Като всеки българин и аз се надявам националният ни отбор да победи Италия в събота. Този мач е последният шанс на сегашното ни футболно поколение да докаже, че може да играе във важни мачове. След провала на Олимпиадата в Пекин и жалкото отпадане на клубните ни отбори по футбол от европейските турнири, всички сме зажаднели за успех срещу настоящия световен шампион.
Лошото е, че взе да ми писва да гледам с розови очила на нещата. И колкото повече се замислям, толкова повече ми става ясно, че няма да бием “скуадрата”. Вярно, че Италия идва без Буфон, Тоти, Панучи, Каморанези, Индзаги, Касано и т.н. Лошото е, че италианците имат равностойни резерви и са доказани бойци в ключови двубои. А като гледам избраниците на Пламен Марков, направо ме заболява главата. В защита срещу Фабио Канаваро, Джорджо Киелини, Джанлука Дзамброта се надъхват евронеудачниците Живко Миланов, Лусио Вагнер и Валентин Илиев. В халфовата линия имаме Велизарката , Благой Георгиев и Чавдар Янков срещу Дженаро Гатузо, Даниеле де Роси, Акуилани и Перота. Добре, че притежаваме Бербатов, Мартин Петров, Стилян и Гошо Петков. Те са единствените футболисти в националния отбор, които стават за такива мачове. Не мога да разбера обаче защо Иванков е титулярен вратар вместо Гошо Петков, който няма слаб мач от години наред. Неприятното е, че ако ще и старецът Дино Дзоф да дойде да ни пази, пак ще треперим при всяка атака.
Тоталното пропадане тепърва започва, защото след тези последни 4-5 футболисти от класа ни чакат още по черни години. Държавата се оттегли от спорта, повече от 600 училища изобщо нямали физкултурни салони, а всяка година в България затлъстявали 400 000 деца. 80% от сегашните ни национали са футболисти от средна класа и това е комплимент към тях. Моите уважения и към Пламен Марков, но като го сложиш до Марчело Липи, двамата заприличват на джудже и великан.
В последно време националният отбор на България,  дал на света футболисти като Георги Аспарухов, Христо Стоичков, Димитър Пенев и Димитър Якимов, Емо Костадинов, Балъков, Лечков, Туньо Иванов, Бербатов и т.н., стана приют за бездомници. В него намират място всякакви резерви в клубните си тимове и свършили за футбола хорица. За съжаление не виждам как ще бием Италия с тези футболисти.
И въпреки това, надеждата, тази неугасваща искрица, която крепи българина през всичките стотици години страдания, мъждука в мен. Най-хубавата част от футбола е неговата непредсказуемост. Защо пък да не захвърлим всяка логика и да се надяваме, че звездният миг ще дойде срещу световния шампион. И да сложим отново розовите си очила!
КАМЕН ПЛАМЕНОВ/БЛИЦ