Повече от мъжество: какво си спомнят ветераните, когато гледат медалите си

Нощи в окопите, сухари, консерви, водка, контузии, рани, смърт, мъжество, дълг – в някои отношения спомените на участниците във Великата отечествена война много си приличат. Всички те са преминали през най-страшното и са останали живи, пише Руски дневник.

Всеки от тях притежава повече от десет медала, ордени, почетни знаци, грамоти. Но всички до един казват: "Ради Бога, само не ме изкарвайте някакъв герой. Аз съм редови участник във войната, най-обикновен". Тези отличия са пришити към гимнастьорката или са събрани в кутия от обувки, увити в найлонов плик, някъде на дъното на гардероба – семейна реликва, която вижда бял свят само при специални случаи. На 9 май, за да отидат на парада, макар че за мнозина от тях това вече е непосилно, или когато ги посещават журналисти. Носенето на награди в ежедневния живот не е прието. Но зад всяка от тях стои историята на нечий живот или смърт, на най-смелата постъпка или на най-страшния спомен. 

"Руски дневник" помоли двама участници във войната да ни разкажат какво си спомнят, когато разглеждат медалите си. 

Михаил Яковлевич Булошников, 95 години

Снимка: Мария Ионова-Грибина

"Натам караха хора, обратно – нито ранени, нито убити"

Роден съм в Москва, на 21 години отидох на фронта. 900 дена в блокаден Ленинград. Бяха минали само два месеца и половина от началото на войната, а фашистките войски стъпиха на територията на Ленинградска област. Немците не толкова настъпваха, колкото просто бяха стиснали в мъртва хватка Ленинград, превземаха го чрез изтощение. Фашистките ръководители смятаха, че градът ще падне в краката им като презрял плод: в Ленинград не бяха предвидени запаси за три години блокада, нищо не достигаше. Преди войната градът бе с население около 4 милиона души, много се евакуираха, но мнозина не успяха. 

Задачата ни бе да разкъсаме блокадата. Най-уязвимото място, на което си струваше това да се направи, бе така нареченият Невски плацдарм. Това е малко парче земя на вражеска територия на левия бряг на р. Нева. Трябваше да направим понтонен мост до другия бряг. Но как да се стигне до водата? Трябваше да се преодолеят едва 17 км, но по торфен терен. Истинско блато. Достатъчно бе да забиеш сапьорската лопата, за да направиш окоп, и веднага на това място излизаше вода. Тежката техника не можеше да мине. А трябваше да се превозва на железни лодки – понтони. Те тежат по тон и половина. Товарехме ги на колите и някак ги придвижвахме по трудния терен до самия бряг, опитвайки се да спазваме маскировъчна тишина, но когато машината се движеше, това бе като вдигане по тревога. 

Всичко това го правехме през нощта. През деня по понтоните стреляха с право мерене. Но и през нощта там си беше просто страшна картина. Немците от другия бряг изстрелваха осветителни ракети. Те падаха бавно - една такава мъртвешка светлина. Водата вреше от минните осколки и снарядите. Натам караха хора, обратно – нито ранени, нито убити. Ето това бе преминаването през реката.

"Харесваха ми рисковете, не наградите"

Най-скъпата за мен награда е медалът "За бойни заслуги". Получих го в началото на 1942 г. – първият ми медал, връчиха ми го с формулировка "за мъжество, проявено при защитата на държавните граници". За това писаха във фронтовия вестник, а аз от радост изпратих изрезка на родителите ми. По-късно бях награден с медал "За отбраната на Ленинград".

Орденът "Червена звезда" ми бе връчен пред строя в същата 1942 година. Понякога го даваха за изпълнение на много трудна задача, понякога – за проявено мъжество на намиращи се под обстрел. Въпросът е, че повечето от медалите са така наречените юбилейни медали. Четиридесета годишнина, петдесета годишнина... тях ги щамповаха на конвейер за всички участници във войната. Неотдавна ми изпратиха такива: "За разкъсване на блокадата на Ленинград" и "За сваляне на блокадата".

Отделно връчваха за всяка превзета столица. След Ленинград влязохме в Талин, а оттам, през Беларус и Украйна, – на територията на Румъния. След това беше Унгария, Будапеща. Страхуваха се от нас, мислеха си, че руските войници грабят и убиват. 
Когато стигнахме в Пеща, която е от източната страна на р. Дунав, бяхме настанени на квартира при цивилни. Там имаше една жена, тя плачеше. Беше изпратила 16-годишната си дъщеря Шарлота на другия бряг, при чичо ѝ в Буда. Знаела, че руснаците ще влязат първо в Пеща. "Сега чувам, че в Буда гладуват, колят изтощените коне", казваше тя.

Мостовете бяха взривени, предстоеше ни да форсираме Дунав. Аз предложих да открия това момиче и да го върна при майката. И го намерих. Този мъж бе подслонил още 6 деца, вече нямаше с какво да ги храни. Излиза слабо момиче, направо позеленяло, с раница на раменете и много страхливо. Войниците ми се присмиваха, казваха, че карам скелет. По целия път тя се молеше, казваше: "Боже мой, Боже мой!". Направо викаха от радост, когато се срещнаха. А когато трябваше да си тръгна, просто дадох сигнал и това бе всичко. 

