30 август 1987 година, Рим, олимпийския стадион. Стефка Костадинова скача феноменалните 209 сантиметра на световното по лека атлетика. Летвата е вдигната толкова високо, че вече над 20 лета никой не може да я прескочи.
Юли 1994 година, Щатите. Националният отбор по футбол стъпва на четвъртото място в света. Летвата е вдигната толкова високо, че вече над 20 лета опитите за нов гигантски скок завършват с провал.
Октомври 2008 година, София. Настоящите национали не само, че не могат да прескочат летвата, но и правят опити да я свалят малко по-надолу и да променят ценностната система във футбола. Някъде след полунощ в хладната октомврийска вечер всички излизат усмихнати и доволни от стадиона. Лицата им греят, сякаш току-що сме победили, и то убедително, световния шампион Италия. Всеки се надпреварва да обяснява пред камерите, че точката е истински успех и натъртва настоятелно, че тя все пак е спечелена срещу настоящия №1 на планетата. Дали си вярват или просто позамазват ситуацията пред камерите и родния запалянко. Навремето, ако бяхме завършили наравно с някой гранд у дома, нито Стоичков, нито Емил Костадинов, нито който и да е от четвъртите в света нямаше да реагира по този начин.  
Първо, този тим на Италия е бледо копие на състава, триумфирал на немска земя през 2006-о лято. Второ, “италианският ботуш” е силно захабен и протрит при отсъствието на, забележете, 7 ключови футболисти(!) – Буфон, Матераци, Каморанези, Пирло, Касано, Дел Пиеро, Фабио Гросо. В тази графа включвам и Принца на Италия Франческо Тоти, който преди година заедно с Неста се отказа от националния отбор и без когото “адзурите” приличат на разнебитена империя.
Е, щом срещу тази Италия се радваме като сомалийски деца, опитали за първи път вкуса на шоколада, значи един ден със сигурност ще ни загорчи от горчивото питие, наречено “футболна заблуда”. Та същата тази Италия бе набутана в малкия пеналт при гостуването й в Кипър. Домакините създадоха толкова чисти положения,  колкото ние правим средно в 2-3 мача. Но късметът се притече на помощ на "скуадрата" в самия край.
11 октомври, 2008 година, София, Национален стадион “Васил Левски”. Някъде към 21,45 часа. Или горе-долу към 30-тата минута на мача. Скуката тотално е обсадила терена и трибуните. Оттук оттам се чува само чопленето на семки. Мъката на игрището е толкова голяма, че някакъв зрител на по-долни редове задрямва.
България и Италия все пак изнесоха истински урок по дефанзивен футбол, но липсата на офанзивна игра и голови положения направи мачът сив и неприятен за окото. Естествено по-доволни от “хикса” трябва да са “адзурите”. Хората дойдоха и си свършиха работата – 0:0 на чужд терен е добър резултат, устройващ ги напълно. Въпросният двубой за пореден път ни убеди, че Марчело Липи е страхотен тактик, а футболистите му – фамозни изпълнители на възложената им роля. Трима от тях бяха безупречни в дефанзивен план в средната зона – Даниеле де Роси, Дженаро Гатузо и Рикардо Монтоливо. Ако броячът на УЕФА от Шампионската лига бе пуснат, щеше да ни покаже, че триото навъртя няколко хиляди километра. Де Роси например спечели над 80% от единоборствата, което си е уникален показател. Гатузо и Монтоливо разбиваха още в зародиш всеки опит за атака на българските халфове. Симоне Пепе не игра като дясно крило, а като десен външен халф. Задачата му беше да помага на стоящия зад него Дзамброта при опазването на Мартин Петров. И Марто, попаднал между клещите им, нямаше как да е в познатата си стихия. В офанзивен план Италия не задоволи, може би защото не искаше да го прави...
А нашите? В дефанза бяхме също като “адзурите” безупречни – с малки изключение от първите петнайсетина минути. Но градивността липсваше. Като изключим Велизар и донякъде Стилиян Петров, останалите повече мислеха как да спрат италианците, вместо да търсят пролуки към вратата им. Логично Бербатов остана изолиран. Митко обаче този път не държеше ръцете си на кръста, а на няколко пъти се връщаше, поемаше топката от центъра, за да отваря пространства на съотборниците си. И в един момент някой от някъде зададе въпроса: “Абе, ние домакини ли сме, или сме гости?”. За да дойдат сетне онези минути след мача, в които националите се тупаха в гърдите и тръбяха колко са щастливи. Момчета, не сваляйте толкова много летвата, че зажаднелите за успехи на домашна сцена грузинци ще я прескочат. Същата тази Грузия, която през 95-а прескочи и четвъртите в света.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