"Войната започна днес. Никой не искаше да повярва, че е възможно. Вечерта бяхме с Елза в парка, децата бягаха в кръг около нас. А ние ругаехме Хитлер и вярвахме, че война няма да има. Но ето, че се случи тъкмо обратното..." Това е записала на 1 септември 1939 година в дневника си 32-годишната тогава Астрид Линдгрен.
Проблемите й по онова време не са били малко - на 18 години Астрид Ериксон ражда извънбрачно дете от главния редактор на вестника, в който започва журналистическата си кариера. След това работи като стенографка, продавачка на книги и секретарка. След запознанството си със Стуре Линдгрен, Астрид ражда второто си дете и престава да носи мъжки костюми и каскети.<br /> <br /> Записките ѝ по времето на войната, издадени в Германия под заглавието &quot;Светът се е побъркал: Дневниците от 1939 до 1945&quot;, са първият сериозен литературен труд на писателката. Текстовете илюстрират красноречиво как нейният стил става все по-свободен, формулировките - по-резки, а сравненията все по-иронични.&nbsp;Дневниците са замислени като хроника на лудостта, обхванала света през войната, за която свидетелстват множество изрезки от вестници. От 1942 година нататък обаче авторските коментари стават все повече.<br /> <br /> През последните две години от войната (1944-1945) Астрид води дневниците си паралелно с работата над първата си книга за &quot;Пипи Дългото чорапче&quot; - най-силното момиче на света, което, както е известно, побеждава дори смешния цирков диктатор Адолф. Пипилота (с майка ангел и баща негърски крал) е дете на Втората световна война.<br /> <br /> <strong>Хроника на апокалипсиса</strong><br /> <br /> Жанрът, който Астрид Линдгрен избира за своя първи литературен опит, може да бъде определен като документална проза. Астрид е имала опит в тази област, тъй като от 1940 година нататък е работела в отдела по цензурата на писмата към шведските тайни служби.&nbsp;В дневниците й по странен начин се редуват удивително точни информации за унищожаването на европейските евреи, за ужасите на нацистките концлагери и зверствата на войната с подробни описания на приятни разходки с колело, получените подаръци за Коледа и изброяването на ястията, от празничната трапеза: &quot;бут-шунка, тежащ 3,5 килограма, домашно приготвен пастет, печено телешко, пушена змиорка, еленско месо&quot;. В родината на писателката това се тълкува като доказателство за дребнобуржоазния начин на живот, който води семейството на Астрид, и дори като проява на двуличие.<br /> <br /> Все пак трябва да се отбележи, че Линдгрен напълно е съзнавала привилегията си да живее в неутрална Швеция. &quot;Кой друг в света се радва на спокойствие като нашето?&quot;, пише тя. Наясно е също и с това, че не могат да се сравняват дребните несгоди на живота, който тя води, с драмите на обхванатия от войната свят.<br /> <br /> Въпреки това Астрид си има и лична драма: съпругът ѝ я напуска заради друга жена. В дневниците тази лична драма остава на втори план, паралелно със записките за войната: &quot;Леят се реки от кръв, превръщат хората в инвалиди, навсякъде се усеща страданието и отчаянието, а мен ме тревожат повече личните ми проблеми&quot;, самокритично констатира Линдгрен през юли 1944 година.<br /> <strong><br /> Сталин е по-лош от Хитлер</strong><br /> <br /> За Астрид Линдгрен Втората световна война представлява битка между две чудовища: на болшевизма и на нацизма. А ако трябва да избира по-малкото от двете злини, лично тя би предпочела нацизма: &quot; За нас, шведите, една отслабена Германия може да означава само едно: че руснаците ще ни стиснат за гушите. Бих предпочела до края на живота си да казвам &quot;Хайл Хитлер&quot;, отколкото руснаците да дойдат при нас. Не мога да си представя нищо по-отвратително от това&quot;, е записала Линдгрен в дневника си на 18 юни 1940 година.<br /> <br /> По-нататък тя споделя неща, дочути от случайна гостенка, финландка, за зверствата, извършвани от &quot;руските окупатори&quot; - за разстрели на деца, издевателства и изнасилвания. &quot;Господи, не допускай руснаците да дойдат и при нас!&quot;, моли се писателката.<br /> <br /> Независимо от отвращението към Хитлер, у Астрид се затвърждава впечатлението, че &quot;сред германците има и много порядъчни хора, няма как да е иначе&quot;, пише тя. По време на блокадата на Ленинград писателката изпитва съчувствие към руснаците, но и тогава тя продължава да гледа на страната враждебно: &quot;Трябва да си руснак, за да изтърпиш такива страдания&quot;, пише тя.<br /> <br /> В заключителните глави от дневника авторката споделя радостта си от края на войната, разказва за отварянето на бензиностанциите в Швеция, за връщането на кралското семейство в столицата, което тя тълкува като белег за нормализирането на живота. Последните страници в дневника са от края на декември 1945 година: &quot;Пожелавам си, както и на всички хора, щастлива Нова година. Нека тя бъде много по-добра от предишната.&quot;&nbsp;<br /> <br /> <strong>Източник: &quot;Дойче веле&quot;</strong>