Михаил Екимджиев е адвокатът, спечелил най-много дела срещу държавата в България и пред съда в Страсбург. Той е и председател на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека - правозащитна организация на практикуващи юристи. Ето какво сподели адв. Екимджиев за проблема на пациентите да защитават правата си в съда.
- Адв. Екимджиев, за какво най-често пациентите съдят лекари или лечебни заведения?
- В нашия адвокатски офис постъпват сериозен брой дела на пациенти, които са опитвали да осъдят най-често болници за медицински грешки и за усложнения от вътреболнични инфекции. На базата на тях можем да определим системните проблеми, които правят изключително трудно доказването на лекарски грешки и справедливото обезщетяване на техните жертви. Когато се заведе дело за лекарска грешка, то се решава изключително на базата на експертиза от медицински експерт. Експертите обаче са лекари, които се ръководят от една зле интерпретирана съсловна солидарност. Те разсъждават от позицията: “Това може утре да ми се случи и на мен”. Затова в повечето случаи се дават заключения, които или напълно оневиняват или силно смекчават отговорността на лекарите. 
Има проблем и със съществуващите етични правила за упражняване на лекарската професия. В етичния кодекс е написано, че лекарят не бива да прави изказвания, които да злепоставят негови колеги и да уронват престижа на болницата. Ако вещите лица направят експертиза за грешка от страна на техен колега, биха влезли в нарушение на етичния кодекс. Така се получава параграф 22. От една страна, гражданският наказателен процес задължава вещите лица да бъдат обективни и безпристрастни. От друга страна, етичният кодекс на лекарската професия предполага да проявяват солидарност, съпричастност и загриженост за доброто име на съсловието. Затова голяма част от експертизите предрешават делата и оневиняват лекарите. 

- Какъв е проблемът пациенти да съдят болници за увреждания от вътреболнични инфекции?
- Трудно е обезщетяването на пациенти, получили усложнения в резултат на вътреболнични инфекции и по друга причина. Съгласно българското право, ако аз съм пострадал от такава инфекция,

трябва да докажа конкретна грешка, 

конкретно виновно поведение на човек от болничния персонал, да докажа виновника за вътреболничната инфекция. Това понякога е изключително трудно, да не кажа - обективно невъзможно. И ако не успея да докажа кой конкретно с какви свои действия и бездействия е причинил инфекцията, съдът отхвърля моите искове като недоказани. 
Според регламентацията в много по-стари европейски демокрации, във Франция например, отговорността е обективна. Ако си влязъл в болница и си получил вреда, лечебното заведение ти заплаща - независимо каква е причината за вътреболничната инфекция. След това има куп нива на застраховане - на лекари, на болници. Те получават чрез застрахователите компенсации за платените на пациентите обезщетения. Докато в България трябва да водим тежки процеси с непредсказуем завършек и продължителност, за да изследваме конкретната причина - кога и как се е появила вътреболничната инфекция.

По стар тоталитарен обичай пациентът много трудно достига до обезщетение и за медицински грешки, и за вътреболнични инфекции. Така че има още много да се желае и като законова регламентация у нас, и като съдебна практика, за да се доближим до добрите правозащитни стандарти в Европа.    
  
- След като не намерят правосъдие в нашата съдебна система, пациентите обръщат ли се към европейския съд в Страсбург?
- Много от тях искат да се обърнат към европейски съд, но тук вече е наша преценката дали имат шансове за успех. За съжаление в последно време 

съдът в Страсбург е доста консервативен 

и до момента няма дело, което да е приключило с благоприятно за пациента решение. Така че няма прецедент, на който да стъпим и да кажем - има такова и такова решение, законодателството в България трябва да се съобрази с него. Причината да няма решение е, че решенията излизат много бавно. Медицинските дела се разглеждат по 7 - 8 години. Напълно е възможно казуси, подадени преди 5 - 6 години, тепърва да се разглеждат.



- Пациентите могат да умрат през това време?
- Не само могат, а и умират. Но това са реалностите. 

- Продължават ли да водят дела пациенти с редки болести, за които държавата не отпуска лечение?
- Да, имаме такива дела. Например на страдащи от муковисцидоза, множествена склероза и др. Успяхме да се преборим и беше създадена клинична пътека за лечение на муковисцидоза. 
Помня първите дела, които заведохме преди повече от десет години за неосигурени лекарства за онкологично болни, казусите на емблематични лица като Теодора Захариева и Росица Шкодрева. Половината ни пациенти починаха, докато се спечелят делата и станаха емблеми и икони на тази битка. Но в резултат на тези множество спечелени дела нещата станаха малко по-прогнозируеми. Беше сформирана влиятелна гражданска организация на жени с рак на гърдата, които развиват активна дейност. Благодарение на техните усилия този проблем с неосигурените доставки на медикаменти, който преди години изглеждаше системен и неразрешим, все по-рядко се появява. 

- Защо тогава Министерството на здравеопазването не си изпълняваше ангажиментите?
- Обяснението беше, че са обжалвани резултатите от проведените търгове, че докато не приключат процедурите по обжалването министерството няма право да сключи договор за медикаменти и доставките се бавеха. Според мен като страничен наблюдател в основата на това забавяне бяха 

корупционни практики 

Просто защото доставките трябваше да станат през конкретни фирми - доставчици и когато това не се получаваше, имаше забавяния. 

- Защо в Западна Европа и САЩ пациентите нямат проблем да осъдят нередни практики в здравните системи на страните?
- Защото там и медицината, и правото са много по-напреднали, много по-хуманизирани, защото човешкият живот и здраве там струват много повече. Един човек може да осъди лекар или болница за стотици хиляди или за милиони долари. Медицинската грижа и отговорността към живота е на много по-високо ниво. Докато тук пациентите губят 70% от делата. Ако те се печелеха, това би било ефективен стимул за болниците и за лекарите да подобрят дейността си, професионализма си при обгрижването на пациенти. 
Обратно, когато делата се губят, това култивира нагласа за безотговорност, за нечувствителност към проблемите на пациентите. Така че нещата са взаимно свързани. Ако работеше съдебната система, обгрижването на пациентите щеше да е на много по-високо ниво. Защото отговорността щеше да е много по-ясна, щеше да се реализира по-бързо и обезщетенията щяха да са по-високи. А това би било надежден стимул медицинската система да се подобри, да се хуманизира отношението към пациентите.  

- Какво бихте посъветвали пациент, който смята, че здравето му е увредено от медицинска грешка?
- Пациентите са най-надеждният коректив на системата. Колкото повече обосновани оплаквания има до Медицинския одит, до Съда и Прокуратурата, толкова по-голям е шансът здравната система да се промени и да се европеизира. Колкото повече дела се водят, въпреки негативните прогнози за изхода им, толкова е по-голям е шансът да се увеличи делът на спечелените дела. Това е шанс и да се промени съдебната практика - по-бързо и лесно да се уважават такива дела. Същевременно, става по-голям и шансът да се подобри медицинската практика и отношение към пациентите. 
Наистина е парадоксално да се очаква повече пациенти да съдят лекари и болници, когато повечето дела се губят. Но ако не се заведат много дела, шансът да се спечелят повече дела, а оттук да се подобри ефективността на здравната система, е нулев. Затова призовавам пациентите да поемат този риск. Да знаят, че без тяхното усилие системата няма да се подобри. Това не може да стане отведнъж с магическа пръчка, а представлява еволюционно натрупване на казуси, на граждански позиции, на съпротива от страна на обществото спрямо правосъдната и здравната система, които у нас са доволно дехуманизирани.
 
Мара КАЛЧЕВА