Историята на любовниците от Аушвиц, която продължи 72 години по-късно

Първия път, когато той говори с нея е през 1943 година. Давид Вишня веднага разбира, че Хелън Шпицер не е като останалите затворници. Зипи, както я наричат всички е чиста, спретната, носи сако, мирише добре… Тя е тази, която инициира запознанството.

Всичко в ситуацията е необичайно. Жена, която може да се разхожда извън женските помещения и да говори с мъжете затворници… Без изобщо да знае как и кога е станало, всички около Давид и Хелън изчезват. Това обаче не е случайност, а план. Двамата се уговарят да се срещнат на същото място, една седмица по-късно.

На уреченото време и място, двамата се срещат в бараките между крематориум № 4 и № 5. Давид се покачва на импровизирана стълба, направена от пакети с дрехи на други затворници. В огромно хале, сред купчини дрехи, Хелън е обособила малко пространство, колкото да се поберат точно двама души. Тогава Давид е едва на 17 години. Хелън – на 25.

И двамата са затворници от еврейски произход в лагера Аушвиц, но имат привилегирован статут. Първоначално Давид Вишня трябва да събира телата на хората, които са се самоубили, докато нацистите не откриват, че е добър певец. Тогава го „преназначават“ да ги забавлява на събиранията им.

Хелън Шпицер обаче е тази с истинското влияние: тя е „графичният дизайнер“ на целия лагер.



Давид и Хелън стават любовници, срещайки се тайно, в тяхното кътче, сред купищата дрехи, по едно и също време веднъж месечно. И двамата преодоляват страха, че излагат живота си на опасност. Чакат с нетърпение срещите си. „Тя ме избра“, казва Давид Вишня, който се е чувствал специален.
В началото не говорят много.

Когато го правят – си споделят парченца от миналото преди войната. Бащата на Давид е работил в операта, но намира смъртта си във Варшавското гето. Госпожица Шпицер също има музикална култура – свири на пиано и мандолина, дори учи Давид на унгарска песен.

В следващите няколко месеца един за друг те са бягство от ужаса на Аушвиц. Дори започват да планират общия си живот след като войната приключи и планират да се съберат след края на войната.

Планът им се осъществява. Само че 72 години по-късно.
Докато седи в къщата си в Левитаун, господин Вишня разглежда стари снимки.

След края на войната, той се премества в Щатите, където продължава да пее на събиранията на местната религиозна общност. Понякога изнася речи в библиотеки и пред студенти.

„Малко хора си спомнят детайли от онова време“, споделя господин Вишня.

През януари следващата година той, заедно със семействата си планират да отидат до Аушвиц, където господин Вишня е поканен да пее по случай 75-годишнината от освобождаването на затворниците от лагера. Той очаква да има само един познат там. Изчислено е, че едва 2 000 души, преживели ужаса на концентрационния лагер са живи днес.



Господин Вишня смята, че е все по-наложително да си припомняме за жертвите на антисемитизма. Това  е голям обрат за него, тъй като през целия си живот, той се опитва да забрави миналото, прави всичко възможно да няма полски акцент, дори в тийнейджърска възраст, един от синовете му разбира, че баща му не е роден в Америка.

Децата и внуците не спират да окуражават техния баща и дядо да говори за миналото си публично. Така през 2012 година, той издава мемоарите си: „Един глас, два живота: от затворник в Аушвиц до 101 парашутна дивизия.“ Именно така семейството му за първи път научава за неговата любов от Аушвиц. Псевдонимът й в книгата е „Роза“.

Планът им да се съберат, за съжаление, не се случва. Виждат се отново след войната, но и двамата вече са започнали нов живот. С други хора.
„Как споделяш такава история със семейството си?“, пита господин Вишня.



Госпожа Шпицер, или Зипи, както я нарича Давид, е една от първите жени, които пристигат в лагера Аушвиц през 1942 година. Тя идва от Словакия, където е учила дизайн. Отначало тя върши тежка физическа работа, докато върху нея се срутва комин. Тя е настанена в лазарета на лагера. Там тя не остава незабелязана. Перфектният й немски език, както й факта, че се занимава с дизайн веднага й печелят друга позиция.

След като се възстановява, Зипи започва да прави червената боя, с която се маркират униформите на затворничките, а след това – започва да върши офисна работа и да регистрира пристигащите затворнички. Тя състава графика на работничките. Отговорностите й се увеличават – но това й дава повече свобода за придвижване на територията на лагера.

Когато пристига в лагера, Давид Вишня, първоначално събира телата на затворници, които се самоубиват. След около месец става ясно, че той е талантлив певец и нацистите започват да го викат вечер, за да ги забавлява. Скоро след това го преназначават в така наречените „сауни“, където дезинфекцира униформите с Циклон Б.

Зипи забелязва Давид и скоро двамата започват връзка.

В един следобед на 1944 година, двамата усещат, че това ще е последната им среща. Нацистите започват да депортират затворниците в маршовете на смъртта. Обещават си, че след края на войната ще се намерят във Варшава.



Давид е изпратен в Дахау, като успява да избяга, след като удря с лопата по главата един есесовец. Скоро попада на настъпващи американски войници, които го взимат за преводач и го отдалечават от неговата цел – Варшава.

Междувременно, Зипи е един от последните хора, които напускат Аушвиц. Тя е изпратена в Равенсбрюк, като по пътя, тя премахва маркировката от униформата си, за да се слее с бягащите от Червената армия хора.

Междувременно, Давид заминава за Щатите и се установява там. На сватбено парти през 1947 година се запознава с жена на име Хоуп, с която сключва брак. Двамата се местят във Филаделфия и той става финансов директор на издателство за енциклопедии.

Години по-късно двамата се местят в Левитаун. Тогава, съвсем неочаквано, негов приятел, оцелял от Аушвиц се свързва с Давид и му казва, че Зипи е оцеляла. И е в Ню Йорк.

Давид решава да се свърже с нея и да я покани на среща. Двамата се разбират да се срещнат в Ню Йорк, но… Зипи така и не се появява.
Времето минава.

Давид Вишня говори за преживяното в Аушвиц пред широката аудитория.

През 2016 година, синът на Давид решава да инициира за втори път среща между баща си и Зипи.
Господин Вишня има един въпрос, който го преследва през целия му живот – колко пъти Зипи е спасила живота му в Аушвиц.

Тогава, Хелън казва заветното „да“ – тя се съгласява да се види с Давид. 72 години след последната им среща.



Те се виждат отново в хосписа, където, е настанена Зипи. Тя е вдовица от 10 години, няма деца.

Тя е с изключително отслабени зрение и слух. Когато той влиза, тя първоначално не го познава. Той обаче приближава лицето си до нейното и тя разбира кой стои срещу него.

Двамата прекарват заедно два часа.

Когато Давид пита Хелън колко пъти е спасила живота му – тя протяга ръка и разтваря пръстите си.
5 пъти тя подправя документите, в които името Давид Вишня е бил изпратен в газовите камери.

Преди да си тръгне, Хелън моли Давид да й изпее тяхната унгарска песен. Той помни думите.
Двамата не се срещат никога повече.

По думите й обаче, тя е удържала на обещанието си и след края на войната отива във Варшава, но Давид не се появил.

И двамата признават, че никога не са спирали да се обичат. Хелън умира на 100-годишна възраст в Ню Йорк през 2018 година.