В старата си бащина къща, досами коритото на река „Тунджа“ в Ямбол, живее 76-годишният Димитър Плочев. Две патерици му помагат да се придвижва из двора, с китарата си все още весели приятелите, дошли  на гости. Пенсията доскоро беше 217 лева, но след след смъртта на съпругата му, прибавиха още нещо. И все пак Димитър казва, че е щастлив човек. И има защо. Неговите възпитаници от отбора на акробатика  са спечелили 58  медала на световни първенства. От тях 53 са златни. Точно толкова пъти на различни места по света, хиляди са ставали на крака да изслушат българския национален химн в тяхна чест, а родният му Ямбол на два пъти го е обявил за почетен гражданин.

- Г-н Плочев, как започна всичко?  
-Попаднах в залата случайно. Откри ме треньорът по спортна гимнастика Геги Кермекчиев. Дотогава тренирах лека атлетика и  не знаех нищо за този спорт. Но се захванах сериозно. За нещастие в  седми клас паднах от един орех. Счупих  ръце, ребра, но дори гипсиран, продължих да тренирам. Когато за първи път  видях изпълнения на  акробати, реших, че това е точно за мен. На бахчата /зеленчуковата градина/  край „Тунджа“ изкопахме  пътека, заслахме я с клони от тополи, нахвърлихме отгоре пясък и  започнахме да тренираме. Първи в града направих двойно салто. Трамплинът пак бе саморъчна изработка.   Надвесихме го  над реката и  след скока  падахме във водата. От незнание, нямаше кой да ни покаже техниката,  отново  си счупих крака. Но не спрях. Стигнах до републикански шампион за юноши  и трети сред мъжете, влязох в националния отбор, станах майстор на спорта, с това приключих спортната си кариера и минах в изкуството.

-В кое изкуство?
-С цирковата трупа Панови заминах на гастрол в Италия. Но не можех да остана дълго. Вече имах семейство, трябваше да се грижа за него. Станах шлосер, но много исках да си купя лека кола, „Москвич“ и  заминах за Коми.  Две години останах там,  трудът беше робски,  но  купих „Москвича“.   Върнах се и на тридесет години станах треньор по акробатика. Нямаше никакви условия. За  да тренираме, заслахме една зала с талаш, хвърлихме отгоре едно платнище и така стартирахме.

-Кои бяха първите ви състезатели?
- Започнах със смесена двойка: Георги Минчев вече беше голям мъж, женен, а Маргарита Моллова още  ученичка. На турнира в град Толиати, в памет на загиналите космонавти Волков, Доброволски и Пацаев, те станаха трети. Победиха ни руснаците, които  показаха извънземна акробатика. Нещо невиждано, поне от нас.

- Кога възпитаниците ви спечелиха първия златен медал?
- През 1977 година в полския град Катовице Георги и Маргарита спечелиха  световната купа . За съжаление аз не бях там.  За нас помощник треньорите от националния отбор от провинцията нямаше място в делегациите.. Научих за победата на моите възпитаници от вестниците. Един приятел ми подхвърли цял куп и  каза: Чети, да видиш както си направил. Беше луда радост.

На следващата година световното първенство беше в София. СССР се представяше с най-силната си двойка Стрелцов, истински богатир, и Кузнецова. Те обаче, направиха малка грешка, докато моите възпитаници бяха перфектни и станаха световни шампиони.

-Каква е цената на един такъв медал?
-На лагерите на националния отбор се тренира по 8-9 часа на ден. Напрежението е голямо. Преди състезание едно от моите момичета бе напълняло. Казах й, всеки ден заедно ще вървим пеш, за да отслабнем. След дни аз се стопих, а нейните килограми не намаляват. Издебнах, погледнах под възглавницата й, а тъм пълно с шоколади. За да успееш, се изисква страхотна воля и труд. Акробатиката е красив и интересен  спорт, но е свързан с много изисквания. Състезателят трябва да е музикален, да има чуство за ритъм, да има ръст, да хваща окото. Участниците в двойката трябва добре да се съчетават. Това е най-трудното.

-Вашата възпитаничка Боянка Ангелова е петкратен световен шампион на двойки. Как я намерихте.
-Тя тренираше при мен още от детсктата градина. Когато Маргарита натежа, трябваше да я сменим. Боянка стана първа още на дебюта си на световното първество в Полша. На следващата година в Лондон повтори успеха си.  Докато златните й медали на световни първенства станаха пет. Изключителен успех. Но с годините напълня, не можеше да прави сложните упражнения, които аз исках  и трябваше да я сменим.

-И започвате да търсите новото „връхче“ на пирамидата?
- Евредика Димчева беше прекрасна, но имаше един проблем-коленете й стърчаха. Всеки ден, с часове съм седял отгоре им, за да се оправят. Накрая не можеха да я познаят. С нея съм изживял най-големия стрес.

-Какво се случи?
-Преди световното в София 1984 година , колата, с която пътуваше тя и още две момичета, катастрофира. На шофьора, мой колега треньор,  му нямаше нищо, но в яда си, след инцидента ритнал един крайпътен камък  и си счупил крака. Момичетата бяха сериозно ранени. Намерих Евредика в болницата в Севлиево  със счупена ключица и лицеви травми. Трябваше да я  отведат в София, но по пътя лампата на линейката се откачила и паднала отгоре й. Най-после  хеликоптер я прибрал. Лекарите в „Пирогов“ казаха да забравим за състезания поне една година. А предстоеше световното първенство в София. Евредика успя да се възстанови, но в  навечерието на надпреварата вдигна 40 градуса температура. Питаш ли ме какво съм изживял.. Все пак, след незначителна  грешка,  взехме сребърен медал. Това беше истински героизъм.

-На световното първенство в Лузиана, САЩ вашата акробатична тройка: Боянка, Стефка и Аргира, печели три златни медала. Това ли е най-големия ви успех?
-Треньорът не  дели успехите си на малки и големи. Първо място на републиканско първенство радва колкото златен медал на световно.

-Има ли нещо в миналото, за което да си спомняте с горчивина.
-Като треньор  в чужбина ме уважаваха повече отколкото тук. В Ямбол дойде председателката на австралийската федерация, за да ме покани да водя националния им отбор в продължение на шест години, но от София не ме пуснаха. Имало е за мен оферта и от Париж, но тук са я скрили. След години ми призна точно човекът, който го е направил. Ние, личните треньори на шампионите, особено провинциалистите,  рядко ходехме на състезания в чужбина. Пътувал съм за Полша на собствени разноски, спал съм по земята, бил съм сред зрителите, а на подиума моите състезатели са ставали световни шампиони. В Германия Неделчо Неделчев, с 40 градуса температура, става втори в света, като прави трийно салто на пътека, а групата събира коняк, за да плати на докторите.

-Къде са сега вашите момичета и момчета?
-Пръснаха се. Някои станаха лекари, адвокати, педагози, треньори.  Боянка Ангелова завърши в  Белгия театрално  училище с балет и е една от най-добрите и търсени хореографки в света. Преди пандемиянта всеки август се събирахме в Ямбол. Идваха от всякъде.

-Трудно ли ви беше да се разделите с любимата си професия?
- Единият от внуците ми, който носи моето име, стигна до световно първенство, но падна и се контузи тежко. Тогава си казах: „ Не стига, че се начупих аз, ами що чупя и другите?  Повече няма да вляза в залата.  Засега спазвам обещанието си с едно изключение, когато Енчо Керязов ме помоли да помогна на синовете му  да подготвим един акробатичен номер за цирка.
ИСАК ГОЗЕС