Моряшки записи от кораба "Гео Милев": Колкото повече контактувам с китайци, толкова...

КОРАБ „,ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

18.03.1992 г., преход Хонконг – Шанхай

Рано сутринта – маневра за отплаване. Привечер навън вече е откровен студ. Мартенските номера на Южнокитайско море твърде много приличат на черноморските. На палубата вече никой не се показва с екваториалните фланелки.

Чуват се настоявания да се пусне спомагателният котел за топло. На когото му е студено, да слезе в машинното отделение. Цял ден се цапотя с профилактика на маслен сепаратор.

20.03. – 21.03.1992 г., Шанхай – кеят

Мъгла и дъжд в късния следобед, пак същото кучешко време, както през ноември 1987 г, когато бях тук с „Каравелов“. Подминахме външния рейд, наближаваме, а вятърът брули както в открито море. Късно вечерта заставаме, за съжаление, на бочки.

Все пак някаква компенсация – в централната част сме, наоколо са билдинги. Тук мина контролата, а след нея – нова маневра. Вече не сме на бочки, но се забутахме в район, който прилича на Варна-запад. Мирише на сяра. Долу на трапа стои постови войник.

Който намери време да излезе „в живота“, най-късно в 24,00 часа трябва да е на кораба. Закъснението означава глоба от 100 щатски долара. Не попадам в рискова група, този път пребиваването тук съвпада с 24-тото ми дежурство.

22.03.1992 г., Шанхай – кеят

В съня ми, след много години пауза, отново се яви баща ми. Обличаше миньорската ватенка, с която отива на работа. Така го видях за последен път жив. Точно на този ден преди 31 години премина в отвъдното.

Късно вечерта – пак дъждовна маневра, този път мъглата я нямаше. Два разделни празника, превърнати в купони,  навлязоха в малките часове след полунощ – първо дете, момиченце, на третия механик и първо внуче – момченце, на Гагауза.

На мен също ми се случи нещо за първи път. С изненада хванах чисто Радио Япония и Радио Корея, които предават на руски.

Каютата ми се пълни със сластния глас на рускиня, която осъществява радиовръзката бряг – море. И за лека нощ – цигулковият шепот на Сарасате.

24.03.1992 г., преход Шанхай – Ксинганг

Ето че вече имам колекция от моретата, които биха могли да боядисат великденско яйце: След Черно, Червено, Мраморно – и Жълто море. При други обстоятелства поредната смяна би трябвало да оглежда багажа. Радиограма от БМФ предупреди, че нещата ще се позабавят.

Нормално, след като това ще бъдат последните екипажни клиенти на Джес еър, а ние, които летяхме към Сингапур в края на януари, след края на чартъра по обратния път ще минем през Суец канал. Вече съм почти два месеца на кораба, атмосферата е нормална, с никого не съм разменил приказки накриво, а сме като белгийски чиновници. Добро утро, лека нощ, стандартното „Наздраве” три пъти дневно в моряшкия салет…

Инцидентът с нараняването и аварийното откомандироване на машинния боцман ме наведе на тягостни мисли. Ръце много на кораба, които могат да ми затворят очите, а нито едно рамо, на което да заплача.

27.03.1992 г., Ксинганг – кеят

Това може би е аванпорт на… всъщност не знам какво. Изглежда, наблизо няма нещо като град. Кейове и огради, които напомнят за телените заграждения на концлагер. Североизтокът на Китай.

На около два, нека да са два и половина, километра от кораба се намират търговски обекти и заведение, което може да мине за моряшки клуб. Ако знаехме какво ни чака, вероятно групата ни щеше да стигне дотук пеша. Кожодери таксиметрови шофьори без таксови апарати поискаха безбожни пари за нищо разстояние. Споровете прераснаха във взаимно бутане и дърпане за реверите.

