Как живеят булките на ИДИЛ след разпадането на халифата?

Един ден в лагера "Рой" Шамима Бегум се отпусна върху дървена количка, използвана като  импровизирана бебешка количка от задържаните жени. Безизразна, тя наблюдаваше група майки и техните деца, които си играеха с хвърчила. След известно време една-единствена сълза се търкулна по лицето й, пише dnes.bg

Наблюдавайки я отдалеч, Алба Сотора си спомня момента, когато за пръв път видяла момичето от Бетнал Грийн да плаче. Дотогава испанската режисьорка се е срещала много пъти с Бегум.

Пролетта на 2020 г. Тя си спомня как в началото Бегум, която беше загубила всичките си приятели, трите си деца, гражданството си и стана прогонената и изоставена тийнейджърка, която събуди омразата на Великобритания, че е плакала, тъй като е била толкова травмирана, че е почти неспособна да изрази емоция.

"В началото Шамима беше като призрак, който просто седеше там, покрит, безжизнен, като марионетка, кукла", спомня си Сотора, която посети сирийския лагер за задържане, за да направи филм за работилница, ръководена от кюрдските жени за онези, свързани с Ислямска държава, които са затворени там.

"Липсата й на способност да изразява чувствата си ме накара да се почувствам много тъжена за нея",  казва Сотора пред The Sunday Times. "Тогава, може би два или три месеца след като я срещнах, играхме една игра с децата. Децата си играеха с хвърчила. Шамима винаги беше много мълчалива. Седеше до една от количиките и гледаше. Видях сълза да се стича от окото й. Това беше първият път, в който я видях да плаче".

Сотора е направила опит да запише момента на филм и несъмнено той ще бъде посрещнат с вой на ярост от онези, които предпочитат да виждат Шамима Бегум не като дълбоко травмирана млада жена, смазана от мащаба и последиците от решенията, които е взела, когато е била едва ученичка в академията на Бетнал Грийн, но като безпощадна личност, лишена от съжаление, толкова опасна, че представлява заплаха за сигурността на нацията.

Година по-рано Шамима Бегум се намира в лагера "Ал-Хол", един от двата центъра за интерниране в Североизточна Сирия, в които живеят общо 64 000 жени и деца, включително 13 500 чужденци, от семейства, свързани с ИДИЛ. Повечето са деца на възраст под пет години. Сред тях са и 16 британски жени и 35 деца.

Единствената оцеляля от три приятелки от Бетнал Грийн, които избягаха от Лондон, за да живеят в халифата през февруари 2015 г., Шамима Бегум бе лишена от гражданството си от вътрешния секретар Саджид Джавид. Тя роди момченце, което почина три седмици по-късно, третото й дете, което умира в рамките на няколко месеца.

Понастоящем тя е задържана в лагера "Рой" - в по-добре управлявана, по-малко пренаселена среда от "Ал-Хол", където болестите и убийствата са в изобилие. Въпреки че условията в Рой са строги, палатките в лагера са оборудвани с електричество и телевизори, а на задържаните е забранено да носят черни дрехи.

По-рано тази година Върховният съд постанови, че Шамима Бегум не може да се върне във Великобритания, за да оспори отнемането на нейното гражданство, тъй като представлява заплаха за националната сигурност.

Образът на Шамима Бегум в медиите е движеща сила зад отказа на правителството да й позволи да се върне. Писмената дума, позволяваща толкова широк спектър от субективна интерпретация, до голяма степен не успява да предаде сложната реалност на историята на Шамима Бегум и повечето вестникарски статии попадат в бинарна парадигма, описвайки я или като жертва, или като извършител.

Това от своя страна предизвиква поляризирани публични отговори - за съчувствие или възмездие, и предоставя твърде малко от инструментите, необходими за установяване на четирите ключови стълба - факт, контекст, отговорност и отчетност - чрез които случаят на Бегум трябва да бъде разгледан, ако някога тя трябва да бъде пусната у дома . Телевизионните репортажи също провалят нейната история. Повечето интервюта с нея изглеждат хищнически.

Конвенционалните журналистически медии винаги ще се борят при калибриране на тема, която включва "уязвим тийнейджър" (фразата, използвана от столичната полиция, за да опише Шамима Бегум в писмо, написано към семейството й през февруари 2015 г., преди да напусне Великобритания), майчинство, мъртви бебета и решение за живот в рамките на най-отвратителната терористична организация в съвремието.

Адвокатите, отсъстващи по време на войната и зависими от кореспонденти за информация, но стичащи се след нея и внезапно критикувайки медиите за интервютата на техните клиенти, не се справят по-добре при прогресирането на нейното дело или на делата на другите британски жени, държани в сирийски лагери. Всъщност опростените оправдателни правни аргументи, заплашват да омаловажат сложността на изборите, направени от тези жени, може допълнително да антагонизират общественото мнение срещу тези, които стоят далеч от дома.

