски.
През 1982 година с  родителите ми тръгнахме за Унгария. В програмата клоун бе любимецът ми Седой. Той ме взе да му партнирам в два реприза. Бях на петнадесет години, предрешен като каубой. Жонглирах, това го знаех  и стрелях на поразия.  Година по-късно в Русия партнирах на много популярния тамошен клоун Виктор Марузовски. Той ми подари два костюма и една уникална хармоника. По нея още личат  подписите на известните личности, която са я притежавали. Първите са  от 1898 година. 

-  Искате да кажете, че по пътя  ви към манежа вече е нямало никакви бариери?
- Не съвсем. През 1985 година отново се явих на изпит за цирковото училище в Москва. Знаех много неща от клоунадата, жонглирах, правех салто, цигански колела , фрифлаг, каскади... Исках обаче да науча степ и пантомима. Приеха ме заедно с още трима души.  Отидох в казармата и като се върнах, моите колеги вече бяха заминали. За мен обаче документи и виза за пътуването нямаше. Докато чаках нещата да се оправят, с  още едно момче се хванахме да репетираме клоунада. Имаше възможност да влезем в програмата като партньори на другия ми любимец  Мишката. Работихме сериозно всеки ден. В една от почивките  видях, че в сградата срещу цирка непрекъснато влизат и излизат някакви млади хора. Оказа се, че там е Школата за квалификация на кадри към Комитета за изкуство и култура.  Стана ми любопитно: Какво ли става зад тази тежка фирма питах се, и защо има такъв голям наплив. Отговориха ми, че там се водят курсове за дисководещи. Годината е 1987-а и тогава тази професия вече бе станала твърде популярна. Така влязох при диджеите.


Marti G с работната колекция от грамофонни плочи 

- И се отказахте от цирка?
- Да. На манежа нямаше място за мен, аз нямах нито категория, нито сигурна работа. Родителите ми вече бяха пенсионери, без влияние. Просто се сбогувах с цирка и влязох да слушам Тома Спространов, който говореше за музика и показваше неща, които не бяхме и сънували: като  списание „Роулинг стоунс“ например. Тук е за мен, казах си,  платих 25 лева такса в БНБ, занесох бележката в дирекция „Музика“ и тръгнах да се уча. 
Завършихме курса 120 души. Толкова се явихме и на изпитите за категория. Първият беше писмен - политически. Трябваше да изясним „Ролята на Комсомола в нощния живот на младежта“. След този изпит 80 процента от кандидатите  отпаднаха. Аз минах на релси. На следващия ден трябваше да се представя  като водещ на двадесетминутна музикална програма. Пред мен бе застанала комисия от десет души.  Тя очаква да говориш, да  създадеш настроение, да накараш хората да танцуват и се радват. Реших да бъда по-различен  от останалите. Отказах се от италианската  инструментална пиеса, с която започваха всички, и тръгнах с едно много танцувално парче на вече познатата от гастролите си в България,  исландска група „Мецофорте“.  После продължих с тогавашния хит на ФСБ „Пак ще се прегърнем“ , Стиви Кикана и „Слънчева жена“ на Мариана и Тодор Трайчеви, които по-късно избягаха в Америка. От руската естрада  представих „Земляни“ със „Земя в илюминаторе“  и завърших с Майкъл Джексън - «Били Джийн», и Васил Найденов -„Бързаш,  нямаш време“.   Комисията ме оцени много добре,  следваше нов политически,  този път устен изпит, по история на музиката ме изпитаха покойната Зорница Попова, Тома Спространов и Генчо Гайтанджиев. Говорих за АББА, „Чингиз хан“. В крайна сметка от цялото това учение излязох с документ за трета временна категория, която ми даваше право да отговарям за музиката в някое кафене. Един приятел обаче ме взе в дневния бар на хотел „Хемус“, където работех между 18 и 21 часа. Преди това, за да съберат публика,  в залата прожектираха безплатно филми. Така започнах, преди  точно тридесет години. С хонорар от седем лева на вечер и работа, която истински заобичах. За да повиша категорията си обаче, трябваше да се явя на втори изпит. Падна ми се популярна музика. Започнах да говоря за песни, певци кой къде е роден, какви награди има. И тогава някой от комисията ме попита: Какво обичат да слушат българите, като си пийнат? Сръбска музика - отговорих и видях как ми писаха шестицата. Това се случи през 1988 година, а категорията, която получих, беше по-висока, втора. Хонорарът ми стана 14 лева, а  името ми стана артистичен псевдоним DJ  Марти Джи от 1990-а.  От тогава съм работил в едни от най-популярните дискотеки в България.

