Да работиш за мексикански наркокартел! Кошмарен разказ от първо лице

Ако трябва да съм честен, знаех за кого наистина работя още от първия път, в който видях шефовете ми да влизат в офиса и да носят огромни количества пари. Беше като по часовник, всеки ден, в 3 часа следобед, 10 човека се появяваха с милиони долари, а след това жена ги отнасяше до банката. Никой не задаваше въпроси. В онзи момент вече бях убеден, че опасенията ми се потвърждават – работех за наркокартел, разказва 28-годишният Едуардо пред BBC.

Винаги съм знаел за съществуването на наркокартелите - организирани престъпни групировки, които се занимават с трафик на наркотици, още от дете. За подрастващите в Мексико заплахата, които тези престъпни организации представляват, винаги е налице.

През повечето време беше възможно да блокирам безкрайните новинарски емисии или слуховете за кървави убийства, но когато най-накрая това се промъкна в моя живот, се притеснявах, че няма да мога да избягам.

Израснах на място, където всички се познават и новините се разпространяват бързо.

Разбрах колко опасни наистина са картелите, когато бях на около 15 г. Това беше през 2006 г., а новият президент на страната Фелипе Калдерон точно беше встъпил в длъжност. Той дойде на власт с обещанието да възстанови “върховенството на закона” в Мексико, обявявайки кървава война на наркотрафика в страната.

Спомням си, че беше решен да се бори с наркокартелите и изпращаше армията срещу тях. Той беше президент до 2012 г., но битката продължи и след това. От 2006 г. насам над 200 000 души са загинали или се водят изчезнали в Мексико в резултат на войната срещу наркотиците.

Картелите започнаха да се разделят на по-малки групировки, разширявайки първоначалните си райони на контрол. В исторически план, повечето от северната част на Мексико беше под контрола на картела Синалоа, оглавяван от Ел Чапо, докато Лос Сетас - картел, основан от дезертьори от армията, контролираше по-голяма част от източните райони. Контролираните райони се променяха и фрагментираха с появяването на нови групировки.

Те се стреляха с автомати Калашников в центровете на градовете, никога не бях виждал нещо такова. Хората бяха убивани, а телата им оставяни на улицата. Като тийнейджър си спомням как се разхождах по улицата, а на известно разстояние се чуваха изстрели.

Не видях момента на убийството, но след това видях тялото, което лежеше на улицата. Бях шокиран първия път, когато видях нещо такова, но за съжаление, скоро след това то се превърна в нещо нормално.

За мен сега е шокиращо как това брутално насилие се беше превърнало в такава част от нашия живот. Мои познати се страхуваха да започнат бизнес, защото членове на картелите след това идваха и се опитваха да ги изнудват.

Ако видеха, че имаш магазин, например, те идваха и искаха дял от печалбата в замяна на „защита“ – с други думи, „дай ми парите ти, иначе ще те убия“.

Виждах ги наоколо и когато излизах по клубове с приятелите си. Обикновено това беше някой огромен тип със златни вериги, заобиколен от красиви жени и се чудех какво го прави толкова привлекателен. Веднъж един от сподвижници ме заплаши.

Той ме обвини, че съм взел напитка от масата на шефа и ми каза, че повече не иска да ме вижда там. Бях ужасен, избягах от клуба, а сърцето ми биеше лудо.

Като дете исках да бъда археолог, защото обичам древната история. Мисля, че се бях вдъхновил от филмите за Индиана Джоунс. Когато стана време да избирам по кой професионален път да поема, избрах нещо, което мислех, че ще ми носи повече пари – маркетинга.

Мой приятел ми уреди работа в местно списание и не след дълго вече бях направил име в тази сфера.

След това познат, който работеше за успешна рекламна агенция, сред чиито клиенти бяха и ресторанти, и барове, притежавани от наркокартели, ме попита дали искам да припечелвам допълнително, като му помагам с техните рекламни материали.

Картелите трябваше да се представят като редовни компании, за да могат да изпират парите, които печелеха от незаконна дейност. Когато разбрах какво е зaплащането (1300 долара за един уикенд работа), не можах да откажа. Това са близо 25 000 мексикански песо – минималното заплащане в Мексико е 102 песо (5.3 долара) на ден.

Парите ме привлякоха. Бях на 21 г. и започнах да се перча, да живея като рокзвезда, да купонясвам и да плащам за алкохола на приятелите ми. Не се изнесох от къщата на родителите ми обаче. Гледах да не се набивам много на очи, за да не ми задават въпроси.

На онзи етап имах подозрения, че тези хора работят с наркокартелите, но не чувствах, че съм част от това – всичко, което правех, беше да им помагам да рекламират баровете и ресторантите си.