Лили Иванова се изповяда! Примата направи пикантни разкрития за тишината, истината и какво я свързва с Маргарет Тачър

Коя е Лили Иванова? Артист, който вече шест десетилетия пише музикалната ни история с гласа си и остава посланик на абсолютната младост. Чрез песните, чиято поезия те хвърля ту в Йовков разказ, ту в Яворовата лирика, а в изпълнение на живо остават усещането, че в една друга пазарна реалност Стинг и Тина Търнър щяха да надничат с благородна завист зад завесата. Чрез силния характер, който не вярва в мечти, а в постижимите цели. Чрез духа на боец, който с будистко търпение игнорира всеки, опитал се да скочи на раменете му, за да изглежда по-висок. Чрез спартанската дисциплина и перфекционизъм, които изискват пълна концентрация във всеки стих и това често е грешно тълкувано от редовия гражданин като „надутост“. Момичето от Кубрат, което на 19 сваля престилката на мед сестра и хваща влака за София и въпреки квалификацията на Концертна дирекция като „трета категория певица“ започва пътя си към връх, ненадминат от никой в шоубизнеса ни днес. Лъвът с фигура на гимнастичка, който не се отказва от целта си и вместо ресторант в Сливен избира да тества таланта си в меката на джаза в Букурещ, където издава и първата си плоча. Поредната си порция поп шедьоври Лили поднася в нов албум. Наесен звездата стартира и традиционното си национално турне.

- Г-жо Иванова, за пръв път пускате албум без абсолютно никакъв графичен знак – дори името ви не е отразено на корицата. Защо?
- Корицата на албума e произведение на художника Васил Горанов. Недопустимо е да се нарушава целостта на картината. Идеята да бъде без име дава възможност музиката да бъде изведена напред и, разбира се, авторите. Този албум е един колективен творчески проект, в който композитори, текстописци, аранжори, музиканти, звукоинженери и аз сме в едно цяло като екип. Искам да благодаря на всеки един от тях за приноса им като творци и професионалисти към този проект.

- Авторът на портрета ви Васил Горанов се е вдъхновил от естествената ви среда – сцената. Дошъл е да ви гледа по време на концерт и ви сравни с природна стихия. Каква е историята зад създаването на тази картина? Колко специална е тя за вас?
- С Васил Горанов ме запозна наша близка приятелка, която ми представи неговото впечатляващо творчество с картини на историческа тематика. Когато се видяхме за първи път, се впечатлих от начина на работа на Васил Горанов като отношение към детайла и към всеки исторически факт, преди да подходи към творческия процес. Тогава той сподели, че има желание да направи мой портрет по избрана от мен снимка, но аз предложих да не е снимка, а да присъства на някой от концертите ми, за да има по-пряко впечатление, и той дойде. Няколко седмици по-късно ми представи портрета, който всъщност е изцяло неговото виждане и усещане за мен – такава снимка не съществува, нито пък съм позирала. Искам да му благодаря за това и се радвам, че именно тази картина е лице на албума ми.

- Китаристът Ангел Дюлгеров ли е отново в основата на повечето аранжименти в диска? За какъв период го записахте и с какъв екип?
- Не знам за какъв период записахме албума. Предимството на това да си продуцент на собствената си продукция е, че можеш да изискваш и да работиш толкова време колкото прецениш, че е необходимо, за да си удоветворен от крайния резултат. В албума има 3 своеобразни дебюта като творчество – две от песните - “Този миг” и “Дали”, са по музика на Веселин Веселинов-Еко, а песента “Обичай ме!” е написана от Живко Петров – и двамата за първи път пишат песни за мен. И трите композиции са с текстове на Стефан Вълдобрев, с когото също работя за първи път. Останалите автори са Огнян Енев, Мартин Карбовски, Росен Кукошаров, Милен Кукошаров, Красимир Гюлмезов, Явор Кирин. По-голямата част от аранжиментите са на Ангел Дюлгеров, включително и на песента “Защо не сме едни и същи” по музика на Найден Андреев и в негова памет. Като бонус песен е включена “Другото лято” в изпълнение на живо от концерта в «Арена Армеец” през 2012 година в аранжимент на Живко Петров, текст на Явор Кирин и музика на Александър Бръзицов.

- Имате привилегията да работите с най-големите поети на България. В новия албум включвате лирика на музиканти като Стефан Вълдобрев и Росен Кукошаров. Колко бързо ви усетиха те като артист, като емоционална честота и чувствителност, за да създадат текст за вас?
- Този въпрос трябва да го зададете на тях. Мога само да им благодаря за чувствителността към думите, защото хубавите текстове - a aз държа на това, са голям дефицит днес.

- В „Защо не сме едни и същи” има стих, който е почти философска сентенция - „дори да ни делят различни истини, не сме ли все едни и същи хора”. Коя е вашата истина?
- Всеки си има истина – моята е в достойнството ми, в честта, в това да работя по собствените си критерии и да не разочаровам публиката, която ми е скъпа.

- Вие сте първият артист на България на доста нива – първият със свръхуспешни концерти във френската „Олимпия” и в „Арена Армеец” и първият, от чийто талант са респектирани звезди, като Хулио Иглесиас. Знам, че не приемате музиката като състезание, но все пак ще ви попитам – колко тежка е отговорността на това да сте първа?
- Не се състезавам с никого. Правя каквото трябва и каквото моята публика заслужава, а тя винаги е на първо място.

- Казвате, че стройната ви фигура е въпрос на ген и прецизно хранене, за да не се чувствате тромава на сцената. Силният характер и желязната ви дисциплина като артист обаче откъде идват, как се каляват?
- Моят дух е всичко. Всичко, което правя, е мой свободен избор.

- Концентрацията ви на сцена е изключителна, както и обмена на енергия с публиката. Как си почивате след това най-пълноценно?
- Най-важна за мен е тишината. Тя ме зарежда. Тишина и мълчание за час или два са ми достатъчни.

- Обичате да четете, и то предимно биографии на исторически личности. Коя е последната книга, която ви докосна, и с какво?
- Една от последните, които прочетох и много се впечатлих, е биографията на Маргарет Тачър.

- Кои са трите неща, които могат да ви зарадват на мига?
Прекрасен текст, прекрасна музика, красив букет, много аплодисменти...

Едно интервю на Надежда Попова, в. Монитор