Калин Сърменов: Милото ми пречи! Вече никой не иска никъде да ме вземе!

Калин Сърменов е роден в София на 25 май 1963 г. Завършил е две специалности в НАТФИЗ - актьорско майсторство в класа на проф. Гриша Островски и кинорежисура при Мариана Евстатиева. Актьор, музикант, режисьор, художник и бизнесмен. Сред основателите е на култовите групи „Контрол” и „Чувал Чувал”. Автор на хитове като „Леле, како” и „Булка”. Има два брака и две деца. От 15 години е собственик на рекламната агенция “Златен век”.

<em>В едно от най-емоционалните си и откровени интервюта Калин Сърменов извади &ldquo;сцени&rdquo; от живота си, които до този момент са били тайна.<br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Когато уговаряхме тази среща, аз ви казах, че харесвам принципния тон, който влагате в действията си. Вие ми отговорихте, че сте имал нужда да чуете подобни думи, защото през последните няколко седмици върху вас се е изляла &quot;една кофа с помия&quot;, а нямате право &quot;дори да се оплачете&quot;. Защо се стигна до цялото това положение?<br /> </strong>- Да, така беше... А положението е такова, защото някой все пак трябва да понесе отговорността за събитията. Но аз съм напълно убеден в логиката на нещата, които се случват. Аз защитавам една идея и едни принципи, в които съм на 100 % убеден! Вярвам също така, че резултатите от тях са полезни за театъра - като такъв изобщо, не само в Сатиричния театър. И някой трябва просто да го издържи. Най-лесно е човек да се откаже. Все някой трябва да го направи. Да смени мисленето. То е като в аквариум - от време на време трябва да се сменя водата за рибките. Няма как иначе! Всичко започва да лоясва. Да клеясва. Да се разваля. И някой трябва да изчисти аквариума, да започне отново.<br /> <br /> <strong>- За какви принципи говорите по-точно?<br /> </strong>- Ще ви кажа, но по-хубавото е, че нещата вече се случват. Показателите ни са много добри. Миналата година януари месец приходите в театъра са били 115 хиляди лева, а сега са над 200 000! С други думи - нещо изключително! Два пъти повече! Аз се занимавам с реклама все пак от 17 години. С мениджмънт. Научил съм някои неща оттам и се старая да ги използвам. И това, което ми се иска, е театърът да започне да живее с времето си, а не извън него или сам за себе си. За нас най-важна е публиката. Аз направих някои неща, които са вид реверанс към нея. Другото, което аз и моя екип направихме, е да поканим млади артисти - току-що завършили ВИТИЗ, да дойдат на нашата сцена. И вече имаме две представления, които те играят. Нека види младият човек, че някой мисли за него. Някой му подава ръка и му казва: Ако ти си добър, ако полагаш усилия, аз ще ти дам сцената. А не просто да се правят едни неща, които да си отиват ей така... <br /> <br /> <strong>- Грозната ситуация - защото аз така бих я определила, която се получи между вас и Павел Попандов, възможно ли е да се разгледа и с друг ракурс - като нещо непредвидено негативно, от което обаче във времето да може да извлекат някакви дивиденти, поуки, ако щете...<br /> </strong>- Да, интересно поставихте въпроса си. Аз я приключих тази тема. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Диалогът с тези хора, включително с Попандов, свърши!<br /> </strong></span><br /> Дадох една пресконференция, на която казах всичко, което имах да кажа. Разбира се, че сигурно има и такава гледна точка, каквато вие казвате, но... Аз пак ще кажа - защитавам едни идеи. Те не са мои идеи, не са за мен, не са за моя екип, а са за театъра. Оттам-нататък всичко може да се каже, да се коментира.<br /> <br /> &quot;...Винаги съм казвал, на колегите актьори в театъра, че ще взимат повече пари, ако играят повече! Никога не съм твърдял, че Попандов е слаб актьор или мързеливец. Не виждам защо да е обиден - явно е намерил по-добър финансов вариант за себе си и за това сам ни напуска... Разбрах за неговата постъпка. Не мисля, че зрителите трябва да бъдат занимавани с административни и вътрешнофинансови въпроси. Ако си решил да напускаш, правиш го пред директора, не пред публиката, на сцената. Ако един пилот на самолет или капитан на кораб напуска авиокомпанията, за да отиде в друга, ще прави ли обявление пред пътниците?