Всъщност какви спорове, те не знаят бъкел на английски, а ние на китайски - също. Пуснахме в оборот псувни на роден език, но отстъпихме и си платихме. Защото, ако се стигне дотам да ни разтърва полиция, ще ни излезе много по-скъпо. Майната им, на връщане – без нас.

Точно такава китайска изненада не съм очаквал. Исках да си купя риза – есенен тип грейка, но не се получи. Прекалено големи размери, нищо не ми е по мярка. Затова пък се сдоби Бедела, чиито телеса удрят на кантара поне 130 килограма.

Пасна му като на манекен. Значи понякога, дори в Китай, ръстът е предимство. Що за щанд в този магазин, след като не съм виждал китаец с такава антропометрия?

Заприказвах се с двама моряци от Владивосток. Уверено твърдят: Край на дивия комунизъм, за 5-10 години ще си стъпим на краката! После правят продължителна пауза и ме гледат с укор:

- А вие, в България, ще разрушите паметника на руския войник, да?

За тях Альоша не е в Пловдив, Плевен, Варна… просто е в България.

- Не! Никога!

Казвам го категорично, но сам не си вярвам. Великата, тъжна Рус, винаги съм я обичал и съм изпитвал боязън от нея. Сега се страхувам и за самата нея.

28.03.1992 г., Ксинганг – кеят

Цапотим се здравата с подбутални и ресивер в партньорство с Бедела. Отказваме се от кофе тайм и отлагаме обядването, това не може да стане с едно миене на ръцете, трябва да се мине през баня и преобличане.

И тъкмо под душа едва не се срутвам от умора. Търкам със спарче гърба на сумо бореца. То не са телеса, не е чудо, площ по-голяма от централния площад в Пловдив.

29.03.1992 г., Ксинганг – кеят

Нова засечка на междинните капаци под люковите закрития на втори хамбар, там, където бе осакатена ръката на машинния боцман. Зейнали са полуотворени. Трябва да отрежа доста як болт.

Под нозете ми са сандъци с махагон от Индонезия, солидна опора, но работя с ъглошлйф, при това под ъгъл и на коляно. Сипят се снопове искри. Зад гърба ми любопитен докер наднича ту отляво, ту отдясно, сякаш контролира какво точно правя.

Какво правя, правя паузи, старая се да запазя концентрация, напредвам бавно. Но този нахал като маймунка едва ли не се покатерва на гърба ми. Не издържам, изключвам елзахранването, обръщам се и крещя в лицето му:

- Стига си се правил на  китаец.

На мига осъзнавам, че превъплъщението е невъзможно, той просто е китаец.

30.03.1992 г., Ксинганг – кеят

Рожден ден на четвъртия механик. Приличен купон с почти половината екипаж. Лично капитанът отправя благопожелания:

- На  100 години да се заразиш със СПИН по контактен път, след 15 години инкубационен период да разбереш за диагнозата, а на 120 да се излекуваш. Защото дотогава медицината…

Настроението е на топ мачтата. Вратата на бар-помещението е отворена, в рамката се появява китаец и възторжено ръкопляска. Дали не е същият, който вчера се катереше по гърба ми?

Докерите нямат право да се мотаят из надстройката, този ще е пристъпил правилата, привлечен от необичайния шум. Рожденикът го покани, посместихме се.

Сложиха пред него 50-грамова чашка и му наляха… китайска водка, на кораба няма капка българско питие. Обърна я на екс като руснак. Пак му сипаха, но гостът явно няма представа за българските обичаи. Втори екс, трети… Той явно си мисли, че пълната чаша пред него е покана да я изпразни.

Престанах да броя, всички мълчаливо наблюдавахме алкохолната пантомима. Срути се, разбира се. Изнесоха го не колегите му докери, а войниците от охраната. Не зная каква е китайската санкция за подобен запой.

Но колкото повече контактувам с китайци, толкова по-симпатични ми са арабите.

Източник: Нейко ДАМЯНОВ, Glasnews.bg