ТРАГЕДИЯ
Ръководителката на полета объркала български с турски самолет, прелитащ транзит над страната, и взела да дава идиотски команди

В 6.30 сутринта на 17 септември в най-черната за българската авиация 1971 г. от Кърджали излита руската машина “Ан-14 N 7005” с девет души на борда. “Пчолката”, както наричали самолетчето, трябва да кацне по разписание в 8 ч на софийското летище. Това обаче така и не става, защото след 24 часа неизвестност самолетът е открит разбит след челен удар с връх Свети дух в Рила. Из скалите са събрани останките на 8 жертви, сред които и 9-годишно момченце.

Из страната постепенно плъзват зловещи мълви. Слуховете раздуват жертвите до небивали размери, а причините за катастрофата варират в диапазона от НЛО-убиец до империалистическа диверсия. Още повече, че преки очевидци на трагедията няма. Впрочем почти няма, защото все пак деветият пасажер оцелява по чудо.
Каква е зловещата истина? До труповете води низ от мистериозни случайности, а държавата прикрива истинския виновник. Както признава човекът на ДС Атанас Тонков, отговарящ за сигурността на кърджалийското летище, линията от родопския град до София е служела за тренировка на летците от правителствения летателен отряд към УБО. По нея те набирали необходимия брой тренировъчни часове, за да могат да возят ВИП-персоните.
Всъщност тази линия би трябвало да бъде най-сигурната, защото екипажите от спецотряда са съставени от най-големите асове в занаята. На 17 септември “късметът” да покриват норматив се пада на пилотката Сийка Цончева заедно с бордовия механик Ангел Мутафов. Преди да излети, по неизвестни причини самолетът е “претоварен” с допълнителен пътник в последния момент. И до днес не е известно кой от загиналите е спецпасажерът.
Другото странно и завинаги неизяснено обстоятелство е защо Сийка Цончева поема по маршрута Кърджали - Асеновград - Пазарджик - Вакарел - София, след като обичайното трасе е било по линията Кърджали - Узунджово - Граф Игнатиево - София. При това този тип машини са без радар на борда и през целия полет е трябвало да бъдат водени “за носа” от диспечерите на земята.
Въпреки всичко самолетът стига безпроблемно района Паничково - Асеновград, а диспечерските указания са безупречни. По-нататък “Ан”-ът минава на контрол към кулата в София и това е началото на края.
В 8.15 екипът от летището в Кърджали се обажда в София за рутинното потвърждение, че “пчолката” е кацнала, но се оказва, че тя дори не се е появявала над столичното летище. Плахите надежди са, че самолетът се е приземил аварийно на друго летище поради някакви технически проблеми. Идва обаче обяд, изнизват се и следобедните часове, а от машината няма и следа, сякаш е пропаднала вдън-земя.
Едва на другия ден в Кърджали пристига официално съобщение, че самолетът се е разпилял из скалите в Рила.
Първоначално вината е хвърлена върху загиналата пилотка Сийка Цончева, която се е отклонила от обичайния маршрут, навлязла в плътни облаци и в мъглата забила машината във връх Свети дух. Версията е достоверна, но се оказва, че въпреки волностите на пилотката, истинският виновник за осемте жертви е друга жена. Коя е тя?
След много разговори с радисти, служители и други профита от авиацията спецове от ВВС и ДС постепенно сглобяват пъзела на трагедията. Фаталната грешка е допусната от ръководителката на полета на софийското летище. По нелепа случайност в момента, в който софийската кула установява УКВ-връзка с “пчолката”, в обхвата на радиолокатора за Софийското поле навлиза турски самолет, летящ транзит над България, чийто маршрут привидно съвпада с този на самолета, излетял от Кърджали. Диспечерката решава, че това е “пчолката”, и започва да й дава идиотски указания за кацане, на които турските пилоти не обръщат никакво внимание. По същото време българският самолет се намира на 70 км от София, преди Вакарел, и наистина лети сред облаци и мъгла, поради което Сийка Цончева стриктно изпълнява командите на ръководителката на полета. Разсеяната диспечерка се усеща едва след втората си команда за корекция на полета, на която турският самолет отново не реагира и продължава да си лети по правата на височина 9000 м. Едва тогава “фаталната” жена от софийската кула се усеща, че през цялото време е следила и командвала друг самолет, и веднага дава нареждане към нашите за вдигане на 1000 м височина. Но е късно. “Пчолката” вече неспасяемо се е насочила на запад към зъберите на връх Свети дух в Рила.