&quot;, бяха част от думите на Калин Сърменов за ситуацията с напускането на Павел Попандов от театъра. <br /> <br /> <strong>- Не мислите ли, че такива ситуации, с които така или иначе ви се налага да се справяте, не отнемат малко от магията на театъра? Нали започнахме с това, че театърът е за публиката, единствено за нея! А ако някой от тази публика приеме грешно посланието, тогава какво?<br /> </strong>- Така е... но... това е животът. Едни разбират. Други не разбират. Важна е целта. Съгласен съм, че когато се наруши и се отнеме от магията, се променя и цялостната представа. Но какво да направим? Всяко нещо си има своята цел и явно това е част от цената, която трябва да се плати за нея. Ти да се опиташ да направиш нещо. Аз съм платил своята цена и продължавам да я плащам. Театърът също я плаща. Всеки трябва да умее да го прави. <br /> <br /> <strong>- А коя е най-високата лична цена, която сте платили?<br /> </strong>- Аз постоянно се ядосвам за това. Постоянно отнемам от времето, което иначе бих могъл да дам на близките си. Навремето пък, когато започнах да се занимавам с реклама, имах един много тежък период. Дори бях в болница. Два месеца ме лекуваха. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Имах сериозен проблем със здравето<br /> </strong></span><br /> Ето това беше цената! Денонощната работа... умората... преумората. Организмът ми отслабна и т.н. Всеки плаща нещо. <br /> Ето например, аз скоро отказах едно много примамливо предложение за работа, като цифрата беше няколкостотин хиляди. Отказах, защото имиджът ми е друг. А там, където ме канеха, самата обстановка, пространството, е малко по-жълто...<br /> <br /> <strong>- Така като ми говорите за много пари, изкушаващо предложение, но и по-жълта обстановка, мигновената ми асоциация е за някое тв риалити...<br /> </strong>- Да, става дума за телевизия. Но аз наистина знам кой съм. Животът е пълен с примамки и дали ще бъдат няколкостотин хиляди или някакви емоционални или пък материални други неща, всеки иска... ако може да те дръпне в калабалъка. Аз през живота си се научих на това - да въртиш и да знаеш. Бавно! Една от моите треньорки по волейбол навремето ми каза: &quot;Ти си маратонец&quot; - и беше права. Мен ме няма много на бързите дисциплини, но на дългите разстояния съм много добър. <br /> <br /> <strong>- Правите ли компромис със себе си? Давате ли редовно отчет на съвестта си?<br /> </strong>- (въздъхва) Аз съм човек като всички останали... Гледам всичките тези компромиси, които правя, да бъдат заради нещо логично, което се случва. Не просто за моя изгода. Нещата, с които се занимавам, са от значение - било то филми, било то театъра, ролите... <br /> <br /> <strong>- Как се лекува разочарованието според вас?<br /> </strong>- Аз лично го лекувам с приятели. И децата... Много е важно децата ми, когато ме погледнат, да се гордеят с мен. <br /> <br /> <strong>- Героят ви от &quot;Седем часа разлика&quot; - мафиотът Михаил Михайлов-Милото, като че ли ви следва като сянка и в живота. Това харесва ли ви, дразни ли ви?<br /> </strong>- Този герой стана наистина емблематичен. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Аз отдавна не съм гледал в българското кино толкова мощно пресъздаване на даден образ<br /> </strong></span><br /> Толкова многопланов герой, толкова мащабен в това, което прави. Сега, някой със сигурност ще каже - гледай го сега пък тоя, само се фука... Само че е факт, че работата е свършена. Така го разглеждам аз. <br /> А оттук-нататък го виждам по друг начин. Сега героят започва малко да ми пречи на мен. <br /> <br /> <strong>- В какъв смисъл да ви пречи?<br /> </strong>- Никой не иска никъде да ме вземе! Аз нямам една покана да снимам нещо! Не знам защо... В България сме! Нито една покана!!! Даже сега започва един сериал и един колега попитал: &quot;А Калин няма ли да го вземем?&quot;. Отвърнали: &quot;А не, не, няма нужда сега...&quot;. Не знам защо (смее се). Толкова мощен явно е образът на това, което прави Милото във филма, че според мен те просто не могат да си ме представят по друг начин вече. <br /> <br /> А и другото, което се случва, сигурно е и това, че с мен не се работи никак лесно. Аз не съм казал никога, че съм лесен. Както казва един мой режисьор: &quot;Тежко му и горко на този, който ще снима с теб след това!&quot;. Те не слагат това, което се е получило отпред, а слагат себе си, собственото си его. Защото ще дойде Калин, ще им съсипе егото и те ще бъдат зле! А не - ще дойде Калин, ще направи една страхотна роля и след това резултатът ще бъде добър. Това е разликата, това е проблемът. <br /> <strong><br /> - Разбрах, че героят ви Милото е прототип на реален образ на мафиот...