РДС-37: Как изпитанията на водородната бомба помагат да се създаде ядреният щит ВИДЕО

В разгара на ядрената надпревара между СССР и САЩ в началото на 1940-1950 г. учените от двете страни активно работиха върху начините за увеличаване на мощността на зарядите.

За Съветския съюз въпросът e особено остър - успява да унищожи монопола на САЩ върху ядрените оръжия, но тепърва трябва да се постигне паритет в броя на бойните глави, пише "Поглед инфо".

Ситуацията се изостря и от въвеждането на американско тактическо ядрено оръжие на територията на Европа през 1952 г. Две години по-късно американците изпитват взривно устройство с кодово наименование "Castle Bravo" - бомба с така наречения двустепенен заряд, в която твърдо вещество, литиев деутерид, се използва като термоядрено гориво.

С тази конструкция в първата фаза се взривява атомен заряд на уран или плутоний, а по време на втората възниква термоядрена реакция в контейнер, компресиран от енергията на първата експлозия с помощта на радиационна имплозия.

Според изчисленията на американски инженери, мощността на експлозията е трябвало да бъде от четири до осем мегатона, като най-вероятно  да стане шест мегатона. Реалният капацитет обаче беше 15 мегатона, 2,5 пъти по-голям от прогнозирания. “Castle Bravo” се превръща в най-мощното ядрено оръжие в САЩ от началото на изпитанията си.

Пропастта в надпреварата се разширява и работата по "супербомбата" в СССР стана още по-интензивна. През декември 1954 г., на заседание на Научно-техническия съвет KБ-11, председателствано от Игор Курчатов, е взето решение за създаване на нова водородна бомба, наречена „РДС-37“.

Нейната основа е двустепенна конструкция, основана на нов физически принцип - схемата на радиационна имплозия. Тя се заключва в това, че част от рентгеновото лъчение от експлозията на атомния заряд-инициатор задейства отделно разположено термоядрено гориво.

Създаването на термоядрена бомба изисква огромен брой конструкторски, експериментални, технологични дейности, хиляди математически изчисления, решаване на най-сложните технологични проблеми на производството на зарядни части от специални материали. Всичко това беше направено за рекордните 18 месеца.

Между другото, РДС-37 първоначално е разработен като авиационен боеприпас за перспективните самолети от ново поколение и балистични ракети. Случаят, с някои технически модификации, е заимстван от бомбата РДС-6C, която вече е произведена в серийната версия.

На 8 октомври 1955 г. Министерският съвет на СССР издава постановление за изпитване на нова водородна бомба на площадка № 2 в Семипалатинск.

Екипажът на самолета Ту-16 под командването на майор Фьодор Головашко трябваше да хвърли бомбата. Датата на теста е 20 ноември 1955 г.

В уречения ден в 9.30 самолетът излетя от авиобаза „Жан Севмей“. При приближаването до точката на изхвърляне обаче се оказва, че противно на прогнозите на метеоролозите полигонът е покрит с гъсти облаци.

Бомбардировката можеше да бъде извършена с помощта на радарно наблюдение, монтирано на Ту-16, но той излиза от строя. При такива условия екипажът трябваше да бъде извикан в базата, но все още никой не е приземявал самолет с термоядрена бомба.

В хода на дискусиите бяха направени предложения за изхвърляне на бомбата "без експлозия", но в този случай, при удар по земята, бойната глава вероятно щеше да се взриви и да предизвика реакции на плутоний и уран.

Едва след като получиха писмени гаранции от Андрей Сахаров и Яков Зелдович за възможността за успешно кацане, както и уверения от командира на екипажа Фьодор Головашко, беше решено самолетът да се приземи.

Пилотите се справиха перфектно със задачата. За да се намали пробегът по късата писта на летището, е използвана въздушна парашутна система.

Бомбата е премахната, повторно са изпробвани всички нейни инструменти, възли и компоненти, а датата на изпитанието беше отложена за няколко дни.

В ключовия ден метеорологичните условия в района на полигона са благоприятни. Бомбата пада от височина 12 хиляди метра, взривът е изпълнен на височина 1550 метра.

Ту-16 успява да се оттегли на безопасно разстояние, но въпреки това членовете на екипажа усещат по-голямо излагане на топлина на откритите участъци от кожата, отколкото се случва на открито слънце дори и в най-горещото време.

Докладът, подготвен от служителите на изпитателната площадка в Семипалатинск, сочи, че наблюдатели, които са били на 35 км от епицентъра, лежали са на земната повърхност със специални очила, в момента на избухването са почувствали силен приток на топлина, а когато ударната вълна се е приближила, двукратен силен и остър звук, наподобяващ гръм, както и натиск върху ушите.

„Облакът на експлозията беше изключително грандиозна картина дори в сравнение с облак от толкова мощна експлозия като експлозията на бомбата РДСС-6S през 1953 г.

Прахът, издигащ се над експерименталния полигон, образува оловно-черен облак. Подгонен от вятъра, той бавно се насочи към сградата на лабораторията и жилищните сгради на полигона.

Ако вземем предвид, че по-рано (приблизително 3 минути след експлозията) ударна вълна премина тук, причинявайки многобройни разрушения и придружени от силен многократен звук, става напълно очевидно, дори за неопитен наблюдател, за изключително голямата сила на експлозия от бомба РДС-37“, - се казва в документа.

Силата на термоядрения взрив е оценена чрез три различни метода при 1,7 мегатона (4,5 пъти повече от РДС-6C със същите характеристики на тегло и размер).

В резултат на операцията цялата военна техника, изложена на тренировъчния полигон, е унищожена, самолетите са хвърлени обратно на 200-500 метра, средни и тежки танкове са хвърлени назад и преобърнати. Укрепления - бункери - се срутват и изгарят. Промишлените и жилищните сгради са напълно унищожени. На 200 метра е срутен стоманен железопътен мост.

Има много непредвидени разрушения. И така, в завода за преработка на месо в Семипалатинск, разположен на 270 километра от мястото на експлозията, прозорците са разбити и седмичното му производство отива на боклука.

От ударната вълна биват повалени хора в близкия град Семипалатинск (сега град Курчатов), разположен на 70 километра от епицентъра на експлозията. Паника възниква сред жителите на Павлодар, на около 400 километра от епицентъра - ударна вълна с достатъчна сила достига селото.

Успешното изпитание на РДС-37 отвори огромни възможности в проектирането на термоядрени заряди с оптимални характеристики по отношение на маса и размери. Схемата на бомбите става основата за разработването на термоядрени заряди за други стратегически носители: балистичната ракетна система Р-12, МКБР "Буря", ракетите за подводниците Р-13 и бомбите за тежки бомбардировачи.

Но основният резултат е „ядреният щит“, който Съветският съюз започна да притежава и който надеждно предотвратява възможността за разгръщане на Трета световна война.

Превод: В.Сергеев