Проф. Стефан Данаилов е роден на 9 декември 1942 г. в София. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, където сега обучава поредния си клас студенти на актьорско майсторство. Повече от 30 години е един от водещите актьори на Народен театър “Иван Вазов”, като досега е пресъздал над 60 централни роли в култови постановки като “Коварство и любов”, “Делото Дантон”, “Дългият път на деня към нощта”, “Хамлет” и др.
В българското кино и телевизия играе централни роли в над 80 филма и сериала. Той е един от най-харесваните български актьори в италианските филмови сериали, между които “Октопод 7”, “Рекет”, “Смъртта на едно порядъчно момиче” и др. Удостояван е с множество награди от национални театрални и филмови фестивали.
Последните няколко години животът поднесе на актьора много тежки изпитания – борбата с левкемията и загубата на любимата му съпруга Мария. Един доста труден път, който големият мъж извървя и вече е готов да се изправи пред поредните предизвикателства.



„Само да са добри и ползотворни тези предизвикателства, че вече се уморих да водя битки. Не бива, като чуеш лошата вест, да потъваш веднага в болестта. Трябва да не я приемаш насериозно и да мислиш какво още искаш да направиш, а не да си правиш равносметка, както аз го сторих. С Мария ме свързваха много дълбоки и истински неща. До края на живота си ще нося в сърцето си болката по нея”, каза с тъжна усмивка легендарният актьор.

Любимецът и блянът за поколения българки е бил и ще си остане “железният мъж”, който никога не се огъва пред трудностите. Професорът от НАТФИЗ отново се опитва да се изправи на краката си след загубата на съпругата си, с която живя повече от половин век.



- Проф. Данаилов, приемете нашите поздрави за рождения ви ден. Желаем ви най-вече крепко здраве и щастливи мигове с най-близките ви хора. Как се чувствате на 74?
- Благодаря ви за пожеланията. Добре съм, но не съм за пред хората. Затова и повече си седя вкъщи, макар че ми е скучно. Това, което най-много обичам – да чета, не мога да го правя заради очите. Много са ми отслабнали, трябва да си пазя зрението, затова се лишавам от любимите си четива. Обаче не мислете, че изпускам важните събития у нас и по света – информиран съм, намирам начин да научавам всичко. Общественият живот у нас продължава живо да ме интересува, у дома идват приятели, с които разговаряме на най-различни теми. Отчитам, че се бях затворил някак си в себе си, което никога досега не ми се беше случвало. За мен винаги е бил интересът светът, но заради заболяването ми съвсем очаквано се бях отдръпнал настрани. Много съм премислил в тези дни. Винаги съм бил много активен и това доста продължително бездействие вече ми дотяга. Питал съм се десетки пъти защо точно на мен ми се случи това. Смятам, че така е трябвало да се случи.



- Кой или какво ви помогна да се измъкнете от това положение?
- Смятам, че съдбата си знае работата. Имам големи надежди в преподавателската си дейност в НАТФИЗ – в новия ми клас има страхотни момчета и момичета. Много интересни хора са, с разностранни интереси, надявам се да ги науча на някои добри професионални техники в актьорската работа. Това е едно от нещата, които ме държат в кондиция.
Имам силен характер, винаги съм обичал предизвикателствата, готов съм да ги посрещна и на тези 74 години. Имаше моменти в последните години, откакто се разболях, да си мисля, че животът ми свършва, че няма за какво да живея повече. Не знам как се случи, но в последните месеци на годината се попитах какво се случва с мен, така ли ще продължа да живея. И се възродих – и с помощта на най-близките ми хора, разбира се.



- Болестта или смъртта на любимата жена беше най-страшното в живота ви?
- Най-страшното беше, докато не се разбра каква е точната диагноза. Очакването страшно ни изморяваше, и
 
двамата с Мария бяхме в непресъхващ стрес
 
Изследвания, едно подир друго, а няма резултат. Това е доста изнервящо, повярвайте ми. Живееш в неизвестност какво ще се случи с теб, с живота ти, виждаш как се руши спокойствието на близките ти хора, как и те потъват заедно с теб.
Мислех, че нещо страшно ми се е случило. Нито аз, нито Мария знаехме какво е това заболяване, как се лекува, изобщо дали ще се излекувам. Минаваше ми мисълта дали ще имам достатъчно време, за да си подредя нещата – Мария нищо не знаеше за сметките ни, какво, къде се плаща, битовизми, ама не могат да се пренебрегват. Винаги аз съм водил домакинството, много трудни дни преживях, като си представях едни апокалиптични картини как тя ще се справя сама. Е, сега съм сравнително здрав, но пък съм сам, няма я Мария. Така че от едната бездна потънах в другата и мисля, че тя е по-страшната – да останеш сам, без любимия човек до себе си.



- Мария много ви липсва...
- До края на живота си ще нося в сърцето си болката по Мери. Тя умееше да създава уют и спокойствие дори на празниците. Знам какво направи тя за мен през всичките тези години и не случайно съм си мислил как щеше да протече моят живот, ако не се бяхме срещнали – съвсем по друг начин. Затова казвам, че съдбата е решила да ни срещне с нея. И да останем заедно толкова години. Не че в живота ни не е имало кризисни моменти, но ги преодолявахме, а не стигнахме до противоречия и крайни, безлични моменти.
Това разбрах, когато ми се случи тази болест – че дори само със спомените от щастливите мигове
 
може да се преодолее такова тежко заболяване
 
Затова ще продължа да събирам родата по Коледа, заради нея. Пак ще сме заедно с близките, както правим всяка година от много време насам. Курбанът се превърна в традиция за семейството ни, вече две години, откакто Мария я няма, но и тази година ще го направя.



- Коледа е...
- Честито Рождество Христово на всички българи, на всички ваши читатели. Желая на тях и техните семейства да са здрави, усмихнати и позитивни. Вярвайте в доброто, правете добро и се радвайте на щастието да сте заедно с близките си хора тук и сега, в този момент. Бъдете благословени, българи, защото го заслужаваме.
- Как посрещахте Коледа в детството ви? Какво помните от този красив празник?
- Едно време нямаше такава Коледа – беше Бъдни вечер и после чакахме новата година. Тогава и Дядо Мраз ни носеше подаръците – звънваше се на вратата, никой няма, пък подаръците са там.
Събирахме се по съседски, с приятели на родителите ми. На масата винаги имаше нещо хвъркато, баща ми обикновено купуваше голяма пуйка от пазара, жива при това, мама я готвеше по рецепта на баба ми. Бяха хубави години, но и сега са такива. Важното е да си ги направим такива, да се потрудим да ни е добре, да сме щастливи. Бъдете щастливи и вие, красива Коледа ви пожелавам!
 
Люба МОМЧИЛОВА, в. "Доктор"