От избухването на откритите военни действия между Иран, от една страна, и Съединените щати и Израел, от друга, през април 2024 г., последвани от поредица сблъсъци през следващите години, иранският арсенал от балистични ракети играе безспорно ключова роля за поддържането на отбранителните способности на страната и за ограничаването на ескалацията от страна на противниците чрез възпиране.
Ракетният арсенал се отличава както с огромния си мащаб, така и с високото технологично ниво на много от използваните системи, включително ракети с множество бойни глави, маневриращи бойни блокове при повторно навлизане в атмосферата и хиперзвукови планери.
Напредналото състояние на ракетните сили рязко контрастира със състоянието на голяма част от останалите въоръжени сили на Иран – бронетанкови войски, артилерия, бойна авиация и надводен флот – което показва ясно насочване на инвестициите към ракетните програми, пише Military Watch.
Командирът на Аерокосмическите сили на Islamic Revolutionary Guard Corps, генерал Амир Али Хаджизаде, който според текста е загинал при израелски удар на 13 юни 2025 г., обяснява мотивите за този избор в интервю, разпространено малко преди смъртта му.
Началото на иранската ракетна програма
Разказвайки за развитието на иранските ракетни сили през 80-те години, бригаден генерал Хаджизаде заявява:
„В областта на въоръженията, през годините след войната [между Иран и Ирак], Върховният лидер Али Хаменей насърчаваше самостоятелността, местното производство и опирането на собствените сили. Но това е само част от въпроса. По-важното беше кой път да изберем, кои оръжия да разработваме сами и как да го направим. Трябваше много внимателно да определим правилната посока.“
Иран започва да придобива балистични ракети от Северна Корея по време на Ирано-иракската война, включително моделите Hwasong-5 и Hwasong-6.
По-късно сътрудничеството между двете държави се разширява. Иран купува готови ракети, произвежда ги по лиценз и използва севернокорейски технологии, компоненти и подсистеми при разработването на собствени модели.
Според статията хиляди севернокорейски специалисти по ракети са работили в Иран през последните десетилетия. Те са участвали не само в ракетни програми, но и в изграждането на дълбоко укрепени подземни съоръжения за ракети и ядрени обекти. Именно тези укрепления според автора са помогнали на Иран да запази значителна част от своя ракетен потенциал въпреки продължителните усилия на САЩ и съюзниците им да унищожат тези способности.
Защо не изтребители?
Хаджизаде твърди, че инвестирането в балистични ракети е донесло много по-големи ползи за сигурността на страната, отколкото би донесло развитието на модерна бойна авиация.
Той обяснява:
„Ако бяхме поели по пътя на останалия свят, където и Изтокът, и Западът поставят основния акцент върху развитието на бойни самолети, днес вероятно щяхме да сме достигнали едва до изтребители от трето поколение. Това означава, че винаги щяхме да изоставаме от тях с десетилетия. Вместо постоянно да догонваме противника, избрахме направление, което ни постави на равни начала с него. Развихме способности, които могат реално да противодействат на заплахите, пред които сме изправени.“
Ограниченията пред Иран
В статията се отбелязва, че само три държави са успели да разработят изтребители от пето поколение - САЩ, Китай и Русия.
За най-конкурентоспособни се считат американският F-35 Lightning II и китайските Chengdu J-20 и Shenyang J-35.
Според автора значително по-малката икономика, индустриална база и технологичен сектор на Иран не биха позволили на страната да разработи изтребител, способен да се конкурира дори с руския Sukhoi Su-57, а още по-малко с най-модерните американски и китайски самолети.
Стратегия на асиметрично възпиране
Според анализа иранските решения са пример за т.нар. асиметрична стратегия – вместо да се опитва да съперничи на противниците си във всички области, страната концентрира ресурсите си в направления, които могат да нанесат сериозни щети на много по-силен противник.
Подобен подход са използвали и други държави, възприемани като потенциални цели на западни военни интервенции след края на Студената война. Сред тях са Северна Корея и Сирия, които след разпадането на СССР не успяват да се снабдят с модерни руски бойни самолети и затова насочват усилията си към ракетни програми и други средства за възпиране.
Авторът посочва още, че конфликтите между Иран и водените от САЩ коалиции през 2025–2026 г. представляват първия мащабен тест на подобен тип асиметрични въоръжени сили срещу модерни конвенционални армии на държави от НАТО.