Единственият оживял бил осъден на пренебрежение в самоковската болница.
Хронологията на катастрофата с осем трупа е ужасяваща, но още по-смразяващ е разказът на единствения оцелял - Христо Геренски. Вечерта преди катастрофата младият софиянец, командирован във футболния отбор на Кърджали, разпива с приятели в местния ресторант “България”. Гуляят е толкова приятен, че аверите му почти го навиват да остане, но Геренски решава все пак да лети, за да се прибере навреме при семейството си, защото на другия ден е Вяра, Надежда и Любов.
Мястото му е най-отпред, където трябва да седне до служител от кърджалийския съвет и 9-годишния му син. Отреденото му място се оказва убийствено, но Христо Геренски е спасен от най-големия си порок. Страстният пушач пита може ли да пуши в самолета и получава разрешение, но е натирен на последното място в опашката на самолета. Последното нещо, което Геренски вижда, е паметникът на Альоша, когато прелитат над Пловдив. След това навлизат в мъглата и спомените му се губят.
Геренски идва в съзнание около 11 ч сред пущинак от камънаци. Отгоре го засипва ледена лапавица от дъжд и сняг. Постепенно осъзнава, че отдавна би трябвало да е в София, но не може дори да помръдне, защото цялото му тяло плува в кръв, сковано от адска болка. Лявата му ръка е натрошена, а мускулът на дясното му бедро е разкъсан. Изпада няколко пъти в несвяст. След последното си събуждане започва да вика и по чудо го чува тъдявашен пастир от село Мала църква, запилял говедата из чукарите. Говедарят най-напред стъкмява огън, за да сгрее премръзналия Геренски, а после се упътва съм милиционерския участък до язовир “Бели Искър”, за да съобщи страшната вест.
По-късно се оказва, че преди да се забие във връх Свети дух, самолетът обръснал върхарите на боровете, опашката му се откъснала и от нея се изтърсил напъденият най-отзад страстен пушач, който пикирал сред дърветата, а клоните омекотили падането.
Най-зловещото е, че държавата сякаш не иска да спаси единствения оцелял. Спасителният екип идва да го прибере цели пет часа, след като мястото на катастрофата вече е било известно. След като го изтърсват от носилката на болничното легло в самоковската болница, при ранения Геренски не се вясва кьорав лекар. Само някаква милостива сестра му подхвърля бинт, за да си превърже сам раните, а шуртящата кръв от разкъсаното си ухо спира с хартийки от бонбони. На третия ден влиятелен приятел на неудобния свидетел успява да го прехвърли в Окръжна болница в София, където Христо Геренски е спасен.
Следва фалшив процес, чиято единствена цел е да прикрие истинската виновница.
Мъжът й е влиятелен полковник от ВВС, заради когото следователи, съдии и прокурори превръщат разнищването на истината във фарс. Помага му и тогавашният шеф на “Балкан” генерал Щерев. Накрая свидетелят Геренски не издържа, тегли по една каруцарска псувня на соцмагистратите и напуска едно от съдебните заседания и повече не се връща. И до днес единственият оцелял не знае името на дълбоко законспирираната диспечерка, затрила 8 души. Разбира само, че е получила една година условно и веднага е пренасочена на друга работа.

Костадин СЛАВЕЕВ

ДОСИЕ
• На 21 декември 1971 г. малко преди полунощ на софийското летище се разбива излитащият за Алжир самолет, на чийто борд са натоварени много от родните звезди на естрадата. 32 от тях загиват в пламъците на горящата машина, сред които и незабравимата певица Паша Христова. Оцеляват 41. Част от тях са осакатени жестоко за цял живот. Други умират по-късно от инфаркти и инсулти като следствие от преживения кошмар. Мнозина от оживелите се пропиват.
• На 18 януари 1971 г. на връщане край Цюрих се разбива “Ил-18”, който е летял от София през Франкфурт за Париж. Оцеляват само командирът на самолета Владимир Савов и 12-годишно бразилче. Загиват 39 души, сред които и българският диригент Месру Мехмедов, на когото всички предричали блестяща кариера по световните сцени. Причината за катастрофата се крие в немарливостта на швейцарските авиодиспечери, които забравили да предупредят българския екипаж за рязкото влошаване на времето. Съмненията на оцелелия първи пилот пък са за поставен взрив в самолета.