Компромис със Скопие! Възможен ли е и на каква цена?

Скрийншот от попълнен преброителен формуляр от живеещ във Великобритания гражданин на РС Македония. Като майчин език и говорим в семейството език е посочен българският, пише  доц. д-р Спас Ташев, ИИНЧ при БАН в trud.bg

Политическата разпокъсаност не е ново явление в обществения живот на България. Партизанщината пуска своите корени веднага след Освобождението, но въпреки това е имало една тема, която винаги е обединявала българите независимо от партийните им пристрастия - свободата на еднокръвните ни братя оттатък Рила и Родопите.

Доскоро у нас битуваше разбирането, че подобен консенсус е наличен и днес. Проучване на общественото мнение в края на миналата година показа, че 84% от българите заявяват, че началото на преговорите за членство на РС Македония в EC може да бъде поставено само след като Скопие преустанови фалшифицирането на документите, премахне езика на омразата и спазва човешките права на лицата със съхранено българско самосъзнание.

Освен това всички формации в предишното Народно събрание единодушно приеха декларация за необходимите условия, при които може да започне асоциирането на Република Северна Македония в ЕС.

На този фон, когато Европа макар и трудно поради нашата пасивност и недобра мотивировка, започна да ни разбира, партийните играчи бяха частично подменени.

Новите попълнения в стремежа си да се разграничат от някои безспорни пороци на отиващата си власт, заявиха готовност да сложат кръст и на доскорошния политически консенсус към Скопие. Явно някой у нас не се е поучил от поговорката, че заради Илия не трябва да се намразва Свети Илия, или в нашия случай заради противопоставянето на партията ВМРО - Българско национално движение, не трябва да се зачертават идеите на автентичната ВМРО, която никога не е била партия, а национално-освободителна организация с широка социална основа, пряк продължител на делото на БРЦК.

При това положение някои личности от новите партии започнаха да правят оценки как досегашната ни политика към РС Македония била “пълен крах”, “тотално поражение”, “трета национална катастрофа”, “автогол от дузпа” и т. н. По време на кампанията подобни идеи бяха премълчавани, което повдига тревожния въпрос за тенденциозно избирателното информиране на гласоподавателите.

Днес някои от новите политици заявяват, че като “оставят историята на историците”, ще дадат съгласие за започване на преговори за приобщаването на Скопие към ЕС. Клишето за историята и историците го използваше и Тодор Живков още през 70-те години, но очевидно без успех.

Най-опасни са изказванията, че на базата на новите “реалности” щяло да се постигне компромис! Нима масовите фалшификации в учебниците за средно образование или всекидневните публикации с антибългарско съдържание не са реалност? При това не от 2, а от 77 години! Нима не съществуваше македонско освободително движение след 1944 г., което разглеждаше Вардарска Македония като поробена?

Нима потъпкването на човешките права на лицата със съхранено българско самосъзнание не е факт? Ако всичко това са “псевдопатриотични измислени конфликти”, да, ние трябва да дадем съгласие за началото на процеса на евроинтеграция на Скопие. Но след като това е истина, властта в Скопие първо трябва да се промени, като скъса с тоталитарното минало и приеме европейските ценности.

По своя път към Европа Скопие е разпространило и дезинформацията, че ние сме отричали съвременната македонска идентичност и език. Тази клеветническа кампания срещу България се провежда най-вече в САЩ, Германия, Австрия и някои други централноевропейски държави. Чрез неподготвеността на партийните кадри държавата ни периодично попада в този капан като продължава поемането и дебатирането на темата на наш терен. А някои дори са готови да признават исканите от Скопие “реалности”!

Трябва ясно да заявим, че никой в България не отрича факта, че днес в РС Македония има лица, които се чувстват македонци и наричат езика си македонски. На тази база обаче не трябва да се правят прибързани изводи с дълготрайни негативни последици за българския национален интерес.

Данните от някои от попълнените формуляри от преброяването през март 2021 г. на емигриралите граждани от РС Македония показват, че част от гражданите със съхранено българско самосъзнание са декларирали майчиния и говоримия в семейството език като български. Това са лица, родени предимно в източните части на страната - Струмишко и Светиниколско, но има и такива случаи от западните райони - напр. Охридско.

Тези хора имат предвид именно местния български говор, който властта в Скопие идентифицира със съвременния македонски език и който някои у нас са готови да признаят като отделен. Направим ли подобно признаване, ще имаме парадокса деклариращи се като българи граждани на РС Македония да говорят език, който смятат за български, но ние сме готови да го признаем като “отделен” от българския. С подобен акт ще предадем за пореден път не мъртвите, а живите българи в Македония и завинаги ще се лишим от достойнство и бъдеще!

Да, ние можем да говорим за отделна скопска писмена норма, различна от писмената норма в България. Нека не забравяме, че и банатските българи имат различна кодифицирана норма от тази в България. Въпреки различията, те продължават да наричат езика си български: български палкенски език. Нещо повече - в Банат в момента се изучават успоредно двата писмени варианта.

По същия начин част от българите в РС Македония използват различна от нашата книжовна норма, но я разглеждат като вариант на българския. В тази констатация няма противоречие, защото националният език е съвкупност от писмената норма и различните териториални и социални говори.

В нашия случай националният ни език има няколко писмени норми, като едната от тях се нарича от част от гражданите на РС Македония с друго - за нас регионално, за тях национално име - но друга част продължава да смята езика си за български. Националният ни интерес изисква този факт да бъде отчетен чрез модерен подход, а не да налагаме забрани на сънародниците ни край Вардар да наричат езика си български!

В този натрапван ни дебат трябва да имаме предвид, че нито идентичността, нито езиците са обект на международно признаване и не трябва да прекрачваме тези стандарти. Достатъчно е да заявяваме, че никой в България не оспорва правото на гражданите на РС Македония днес да се идентифицират както желаят и да наричат езика си съобразно това.

Поради тази причина сме възприели формулата за “официалния език съгласно конституцията на РС Македония”. В същото време именно Скопие трябва да отрази в своята държавна статистика факта, че част от неговите граждани са съхранили българското си самосъзнание и продължават да наричат езика си български.

Подобна национална политика трябва да бъде консенсусна за всички, като нейното провеждане в никакъв случай не трябва да води до партийни дивиденти. Като изхождаме от това разбиране, от Българската национална платформа, чийто председател съм, ще излезем с предложение парламентарно представените партии да се присъединят към меморандум, отстояващ именно такъв подход към Скопие.

Ако подобна инициатива не намери подкрепа, като представители на гражданското общество ще прибегнем до механизмите на пряката демокрация, за да защитим българския национален интерес.