- Какво е важно да знае  и прави един диджей?
- Трябва много внимателно да наблюдава хората, които се веселят. Да може да вдигне  настроението, когато то започне да  пада и стриктно да следваш стила на музиката, която си си избрал.

- Толкова ли важен човек е диджеят?
- Той е осемдесет на сто от успеха на едно  заведение, останалото е интериор. Нещо като готвача в ресторанта. Клиентите са там заради него.
Затова винаги трябва да е нахъсан и  амбициран. Майка ми почина и ден след това, зареден както никога, отново бях на работа.  Чакаха ме шестстотин души. Те искаха от мен да се хиля, да се  правя на луд, ако трябва да се  събличам, да обличам войнишка униформа, само и само  да става купон. 


Marti G и Прешъс Уилсън от „Иръпшън” 

- Кое наричате провал в работата си?
- Провал е, когато си ядосан. Това не е позволено, но никой не е застрахован, особено когато идват хора, които не знаят какво искат. Понякога желанията не са в синхрон  с музиката, предвидена и обявена в афиша на вечерта.

- Например?
- Давали са ми шестстотин лева, за да пусна гръцкото сиртаки „Барба Яни“ два пъти едно след друго. Категорично отказах. Аз не пускам за нищо на света циганско, гръцко, сръбско и чалга. Човекът обаче бе настоятелен, от този тип хора, които мислят, че с пари могат да постигнат всичко. Той хвърли банкнотите върху плочата. Казах му: „Благодаря”, събрах ги и му ги  върнах.
Той ме погледна презрително:  „Щом си такъв ще ходиш гладен винаги”, каза и си тръгна.  

- Но каква е логиката да отказвате музика, нали за това сте там, а не за да гоните клиентите? 
- Гоня  един-двама, но шестстотин, които не са дошли за „Барба Яни”, а за красивата ретро музика, както е обявена в афиша, остават.

- Най-дългият ви работен ден. Или по-точно нощ?
- Беше по време на официалното ми  турне в  Монтана. Започнах в десет вечерта и приключих  в 8,30 на другата сутрин. Това бяха цели десет часа без да прекъсна за миг. Публиката пък не спря да пее и танцува. От напрежението и адреналина  два часа след финала не можех  да заспя. 

- Колко песни можете да пуснете на вечер?
- Отивам на работа с 10-11 куфара, 4 от тях са само с българска музика. Нося общо 1500 песни. Ретро музика от цял свят. 

- Как реагира публиката на това, което правите?
- Понякога идват и ме поздравяват, случва се да ми кажат, че не харесват моята музика, че са очаквали друго. Има и рискове, като да ти спре лаптопа или нещо друго се повреди.  Важно е в такива случаи да бъдеш готов  да реагираш. Купонът не трябва да прекъсва.

- Ухажват ли ви дамите? 
- Толкова много, че докато се навъртат около  мен, ми откраднаха телефона.

- Най забележителната ви среща в дискотеката?
- С Прешъс  Уилсън. Имаше концерт в същия клуб, в който работих.  Аз и пусках синбека, а до мен бе мъжът й, които е и неин мениджър. Концертът продължи 45 минути. Накрая дамата ми благодари за професионалното отношение и си поръча две песни на „Бони М“  и „Сарагоса бенд“.

Интервю на Исак ГОЗЕС