“България трябва да уважава спортистите, спечелили слава на световната сцена. Защото тази слава е не само за тях, но и за родината. С успехите си те прославят всички нас. Не се намесвайте в личния живот на легендите. Те заслужават само уважение и поклон даже и когато са сложили край на кариерата си!”. Това са думи на легендарния треньор по борба Симеон Щерев. Каза ги преди три-четири години, след като се появиха слухове и съмнения, че някакъв борец (не помня името му) е станал част от подземна групировка.

 

Аз категорично не съм съгласен. Я вижте какво се случи с Гълъбин Боевски. Защо трябва да се кланям на някого, след като той се е превърнал в отрепка. Да, браво за титлите и медалите, ама това не прави въпросният спортист герой и в живота. Там също е нужно да се бориш и да побеждаваш. По честен начин, така както е било на спортното поле. Там също трябва да си коректен, да си спортсмен и да си преди всичко човек. Това, че Боевски е бил уникален с щангите в ръце, не значи, че е всевишен, недосегаем и извънземен, нали?

 

Драги читателю, може да ти прозвучи ужасяващо, но аз се радвам, че истината за Гълъбин излезе най-после наяве. И знаеш ли защо. От две-три години насам се говори, че Боевски е част от наркобизнеса у нас. Но информациите, които се появяваха чат-пат в пресата, бяха категорично отричани. Въпросните вестници ги пратиха в категорията “жълти” само и само да не бъде зацапано името на Гълъбин. Сега обаче няма пет-шест! Боевски е един от многото ни спортисти – предимно борци, джудисти, самбисти, щангисти и боксьори, които се преселиха в подземния бизнес, в света на мрака. Които не се борят честно и не печелят в живота с позволени средства. И заради които стотици майки погребват децата си.

 

Снощи, след като излезе новината за Гълъбин, че е задържан в Бразилия, се прибирах към вкъщи с маршрутка. Вътре в нея на една от седалките се беше проснало младо момиче – не повече от 7-8 клас. Гледаше тъпо, празно, лицето й бе тъмножълто като паветата пред Народното събрание. Очите й –мрачни и нещастни. Момичето не знаеше нито как се казва, нито накъде е тръгнало. Само питаше провлачено : “Къде е светлината?”. Наложи се жената, стояща до девойката, да вземе телефона й, за да търси в указателя връзка с родителите й. Това не беше живо същество, а парцал, боклук, продукт на дрогата и на тези, които я пренасят и доставят.

 

Е, добре, как да пляскам и как да уважавам човека Боевски и стотиците като него, включително и борците. Поклон пред титлите им, ама дотук! До преди 20 години думата борец бе символ на българския дух, на волята, хладнокръвието и победата. Доскоро, та и днес, “борец” се трансформира в мутра, в изчадие на силовите групировки. Погледнете го Петър Стоянов –шеф на българската федерация по сумо. Вижте й той в каква каша се забърка. Тартор на “Килърите”, очакващ своята присъда. И понеже законите за недосегаемите не важат, почти съм сигурен, че както Сумиста, така и Боевски ще се отърват. Ще бъдат спасени, ще бъдат измъкнати и обявени за невинни. Никой обаче няма да спаси децата, подмамени от света, който уж ги праща в Рая, но същевременно ги набутва в горещия казан на Ада.

 

Гадното е, че не са само Боевски и Сумиста. Има и други, които засега са достатъчно добре прикрити. Те също са обирали овациите преди години, били са кумири на народа. Докато обаче са печелили битките на спортното поле, бавно и постепенно са се превърнали в зверове – опитомени зверове. И след като приключат със спорта, но нямат достатъчно акъл да реализират натрупаните пари в чистия бизнес, стават слуги на тези, които дърпат тайно конците в подземния свят. В слуги на дявола и в кумири на нещастните младежи и девойки като това от маршрутката. Питам се обаче Гълъбин с какви очи ще погледне дъщеря си, която е пътувала с него? С какви очи ще погледне и сина си, за когото се говори, че е тръгнал по неговите стъпки... "Пази, Боже!", казват старите хора...