<br /> </strong>- И да, и не. Малко в повече е PR. Беше част от тази кампания - ужким би трябвало да прилича на някого, но нямам право да споменавам имена... Интересното е обаче, че след тази роля, в средите на калпазаните ме приемат доста лесно (усмихва се). <br /> <br /> <strong>- Виждам в кабинета ви много интересен подбор на снимки. Имате две снимки с премиера в оставка Бойко Борисов, над него има портрет на Алеко Константинов, а отзад виждам и фигура на Чудомир... Приятели ли сте с Борисов? <br /> </strong>- (усмихва се) Не, с него не сме приятели! Ние се познаваме, а тези снимки са от встъпването ми в длъжност. Когато бях тук, той дойде заедно с министъра на културата, за да изкажат благодарност на предишния директор Иван Попйорданов и да ми стиснат ръката, да ми пожелаят успех на мен. Разбира се, доста спекулации се появиха след това. Всякакви глупости. Но не обръщам внимание. Радва ме сега фактът, че ти забеляза не само Бойко Борисов, но и Алеко Константинов, и Чудомир...<br /> <br /> <strong>- Казахте в началото, че големият портрет на Станислав Стратиев ви вдъхновява. А човекът от снимките, за които досега говорихме?<br /> </strong>- Това е уважение. Към институцията. Ние институционално трябва да знаем колко е важен премиерът, председателят на Народното събрание, президентът. Това е уважение! Този човек - институцията, уважава нашата институция. Все пак премиерът на държавата идва. Той дойде, 28 медии отразиха събитието, целият имидж на театъра се промени. Създаде се съвсем друг дух в театъра. <br /> <br /> <strong>- Опитите на някои да политизират личността ви дразни ли ви?<br /> </strong>- Това е нормално. Свикнал съм. Живеем в такива времена, че всеки гледа да използва някого на дребно, ако може. <br /> <br /> <strong>- Правите ли си равносметки - като актьор, като директор, като човек?<br /> </strong>- Съвсем нормално е човек да си прави равносметки особено човек на моята възраст. Гледам да вървя нагоре. Да си казвам: &quot;Дотук добре&quot;. Като онзи американец, който като падал от небостъргача на всеки етаж, но продължавал да изкачва нагоре, казвал: &ldquo;Дотук добре!&rdquo; (усмихва се). <br /> <br /> Но, виж, има много неща, за които съжалявам. Примерно едно от нещата е, че спрях да свиря на цигулка. Много ме е яд!<br /> <br /> <strong>- Вие сте свирили на цигулка! Защо сте спрели?<br /> </strong>- Да... Спрях, защото започнах да играя волейбол. Мързеше ме. Татко ми се караше. Трябваше да избера едно от двете, аз, естествено, избрах топката и всичко свърши. Яд ме е! Нашите трябваше малко повече да ме тормозят. А сега - нямам време. <br /> <br /> <strong>- &quot;Нямам време&quot; е най-порочната реплика!<br /> </strong>- Така е (смее се). Когато човек е млад, трупа и после започва да взима. Сега - кое по-напред. Главата ми е един страхотен шкаф, пълен с разни неща. Непрекъснато звънят телефоните. Този, онзи... как ще ми остане време за цигулка. На мен не ми остава време да рисувам - а аз съм художник, завършил съм художествено училище! Казваш - нужна е спирка... А кога? Ето, онзи ден с моите близки все пак успяхме да си откраднем малко време. Избягахме. Качихме се на колата, хвърлихме телефоните и отидохме в Пловдив. Разхождахме се по главната улица, хапнахме, пийнахме. Откраднахме си това време. Но имам нужда от повече. Какво да направим?! Затягаме гащите и гледаме да сме здрави - това е най-важното. Нужно е да правим така, че да предизвикваме респект в децата си. Татко ми, лека му пръст, това правеше. Ставаше сутрин - да свири. Беше професор. Питам го: &ldquo;Татко, не я ли научи тази гама?&rdquo;. И той казва: &ldquo;Не мога. В 9 ч. трябва да съм в Академията и като отида трябва студентите да виждат, че Бог влиза вътре. За да съм пример. Аз трябва да съм 10 пъти по-подготвен от тях. За да видят и да си кажат - какво става, бе, кога ще го стигна това ниво, искам като този! А не да отида и да карам през пръсти и те да си кажат: Охооо, този е ясен...&rdquo;. Това е отношение към работата. Отношение към децата си! Към семейството. Към всичко. Много сме замазали тези понятия. Кой днес се занимава с това? Татко беше един черноработник! Това е.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Анелия ПОПОВА<br /> </strong>