Митове и истина: София без вода като Перник СНИМКИ
Рилският водопровод утолява жаждата на столичани през 1933 г.
Някогашна София страда от липсата на вода като сегашния Перник. „Водата беше оскъдна. В редица квартали нямаше жилищни, а имаше само квартални чешми. Дори в централната улица „Аксаков“ повечето жилища имаха само дворни чешми“, пише в мемоарите си съвременникът Димо Казасов.
„Центърът – свидетелства той, – макар и облагоприятстван, също страдаше от липса на вода, която му се осигуряваше само през определени часове на деня. Често пъти водният натиск беше толкова слаб, че не можеше да изтласка водата до първия етаж и тя се черпеше от водомерите в избите.“През 1907 г. проф. Стефан Киров нарича София „Сахара“. Неговият вестник „Гражданин“ кани любители на силни усещания да се разходят по улица „Ломска“. Те ще видят „сахарската пустиня с нейните пясъци“, уверява газетата. Поради липса на вода са потънали в прах и други столични улици.
Същата година кметът възлага на двама специалисти да проучат градските термални води. Минен инженер и геолог стигат до заключението, че минералните извори са виновни за сушата.
„Много вероятно е – докладват експертите, – че тия именно термални извори са причината да се засели гр. София тъкмо на това място на Софийската котловина, около изворите на Софийската баня, а не например край реката Искър, която минава недалеко край града София или при подножието и дефилетата на Витоша, гдето има по-изобилна за пиене и чистота студена вода.“ Древните обитатели на Сердика предпочели целебната вода пред речната и вдигнали стените на града около топлия извор. Старите римски бани в центъра са разкрити през 1891-1892 г. Тогава се вижда, че минералната течност е уловена в кладенец, дълбок четири метра. От него по оловни тръби водата отива към басейните за къпане. Чудеса се разказват за лечебната сила на извора. През ХVII век пътешественикът Евлия Челеби твърди: „Който седем дни пие от софийската минерална баня и се къпе в нея, ако има лепра (проказа), краста, дезинтерия, сърцебиене, с Божа воля може да се излекува от болестите. Който страда от треска, достатъчно е да влезе тук няколко пъти, за да се излекува.“
Ценната течност се лее толкова разточително, че гражданите се перат в „Жешкио бунар“. Той бликал на улиците „Триядица“ и „Сердика“. „Беше обграден с висока дъсчена ограда и имаше един отвор за вход. Служеше и за пералня на града и край него винаги беше оживено. Ползването на водата беше безплатно“, разказва коренячката софиянка Райна Костенцева.
По онова време топлата вода се изстудява за пиене. Тази от водопровода не достига, защото иде само от няколко извора при Бояна. През 1902 г. е завършена градската канализация, която влошава положението. Без достатъчно вода каналите миришат и стават гнезда на зарази.
Тогава Боянската река е отбита над селото и през един набързо направен филтър е пусната във водопровода. Бедствената ситуация е закърпена до декември 1907 г., когато е направен Високият витошки каптаж. Хванати са Боянската и Владайската река в сиенитния пояс на планината, облечен с торфена покривка.
Благодарение на торфа водата се оттича бавно. Високата витошка вода е със свеж, възкисел вкус, който се дължи на постоянния й допир с кислорода и озона. Тя обаче също се оказва недостатъчна. Докато през 1880 г. столичанинът черпи 125 литра на денонощие, през 1925 г. кранчето му пуска 69 литра. Лете и зиме пък от чучурите капят едва 35 литра.
Класическата норма е 150 литра на човек за 24 часа. Тя е регламентирана още през 1856 г., валидна е и днес. По нея е изчислено водоснабдяването на повечето европейски държави. В Съединените щати консумират повече. През 30-те години на миналия век там се падат по 400-600 литра на глава в денонощието. В някои градове дажбата стига 700 литра, а във Филаделфия е 860 литра.
По същото време Бистрица, Железница, Драгалевци, Огоя, Крапец и други села около София продължават да пият направо от реката. Д-р Любомир Цветков установява, че от 144 селища в Софийско 69 са с модерен водопровод. Едва 9 обаче черпят вода само от него, останалите ползват и други източници.
В окръга действат 92 каптажа – 22 са проучени в санитарно отношение, 21 са изследвани частично, а от 49 се пие без официално разрешение. „Тези факти са поразяващи и показват колко леко се гледа на такива крупни здравни въпроси“, възмущава се д-р Цветков през 1937 г.
Чревните болести са чести гости на София и околните села. В чашите шетат представители на фауната. През 1929 г. например червей рекордьор се показва от чучура на една софийска къща. „Вчера при наливане вода за пиене в дома на семейството Н-в, ул. „Св. Кирил и Методий“ 76, е уловен един 15 см червен воден червей, благополучно пристигнал цял и невредим по дългия път на столичния водопровод“, съобщава на 19 март вестник „София“.
Пътешественикът е занесен в редакцията. „Много подобни животни бяха улавяни от софиянци, но вчерашната находка е наистина рядкост“, дивят се журналистите. „Г-н Н-в ни увери, че ще положи всички възможни грижи да запази живота на този рядък екземпляр до днес, за да го предаде невредим на санитарното отделение при столичната община“, завършва дописката.
Понеже водата е лоша и недостига, Общината решава да утоли жаждата на столичани от Рила. Проектът на Рилския водопровод е изготвен през 1923 г., строежът започва през 1925 г., завършен е през 1933 г. На 23 април живителната течност шурва в басейна на игрище „Юнак“. Един очевидец описва знаменателното събитие:
„Под звуците на военната музика, която свиреше националния химн и под мощното ура на възрадваното множество, фонтанът и водоскоците в басейна бликнаха в безброй струи и озариха с тържествен възторг лицата на присъстващите. Пускането на водата представляваше величествена картина.“
Източник: в. Труд