Нераждали жени в напреднала възраст са с по-висок риск от миоми
Миомата представлява доброкачествено образувание на маточната стена, което се състои от гладкомускулни клетки и фиброзна съединителна тъкан и е добре отдиференцирано от околната тъкан. Тя е причина за около една трета от всички хоспитализации в гинекологичните отделения. Етиологията й все още е неизяснена, но множество проучвания показват генетична предиспозиция – честотата на миомните възли е много по-висока при еднояйчни близнаци и роднини от първа линия.
Случаите на миоми са с еднаква честота при пре- и постменопаузални жени, но разлика все пак има и тя е, че при по-младите пациентки е по-голям средният размер на намерените образувания. Причината е, че растежът на миомните възли е естроген-зависим процес. Ето защо те увеличават размера си най-много през годините на най-висока яйчникова активност. Нераждали жени в по-напреднала възраст са с повишен риск от възникване на миомни възли. След менопауза, с намаляването на яйчниковата хормонална секреция, големината им намалява, уточняват акушер-гинеколозите от Медицински комплекс „Д-р Щерев“, които всекидневно се срещат с пациентки с тази диагноза.
Основното разположение на миомните възли е в тялото на матката и по-рядко в маточната шийка. Те произлизат от мускулния й слой и в процеса на развитието си могат да растат вътре в стената на матката, към външната й повърхност или към кухината на органа. В редки случаи миомните възли могат да мигрират и да се прикрепят към друг орган или място в малкия таз. Те нарушават структурата и функцията на матката в различна степен в зависимост от тяхната големина, локализация и посока на растеж. Обикновено има ясна граница между миомата и заобикалящата я тъкан, която прави хирургическото й отстраняване лесно.
Пациентките с миомни възли могат да имат различни симптоми – обилно менструално кървене, болезненост или затрудненост при полов акт, тазова болка и дискомфорт, уринарни и чревни смущения, инфертилитет, обструкции по време на бременността и раждането. Симптоматиката се определя основно от големината, типа и локализацията на миомата.
В диагностиката на миомната болест се използват редица клинични, образни и лабораторни изследвания. Започва се с добре свалена анамнеза, включваща подробна информация за настоящи и минали оплаквания, фамилна обремененост, характер на менструалните цикли и настъпила промяна в тях, често и/или болезнено уриниране, нарушения в дефекацията, репродуктивни неуспехи. Извършва се общ преглед, като се обръща внимание на симптоми, характерни за анемичен синдром, който може да бъде в резултат на хроничната кръвозагуба. Палпира се коремната област за туморни формации извън малкия таз, които могат да бъдат и големи миомни възли. Основен диагностичен метод е втрансвагиналното ултразвуково скениране на малкия таз. Той дава най-добър образ на матката и позволява откриването дори на много малки патологични формации. При големи миомни възли, излизащи извън малкия таз, вагиналният ултразвуков преглед трябва да се съчетава и с абдоминален (върху корема). Това позволява точната оценка на големината, характера и позицията на миомния възел. При диагностични затруднения и с оглед изключване на друг вид патология се препоръчва ядрено-магнитен резонанс на малък таз.
Според съвременното становище на лечение подлежат само симптоматичните миоми. При несимптоматичните се извършва проследяване – ехографски преглед на 3–6 месеца, а при липса на изменения – веднъж годишно. В случай на изразена симптоматика лечението бива индивидуално, като се взимат предвид следните фактори: медицински, социални, възраст, детеродни функции, желание за запазване на матката, тежест и вид на симптомите, локализация, общо състояние, съпътстващи заболявания, включително онкологични. При пациентки с изразени симптоми, желаещи да запазят детеродните си функции, се прилага консервативно лечение или лапароскопска миомектомия (хирургично отстраняване на доброкачествени образования от матката). Тя се препоръчва при пациентки, желаещи бременност, инфертилни жени с миоми, нарушаващи кухината на матката.
От началото на 1990-те години оперативната техника на лапароскопската миомектомия се развива непрекъснато и в момента голям брой опитни ендоскописти я използват, поради доказаните ѝ предимства в сравнение с абдоминалната миомектомия: намалена кръвозагуба и постоперативна болка, кратък болничен престой (пациентката се изписва на следващия ден), бързо възстановяване и връщане към нормалния ритъм на живот, добър козметичен ефект. Според хирурзите на Медицински комплекс „Д-р Щерев“, този тип безкръвно оперативно лечение вече не е бъдещето, а реалното настояще на медицината.
Поради спецификата на ендоскопската хирургия са разработени апаратура, инструментариум и специфична техника на работа, които осигуряват еквивалентна на отворената миомектомия ефективност и безопасност. Главният й недостатък е по-дългото оперативно време спрямо коремната операция. Но пък се запазват основните предимства на лапароскопската операция – бързото възстановяване на пациентката с по-малко болка, по-краткия болничен престой, бързото възвръщане към пълна физическа активност и работоспособност, добрия козметичен ефект на операцията. Съществено предимство е и по-малкото образуване на постоперативни сраствания след лапароскопска операция в сравнение с коремната, което е от особено значение при жени с инфертилитет.
При колко, какви и къде разположени миомните възли трябва да се прилага лапароскопия е въпрос на експертна дискусия. Основните ограничаващи я фактори са квалификацията на оператора по отношение на ендоскопски процедури, както и техническото обезпечаване с необходимата апаратура със съответното качество. Но предимствата на лапароскопската миомектомия са много повече от нейните недостатъци и в съвременната медицина тя би трябвало да бъде предпочитан метод при възможност.