Владимир Путин действа в Сирия толкова настойчиво и целеустремено, не защото е по-силен и решителен от Барак Обама, а защото има по-ясна стратегия. Путин има съюзник – правителството на Башар Асад. Той има врагове, опоненти на това правителство. Той подкрепя своя съюзник и воюва с тези врагове. На този фон Вашингтон и Западът съвсем се объркаха.
За кого са САЩ в тази борба? Ние знаем против кого са &ndash; против режима на президента Башар Асад. А също така против &bdquo;Ислямска държава&ldquo;, която &ndash; така вече излиза &ndash; е главният противник на режима. Освен това, против всички останали джихадистки групировки, които воюват в Сирия, включително &bdquo;Фронтът ал Нусра&ldquo; /филиал на &bdquo;Ал Кайда&ldquo;/ и &bdquo;Ахрар аш-Шам&ldquo;. А, да, още и против силите на &bdquo;Хизбула&ldquo; и Иран, които подкрепят сирийското правителство. Излиза, че Западът на практика е против всички големи военни групировки в Сирия. Това създава нравствена яснота, но едновременно с това и стратегическа непоследователност. <br /> <br /> Действията на Русия не са чак толкова блестящи, както ни ги представят. Това е отчаян опит да се подкрепи един от малцината чуждестранни съюзници на Кремъл, който може да превърне Русия в &bdquo;Големия Сатана&ldquo; в очите на джихадистите от целия свят. За разлика от нея, САЩ тясно си сътрудничат с правителството на Ирак в борбата срещу сунитските бунтовници в тази страна. Но отвъд границата, в Сирия, американците се оказаха на страната на същите тези сунитски бунтовници, сражаващи се с режима на Асад. Вашингтон все пак подкрепя някои групировки, например, разположилите се недалеч от Турция сирийски кюрди, умерените сили на границата с Йордания и малобройните други групи с умерени сирийци. Но ако се замислим, кои крупни групировки се борят за контрола над Дамаск, тогава излиза, че САЩ са против всички тях.<br /> <br /> В основата на подхода на администрацията стои увереността в това, че всички воюващи сили в Сирия в една или друга степен не отговарят на нейните изисквания. Кенет Полак и Барбара Уолтър по следния начин анализират тази позиция на страниците на Washington Quarterly: &bdquo;САЩ създават в Сирия нова опозиционна армия. Тази армия ще трябва да бъде аполитична, не религиозна, единна и всеобхватна. Когато тази армия бъде готова, тя ще завземе /освободи/ територии и ще ги удържа, противопоставяйки се на режима на Асад и различните джихадистки сунитски групировки. В резултат ще се появи ново представително правителство, което надеждно ще защитава всички малцинства&ldquo;. Друг въпрос е, че вярата в нещо подобно беше възможна преди 15 години назад. <br /> <br /> На полето на Афганистан, Ирак, Либия и Йемен това вече не е външна политика, а фантазия. Дейвид Петреъс неотдавна предложи да се разшири военната интервенция, да се създадат безопасни територии и зона забранена за полети, за да се лиши Асад от възможността да хвърля своите бомби варели. Но този план ще ни помогне ли да разгромим &bdquo;Ислямска държава&ldquo;? Когато Петреъс разработваше иракската стратегия за борба с предшественицата на тази групировка, той подчертаваше: &bdquo;С убийства и окупация не може да бъде разгромена партизанска съпротива с гигантски мащаби&ldquo;. <br /> <br /> В издадения от него през 2006 г. боен устав за борба с бунтовническите сили се казва, че &bdquo;крайният успех&ldquo; настъпва само в случай на &bdquo;защита на населението&ldquo;. Командирите трябва &bdquo;колкото е възможно по-бързо да прехвърлят центъра на тежестта от осигуряването на сигурност към осигуряването на законност&ldquo;. А това е проблем. Американската армия лесно може да разгроми слабо въоръжената &bdquo;Ислямска държава&ldquo;, чиито редици наброяват по-малко от 30 000 бойци. Но тогава тя ще получи недвижимо имущество в Сирия. Кой ще поиска да управлява тези територии, да защитава хората и да се бори за собствената си легитимност в очите на местното население? Един високопоставен турски представител неотдавна ми каза: &bdquo;Ние видяхме как вие се опитвате да управлявате иракските градове, и ние няма да повторим грешките Америка&ldquo;. <br /> <br /> Ако се обърнем назад и се вгледаме в многобройните американски интервенции по цял свят, едно нещо става пределно ясно. Когато Вашингтон се обедини с местна сила, която е дееспособна и е смятана за легитимна, постига успех. Но без такава местна кила всякакви външни действия, помощ, огнева мощ и обучение са обречени на неуспех &ndash; независимо дали става дума за Афганистан, Ирак или Сирия. Ако целта на Обама е мирна, стабилна и мултирелигиозна демокрация, тогава са необходими сериозни американски ангажименти, сили и средства, които не отстъпват на това, което беше вложено по време на иракската война. Ако не, Вашингтон ще трябва да признае реалността и да вземе редица трудни решения. <br /> <br /> Двете най-важни решения се заключават в следното: да се прекрати или не борбата с Асад, и ще се съгласи ли с това Сирия да бъде разчленена. Ако е важно да бъде победена &bdquo;Ислямска държава&ldquo;, тогава първостепенен приоритет трябва да бъде обединението на усилията с всички външни сили, готови да влязат в тази борба. Ако Асад падне, а джихадистите превземат Дамаск, това ще бъде по-лошо, отколкото ако Асад остане. Това не означава, че трябва да се оказва подкрепа на Асад &ndash; на него трябва да му се позволи да създаде в Сирия алевитски анклав, който вече се формира. Кюрдите и умерените сирийци създават собствени безопасни убежища. Дори ако гражданската война приключи, и остане държава като Сирия, тези групи вече няма да живеят заедно. За момента Западът съчетава в Сирия максималистка и безкомпромисна риторика с минимални и неефикасни действия. Това създава зееща пропаст, на фона на която Владимир Путин изглежда отлично. <br /> <br /> -------------------<br /> <br /> Фарид Закария е един от най-влиятелните и популярни американски политически анализатори. Той е експерт в областта на международните отношения. Неговата статия е публикувана във вестник &quot;Вашингтон пост&quot;, цитиран от БГНЕСС.<br /> <br /> &nbsp;