Честно казано, наградите не ме интересуваха. На мен ми харесваше службата, бях млад и леко авантюристично скроен човек. Харесваше ми да рискувам. С удоволствие ходех на разузнаване, ако ме пращаха. Бяхме много по-въодушевени от факта, че сме на върха на острието в тази борба.

Валентин Сергеевич Бармин, 90 години

Снимка: Мария Ионова-Грибина

"Гледай смъртта в очите. Може би тя ще ти обърне гръб"

Аз бях най-младият в ротата. Навърших 18 години на 14 януари 1945 г., точно в деня, в който всички войски на Белоруския фронт тръгнаха в настъпление. Помня как засвистяха "Катюшите". Тогава всички живеехме в землянки: изкопавахме голяма яма, подреждахме дървета, а след това засипвахме с пръст. Много често на пода имаше вода, точно под краката ти. Но това още нищо не е. 

Моят капитан пое шефство над мен, държеше се бащински. Казваше ми: "Вальо, войната е много тежка работа. На война убиват, ние всички сме обречени. Или пък те осакатяват, или те пленяват. Но по-добре да умреш, отколкото да те пленят. И ти трябва да знаеш, че ако се страхуваш от смъртта и побегнеш от нея – тя ще те настигне. Затова трябва да гледаш смъртта в очите и може би тя ще ти обърне гръб". 

Аз добре запомних тази формулировка, и тя ме е спасявала. Настъпвахме в Източна Прусия, срещахме основно градове и имения на бюргери, нямаше големи населени места. Цялото цивилно население от Източна Прусия бе евакуирано в Централна Германия. А тези имения предварително бяха подготвени за отбрана. Те са каменни или от тухли, имаха в цокъла амбразура и немските войници ни чакаха. Там се натъкнахме на мощна отбрана, имаше прекалено много убити и ранени. Кочияшът отхвръкна надалеч, откъсна му се част от стъпалото. Командирът бе ранен. Аз сновях между тях, правех превръзки, за момент се откъснах от реалността. А когато се осъзнах, гледам – няма никой, всички са се придвижили напред и вдясно. А право към мен се движи немски "синджир" от 12-15 души. Дистанцията между нас – 50 метра. Помислих си – със сигурност ще загина, но трябва "да взема" някой със себе си. Та това е изключително важно – да не загинеш напразно.

Имаше един камък, скрих се зад него. Винаги съм бил дребен. В автомата – 32 патрона, зад гърба – две гранати. Винаги съм бил отличен стрелец. След като завърших училище, във военния лагер, с малокалибрена винтовка, събирах двадесет и девет точки от тридесет възможни. И реших да стрелям с единични изстрели, за презареждане все едно нямаше да ми стигне времето. Те започнаха да падат, всичко затихна. А след това чух шумолене в храстите. Там имаше още двама, промъкваха се към мен. В този момент пуснах откос и загубих съзнание. Открили са ме нашите войници, опитвали са да разговарят с мен. А аз целия се треса, не вярвам, че съм жив, нищо не мога да кажа. Улучили са ме в крака, ботушът ми пълен с кръв, но аз нищо не усещам. "Героичен младеж", казаха. За този случай след това ме наградиха с "Орден на Отечествената война" първа степен. Него го връчваха само на тези, които бяха ранени ли контузени по време на бой. 

Но тогава мислех за друго. Смятах, че смъртта не е най-страшното, а това, че няма да ме намерят и ще си помислят, че нарочно съм изостанал, че съм дезертьор. Всеки може да бъде убит, но боец страхливец или дезертьор – това можеше да стане присъда за роднините. Имах майка и две сестрички. Баща ми също участваше във войната, загина край Ленинград, при опита за разкъсване на блокадата. Известието пристигна през януари 1942 година.

Щурмувахме Кьонигсберг (днес – Калининград), бях там само ден. Помня рова, запълнен с вода, укрепленията, кулите и силно разрушения град. Това бе месец преди края на войната. А след това се срещнахме с американците на Елба. До един бяхме със съдрани ботуши, немити, ръководството реши да не ни показва. Само много добре ни нахрани с месни консерви. За нас това бе деликатес, американците ни ги изпращаха по линия на ленд-лиз. Както след това разбрахме, самите те не са се хранели с тях. Вместо нас на срещата отидоха току-що изпратени, чистички, като за парад. Завиждахме им, но какво да се прави.

След Елба, от Берлин се върнахме към дома пешком. Извървяхме обратно 2340 км, цялото лято на 1945 година. В Германия дърветата са посадени много близо до пътя, когато вървиш си като в зелен тунел. А беше лято, всичко цъфтеше. И ние вървим през тези тунели като победители. Някои вече нямаха при кого да се завърнат, и когато при тържествени речи произнасяха думите: "Другари, войната свърши, ние победихме", те започваха да плачат. А аз продължавах да си изкопавам окопче, в него спях. И всяка сутрин от това лято се събуждах объркан, с мисълта: "Къде съм? Може би съм в плен?"