На ръба на отчаянието в пълна безпомощност - точно така се чувстват на моменти лекарите в България, които се борят с коронавируса на първа линия. 

Така се чувстват и много техни колеги по света.

Ето какво разказва наша лекарка, която работи в Спешно отделение на столична болница:



Това е снимка от чакащи линейки с КОВИД пациенти пред болница в Лисабон, които са на кислород, някои на апаратна вентилация,някои с треска, някои в шок.Кислородът в линейките не е безкраен и стига за няколко часа. Отопление има докато има гориво. Медикаменти има, но в линейка не се лекува КОВИД.

Те са животоподдържащи, но не специфични лекарства спиращи репликацията на вируса или никотиновата буря.

Екипът е затворен в тясното пространство на фургона и е изложен на заразата с часове. Спешните отделения имат определен капацитет за заразени пациенти, защото трябва да обслужват и други спешни, но незаразени, при разделени потоци.

Подготовката за хоспитализация на всеки пациент отнема минимум до 60 минути -анамнеза, преглед, лабораторни, образни изследвания, писане на документация.

Дали някой отчита това? Аз и екипът ми го изживяхме в пика на пандемията у нас неколкократно.Но имаше една нощ, в началото на декември, когато пред Спешното, където работя, спряха 4 линейки с КОВИД пациенти за 5 минути.

Екипът на Спешното беше само с един лекар две сестри и един санитар.В началото избухнах, но след като разбрах, че съм поредната 5-6-та болница, мълчаливо свалих пациентите и ги подготвихме за приемане в болница.

В изолатора има само две легла и се молих да няма други пациенти, защото контаминирахме всички легла.На зазоряване, след хоспитализация на четиримата, дезинфекцирахме цялото спешно, за да е безопасно за колегите и пациентите.

А ако имаше и други незаразени, но спешни?

Къде и как щях да опазя незаразените?Как щяхме да насмогнем? Не искам повече да изживея това дежурство, но науката и опита по света ме кара да мисля, че ще имам много други дежурства.Дано съм лош пророк..."