Спомен: Юлиан Вучков и Диана се обичаха като за последно!

Той летеше от думите й, а тя не пестеше възторга си от него

Всичко си е извоювал сам – и името си и наградите си. Ако на някого изглежда прекалено експресивен, то е защото сме свикнали непрекъснато да се свиваме, срам ни от чувствата в целия им диапазон. Не сме излезли още от кошарата на недомлъвките.

С първото си есеистично изследване „Магнетофонната младеж”, което бе публикувал на 24 години, той си извоюва съдбата на признат и харесван автор.

Последваха „Животът с голяма и малка буква” , „Човешки нрави”, „Срещи с бележити хора” „Кратка история на световната драматургия” „Върхове в историята на българската литература“, „Теория на художествената култура“, „Човешкият свят, или храна за душата“,  „България преди, днес и утре: Мемоарна история на страната” са доказателства за силната му обществена позиция.

Когато в телевизията в 70 -те години ми дадоха да водя предаване на живо със социална тематика в редакция „Съвременник”, най-често канех за събеседници Юлиан Вучков и Надежда Кабакчиева.

Щом влезнеха в студиото, знаех че предаването ще стане и няма за какво да се безпокоя. Юлиан идваше винаги по рано, разпростираше обичайните си изписани бели листа, където старателно си бе отделил важното с цветни фулмастери. Този му похват като автор си остана до края. Почти нямаше нужда да му задавам въпроси, речта му се лееше умна, гладка, неизбежно емоционална.

Не обичаше да го прекъсвам с въпроси, но когато пред очите ми тикташе часовника неминуемо се налагаше. Често след края на предаването ми се сърдеше, че не е успял да каже нещо, което било много важно по темата...И разбира се не можех да го разубедя, че това се налага заради ограниченото време на предаването.

В последното десетилетие той най-после се почувства истински свободен да прави СВОЕТО предаване, което имаше огромна аудитория. Защо ли?

Казваше истината, говореше направо, без излишна деликатност. Защото неговата добросъвестност винаги бе с една октава по-високо от обикновената добросъвестност. Защото не лъжеше. Никога не беше колеблив, защото бе с ясна гражданска позиция. Защото неговата публицистика съдържа заряда на обществения призив.

Ставаше като разярен лъв когато защитаваше изконните права на обикновените граждани, а на постоянните си зложелатели отговаряше в ефир с дебела ирония и преживяваше всичко случващо се в ефир чрез сърцето си. Един път сподели, че по време на предаване кръвното му се вдигало опасно. Което в крайна сметка излезе вярно – почина от масивен инфаркт.

Обичаше да е елегантен, модерен. Красивото оценяваше моментално – дали в театъра, киното, книгите, журналистиката. Често се влюбваше, винаги в красиви жени, но бързо се разочароваше. Единствено вече на възраст се влюби трайно в Диана Душкова. Направи и невъзможното , за да се издаде в памет на баща й писателят Атанас Душков , негова книга с детските му творби.

Когато Диана бе жива, говорихме един път дълго за това как тя го чака нетърпеливо вечер, за да му каже колко добро е било предаването му, колко отлично се е справил. Още от балкона му маха и му вика на висок глас:

„Прекрасно беше предаването ти, и ти беше прекрасен!” – Никак не я беше грижа дали цялата улица я слуша. Той летеше от думите й, а тя не пестеше възторга си от него. Те просто се обичаха като за последно. Тя винаги приготвяше вечеря, за да му е уютно и домашно. Искаше за него само радост. Беше по-устата и от Юлиан, но той с усмивка я оставаше да го надговаря.

На друг не би позволил. Радостният смях придружаваше всичките им диалози, когато си разказваха случки от младостта.

В компания звучеше главно неговия глас. Чудех се как човек може да говори така леко, без умора.

 Познаваше и цветето и бурена в обществения живот безпогрешно. Той целият беше в онова, което е написал и изговорил. Не случайно често канеше доктори в предаването си – смяташе че светът е болен и за да се лекува трябва да получи вярна диагноза.

На обществена диагноза се уча от лекарите” – така казваше и по време на соца и по време на прехода, и по време на „болната демокрация”.

Остана си човек, който опознава своята сила за правда чрез сблъсъка с нейното отрицание.

Лицемерието и грозното отношение към обикновения човек го изкарваха от кожата.

И затова думите му от екрана звучаха наказателно към управляващите. Доколкото думите могат да наказват... Светъл пример е Юлиан Вучков ! Само двама, трима от настоящите коментатори по всички телевизии могат да се наредят до Юлиян Вучков като непреклонен защитник на бедните и онеправданите.

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