Почти всяка забележка, която Шамима Бегум прави, когато се среща с журналиста от The Sunday Times в онзи съдбоносен 13 февруари 2019 г., беше използвана, независимо от контекста, в делото на правителството за отнемане на нейното гражданство: отпечатана и представена пред съдии в Специалната комисия по жалбите за имиграция като доказателство, че тя е заплаха. Думите й бяха използвани за затвърждаване на нейното прогонване, въпреки всеки аргумент, който журналистът прави в обратна посока.

Нещо обаче току-що се е променило в разказването на историята на Шамима Бегум. Чувствителният и необичаен филм на Алба Сотора от лагера "Рож" "Завръщането: Живот след ИДИЛ", който бе излъчен в неделя във Великобритания за първи път на Международния документален фестивал в Шефилд, дава възможност на прогонената лондончанка да разкаже историята си с доверие на събеседници, които преди това не е имала.

Разказана през призмата на Севиназ Евдике, кюрдката, ръководеща творческа работилница в лагера "Рож",  "Завръщането" изследва преживяванията на Шамима Бегум и още пет жени, свързани с Ислямска държава, както и за собственото пътуване на Евдике, която се бори със спомена за мъртво семейство и приятели, убити в битка срещу ИДИЛ.

По този начин филмът позволява на публиката да съди Шамима Бегум и нейните спътници, участващи в семинара, само след като за е видала вдъхновяващите усилия на Евдике да се ангажира с онези, които са дошли неканени в страната й, да се присъединят към халифат, чиито граници са очертани с кюрдска кръв.

Дори и най-холеричният фотьойлен критик на Бегум може първо да се запита защо сирийските кюрди, които страдат толкова силно от ръцете на Ислямска държава и осигуряват ядрото на сухопътните сили, които в крайна сметка унищожиха халифата, са готови да започнат диалог със свързаните с ИДИЛ жени в лагера "Рож", докато тези, които са толкова далеч от сирийските полета, изпълнени със смърт, не са.

Всъщност диалогът е в основата на "Завръщането". Разкриващите се в семинара имат свой собствен вътрешен диалог, докато се ангажират отново с живота след Ислямска държава, като в същото време участват в диалог с жени от силата, победила ИДИЛ.

42-годишната Сотора, опитен продуцент на документални филми, който посещава североизточна Сирия от 2015 г., лаконично описва необходимостта от диалог не само като средство за започване на обезвреждането на заплахата от интернирането на хилядите чуждестранни жени, които в момента се намират в "Рож" и останалите лагери, чиито деца ще пораснат до зряла възраст с непокътнато гражданство, но също и като превантивна мярка за прекъсване на по-нататъшни цикли на насилие.

"Вдъхнових се от кюрдските жени - казва тя, - които са преживели насилието на ИДИЛ по най-екстремен начин, но които по някакъв начин са първите, които са отворили пространство за диалог с бившите си врагове. След войната, когато сте били замесени в толкова много насилие, трябва да осъзнаете, че няма изход. Трябва да прекъснете този кръг на насилие. Трябва да намерите начин да се свържете с онези, които са ви били врагове - защото не можете да воювате безкрайно."

Първите дни на правенето на филми в лагера "Рож" са предсказуемо напрегнати. Било април 2020 г., малко повече от година, след като последната територия на халифата на Ислямска държава беше унищожена от водени от кюрдите сили в Багуз. Доверието било нулево.

Антипатията, изпитвана от кюрдските членове на изцяло женския филмов екип към интернираните в лагера, била толкова остра, че в почивките между стрелбата те предпочитали да излязат извън периметровата ограда, за да се отпуснат, вместо да бъдат близо до жени, свързани с ИДИЛ.

Атмосферата била допълнително усложнена от заплахи от по-екстремни жени от Ислямска държава към тези, които искали да участват в семинара, а малката група, която присъствала, разговаряла с Евдайк по такъв дървен, измислен начин, че в началото Сотора се чудела дали филмът ще се получи.

Междувременно, като носител на съвестта на филма, Евдайк била в остра вътрешна борба през тези ранни дни. 29-годишната активистка е член на кюрдското женско движение, чиято революционна идеология поддържа необходимостта от еманципиране на жените като начин за рекалибриране на обществото. От тази гледна точка Евдайк смята, че интернираните се нуждаят от нейната помощ, като жертви на екстремистко патриархално общество, което е дало на жените малък личен избор, ограничавайки ги до ролята на домакини и животновъди.

И все пак Евдике също била разбунтувана от собствения си опит от войната с ИДИЛ. Четирима от братовчедите й, двама мъже и две жени, били убити в битка с "Ислямска държава". Чичо й е убит от ислямистки милиции, домът й е разрушен. Най-добрият приятел на Евдике бил убит докато е бременна в осмия месец по време на нападение на ИДИЛ в правителствена зала в Камишли.

