Венци Мицов: Видях на протеста как Иво Мирчев снима Христо Иванов и започнах неконтролирано да се хиля, защото...
Музикантът предизвика любопитни реакции в социалните мрежи с коментара си за случващото се в момента в страната
Темата за протестите е все още гореща и актуална, а коментарите на някои публични личности за тях от време на време нагорещяват социалните мрежи до червено. Такъв наскоро даде и Венци Мицов
Вчера бях дежурен по време на протеста. Отразявах случващото се за сайта, в който работя - OFFNews. Познавам голяма част от ядрото на протестите. Лично ги познавам - с кои съм си говорил, с кои съм се карал, с кои не си говоря - дълга история.
С Хаджигенов например не си говоря от 2015 и не бих му проговорил, но това е история, която ще оставя за себе си - няма да ви е интересна, уверявам ви. Та да се върнем на протеста - когато съм там, не се чувствам чужд. Да, отлично осъзнавам, че надежда няма, че не идва нищо много яко след падането на Борисов 3, че в следващия парламент вероятно битката ще е кой да стане патерица на управляващите.
Или пък че може би следващото НС няма да излъчи кабинет.
И двете възможности са напълно вероятни. Мислех си за това, когато до мен се приближи професор Минеков.
"Защо не се качиш да кажеш няколко думи?" - попита ме професора.
"О, не, професоре, аз съм тук за да ви отразявам" - отвърнах аз.
"Ама защо? Хайде, качи се, добре си дошъл" - покани ме отново професора.
"Не, професоре, няма какво да кажа. Аз съм тук честно, без да си измислям, да отразя това, което се случва. И мисля да правя това" - казах аз учтиво.
Знаете ли, мислех си, че съм добре дошъл през 2011 година.
Тогава започвах да се занимавам с политика.
Мислех си - ехееее, сега всички, които мислим критично ще бъдем заедно срещу звяра.
Заедно срещу лошите!
Да бе!!!
Много скоро щях да разбера, че у нас има монопол на "борците срещу лошите". И ако дръзнеш само да си помислиш, че носиш някакъв свой уникален принос в тая битка, ще бъдеш смачкан.
Ама не от статуквото.
Статуквото по това време се занимаваше със съвсем други неща...
Мисля си колко наивен съм бил през 2011 година.
А покрай мен минават различни политици, които познавам от последните години.
Защото от 2011 година до сега се запознах с много хора, които се занимават с политика.
"Венци, ама ти наистина ли се отказа от политиката" - невярващо ме пита един бивш депутат, който ходи всяка вечер на протестите.
"Да, приятелю, наистина се отказах".
"Ама защо".
"Защото видях, че за да се преборя с лошите трябва първо да се преборя с добрите. А добрите са толкова добри, че биха ме застреляли в главата, само и само да не се бия с лошите" - викам си аз на ум. А на глас казвам нещо учтиво - че нещо не съм добре със здравето примерно. Което донякъде е вярно - имам подагра, гонартроза, хипертония...
Седя и гледам отстрани. И виждам съвсем точно картинката.
Тук са червените. А тук - неосъществените политици.
А в дясно са либералите. А там, в дъното е...Лупи.
Гледам и си мисля колко странно нещо е живота - седим тук заедно. Ама колко да сме заедно - едните не могат да се понасят с другите.
И въпреки това има каузи, които са по-силни и от разделението.
Така бяхме през 1994 година - Стоичков вкарва и ние всички сме на улицата. Даже за момент се обичаме.
Мисля си всичко това а ораторите са зле. Една дама рецитира стихотворение. Адско стихотворение.
"Вземате наркотици
превръщате се в шизофреници"
Появява се гуруто Илиян Василев и произнася реч срещу Путин и Лукашенко. Което става повод един възрастен фен на Путин да скочи...
Както и да е, митингът свършва и всички поемат към Орлов мост.
Поемам и аз. И си мисля как през 2011 година бях наивен и весел човек.
Наскоро Владо Йончев, моя шеф в сайта, в който бачкам ми вика - "Знаеш ли, Венци, преди десетина години текстовете ти бяха някак по-весели. А сега тръгват весело, а завършват тъжно".
Така е.
Чехов (опазил ме бог да се сравнявам с него) цял живот искал да напише "Водевиль хороший", а вместо него пишел трагедии.
Моята трагедия, скъпи мои приятели и последователи бе, че бях грешния човек, появил се в грешно време на грешно място.
Моята карма бе да бъда анонимник от дълбоката провинция, който наследява бащината баничарница и произвежда тутманик за жителите и гостите на град Кюстендил.
Вместо това аз реших, че съм създаден за велики дела...
Не, не постигнах велики дела. Но успях да постигна великата омраза на всички - от чужди до свои.
Егати и тъжния текст.
Нищо де, и в най-тъжните текстове има нещо смешно.
Ето го и него.
На тръгване видях Иво Мирчев и Христо Иванов.
Бяха се спрели пред БНБ, единия снимаше а другия говореше.
Седяха толкова погълнати от себе си, от собственото си усещане за интерпланетарна значимост и световно величие, че всички минаваха покрай тях, а те не обръщаха внимание.
Спрях за малко, погледах ги и после започнах неконтролирано да се хиля.
И се смях в колата докато се прибирах.
А защо ли се смях не знам...
Ето това беше моята история от протестите.
А утре отново ще съм дежурен и може да се засечем на площада.
И моля ви - не ме канете да говоря на трибуната.
Незначими персони като мен не заслужават тая чест.
Аз съм там само да да гледам.
И после да ви разказвам историии.
Историите за това как за пореден път сме се опитали да правим революция, но не сме преживели еволюция...