Обременена с това натрупване на болка, тя съзнателно избягвала да чете подробности за някоя от жените, посещаващи нейната работилница за творческо писане в "Рож", така че не знаела нищо за личната им история. "За първи път видях някой от ИДИЛ отблизо и лице в лице", спомня си Евдике за първата си среща с жените. "Имах чувството, че говоря с враг, но идеологията ми отказва да ми позволи да го кажа. Тогава видях, че макар да са враг, те също бяха жени в палатка, които се нуждаеха от помощ. Те се нуждаеха от подкрепа."

Ролята на Шамима Бегум във филма идва случайно. Нито тя била позната на Евдике, нито някой, който Сотора специално беше потърсила. Тя беше избрала да присъства в работилницата по собствено желание.

Отначало момичето от Бетнал Грийн едва говори. Дори сред жените в лагера "Рож", които са били изолирани в домакинствата им по времето на халифата и са били обезкуражени от независима мисъл или изразяване, доверието е оскъдно и е необходимо време на членовете на семинарната група да се свържат с тях и да ги накарат да им се доверят и да говорят пред подвижната камера.

С течение на времето обаче Евдике я харесала. Описанието, което тя дава на Шамима Бегум - определена като заплаха за националната сигурност на Обединеното кралство от Върховния съд - било следното: "Намерих Шамима за най-честната и в същото време с най-детски характер. Тя е дете, ужасена от загубата на собствените си три деца, разкъсана от тази загуба. Тя не представлява заплаха за никого. Тя е напълно разбита, напълно изчезнала. Тя се нуждае от поне десет години помощ - много помощ."

Семинарът не бил мек. С целта да предизвикат вътрешен диалог у жените и необходимите нива на саморефлексия, екипът им показва пропагандни филми на Ислямска държава - кадри от разрушенията, оставени от групировката и клипове от интервюта, които жените били направили с журналисти. След това те били насърчени да говорят за себе си и своите аргументи за идването си в Сирия. На свой ред Евдике им обяснила собствения си опит от войната и загубите в лицето на Ислямска държава.

Писмените проекти за уъркшопа включвали ежедневник, писма, написани до въображаемата им същност след десет години и миналото им "аз", което се подготвя да пътува до Сирия.

Един от първите пробиви в доверието идва около появата на плодове и шоколад в мечтите на жените, заедно със спомените от сънищата, че могат да осигурят обилна храна за децата си. Тези мечти въвели споделеното припомняне за военния глад, както сред снимачния екип, петима от които били сирийски кюрди, така и на жените от ИДИЛ, посещаващи работилницата. Малко по малко жените откриват общото в болката: болка от глад, болка от страх, болка от ярост, болка от скръб.

"Болката може да бъде обща основа за свързване", отбелязва Сотора. "Живеем с болка заедно. Ние си причиняваме болка. Болката е нещо, което споделяме. Можем да се излекуваме от това."

И все пак истинската степен на този споделен опит е трудно да се измери. Разпознаването на личната болка със сигурност е ключова стъпка към вътрешния диалог, но все пак получава полза само ако води до разбиране на чуждото страдание. Без тази връзка емпатията не съществува и без емпатия самото осъзнаване на личната болка често налага опасно чувство за жертва.

Докато "Завръщането" не се въздържа от изобразяването на жестокостите на ИДИЛ и редовно се водят дискусии за споделени трудности и загуби, Евдике остава предпазлива колко далеч присъстващите на семинара наистина са схванали болката, причинена в Сирия от "Ислямска държава".

"Когато камерите не били включени, някои от тях, не бих казала всички, разговаряха с мен за моменти от войната, но мога да кажа, че това е нещо, от което те се чувстваха засрамени или смутени", казва тя. "Те се срамуваха, но в същото време се опитваха да се защитят, като казваха:

"Не знаехме. Дойдохме със съпрузите си" или "Ние бяхме разочаровани, защото мюсюлманите в Европа нямат база." Някои от тях казаха, че са дошли да помогнат на сирийския народ и не са знаели, че това ще ни навреди. Повечето разговори бяха такива."

Активистката не се страхува да оспори подобни думи. Показателен момент във филма настъпва, когато канадски член на ИДИЛ в работилницата на име Кимбърли отблъсква чувството за собствена отговорност при пътуването си до Сирия.

"Мисля, че изобщо не бива да бъда тук", казва тя хитро. "Никога не съм убивала никого. Никога не съм правила нищо."

Евдике, явно борейки се с гняв, отвръща: "Може би не, но може би вашият съпруг е убил братовчед ми, или братовчед на майка ми, или е убил съседа ми, или е убил моя учител, или е убил моя приятел."

Без това признаване на отговорността и ангажимент за някакъв вид изкупление, западните общества никога няма да приемат тези жени обратно, а усилията на адвокатите или правозащитните групи да ги опишат просто като жертви само ще се противопоставят.