Актрисата Белла Цонева слезе с достойнство от сцената, омерзена от „нечистото време”, както сама сподели в частен разговор с репортера на „БЛИЦ”. Но остави зад гърба си над 60 роли в театъра и 30 в киното.
Година след решението й окончателно да скъса с актьорството Белла загуби завинаги и най-голямата си любов - своя единствен съпруг - поета Иван Динков. След дълги месеци на скърби и шок от загубата тя приема покана да работи в Българския културен институт в Москва. „Тръгнах набързо. Панически. Исках да избягам от Иван, но... не успях!”. През краткия „отпуск”, часове преди Белла Цонева отново за излети за Москва, наш репортер я склони да даде интервю.


- Как се живее без сцената на театъра, на киното - те бяха живота ти? Не си нито болна, нито престаряла и те питам в прав текст - кажи истината, защо слезе от сцената и окончателно ли е това?
- Окончателно е! Отначало имаше конкретна причина - катастрофата на Иван /б.а. - съпруга й - поета Иван Динков/. Стана на 14 януари 2002г. Няма да забравя никога тази дата. Иван Трябваше да запали огъня на Яворовите празници на поезията в Чирпан. Времето беше много студено. Поледица и мъгла. Опитах се да го разубедя да не тръгва. Но с писателя и наш голям приятел Никола Радев и шофьора тръгнаха с чисто новата кола на Съюза на писателите. След обяд ми се обади Неделчо Ганев да ми каже, че са катастрофирали, и да ме успокоява, че нямало страшно, че травмите не били сериозни и че всичко е под контрол.
- Знам, че колата е била като хармоника и са се чудили как изобщо вътре някой е останал жив. Как става всъщност катастрофата?
- При едно заледяване на пътя малко след разклона за Пазарджик колата се вклинява в друга катастрофирал автомобил. Иван е на предната седалка и поема удара.

Много пострада. Счупени ребра. Четири премазани прешлена на гръбначния стълб.

Охлузвания. Натъртвания. Рани... Трябваше да се грижа за него.
Но... не е само тази причината да сляза от сцената. Усетих промяната в обществото. При социализма имахме чувството за мисия. Воювахме за каузи. После дойде много нечисто време. Така започнах да не виждам смисъл от това, което върша на сцената.

- Белла, ще те питам и за Иван Динков. Освен че е изключителен поет, мълвата клюкари, че е бил и много труден характер. Вярно ли е, че е живял като аскет, дори не е искал да си купувате хладилник, телевизор, печка; бил е много себичен?...
- Да, така е! Но това беше негова същина! Наистина не искаше да си купуваме и печка, и хладилник, и телевизор. Живели сме и без тях в един дълъг период от време. Нещо повече дори. Това с годините се задълбочи.

Затваряше се с себе си. Стигна до пълен аскетизъм!

- Искам да питам, чисто по женски, как се битува с такъв мъж, дори да оставим настрана любовта ви, която и литературните, и артистичните среди клюкареха години наред заради неговите предишни бракове и деца и твоята „моминска всеотдайност”?
- Ами-и-и... От началото се „спъваш”. Бях непрестанно изумена първите години, най вече от тези „особености” в характера му. Но... в същото време той беше и безкрайно толерантен към другия.
- Изобщо ли отказваше всяка материална вещ?
- Не, разбира се! Макар и с години да живеехме все по софийски квартири - по тавани и разни комуналки с покъщнина от едно легло и една маса, защото казваше, че човек няма нужда от нищо друго, веднъж той ми донесе от Финландия разкошна рокля - подарък. Донесе ми и обувки - невероятно красиви. Той, който никога не влизаше в магазин, го направи! Владко Зарев /б.а.- литературният критик Владимир Зарев/ после ми казваше: „Боже-е-е! Той само промълви, че иска да ти купи нещо. И аз веднага му казах: Давай! Сега ще помагаме! Влизаме в един магазин и му викам: Ето, това ще й подхожда на Белла! Я погледни това също!” Така ми купили роклята и обувките. Иван никога не забравяше за празниците ми. Знаците му обаче бяха словесни: книга, стихотворение. А аз имах и друго усещане за моята професия: да бъда облечена, да изглеждам добре... Така живеехме.
- Защо обаче кръстихте и двете си деца с вашите две имена - Иван и Белла? Това суета ли е?
- Историята е следната: момчето ни се появи на бял свят с едни дълги, тъмни пръсти. Като ми го донесоха и ги видях, казах си: Боже, това са ръцете на Иван! И на следващият ден го записах така. Реших го сама. Преди това не сме го обсъждали. След тринайсет години се роди Белинда /б а.- така нарича дъщеричката си, която носи дословно името й – Белла/. Мислех отначалото да я кръстя на майка си - Елена. Обаче Иван се намеси и настоя: “То ще си бъде Белла, като теб!” А аз не съм научена да му опонирам. Иван сега е на 32 години. Работи като политолог. Не е женен. Двамата с Белла живеят в момента в София. Тя е студентка и „финансовият министър” на семейството. Чудесно се справят и без мен. Иван е наследил баща си. Той е малко по-вглъбен, по-отнесен, със заключвания - вътрешно...
- Какво не искаш да забравиш от живота си с Иван Динков?
- Нищо не искам да забравя! Дори нелогичните ми реакции понякога. Например: лежим в един сеновал в Ябланица - още преди да се оженим. Той ми чете стихотворението си „Победа” и после ми казва: “Това стихотворение ти го посвещавам!”...

Аз реагирам абсурдно:

„Че то не е любовно стихотворение, защо ми го посвещаваш?” Пазя скарванията ни. Пазя излишните драматизми, които съм проявявала. Той винаги беше спокоен. Мек и деликатен. Аз – струна. „Обривите” обаче на Иван бяха вътре в него! Точно в първите смутни години на прехода промените изтласкаха Иван в Председателството на партията, заедно с Йордан Радичков и Светлин Русев… Един ден пристигна със заповед за освобождаването му от издателство „Христо Ботев”, което оглавяваше. Преди това обаче се състоя посещението във вилата „Секвоя”. Никой от Председателството не желаеше да поддържа контакти с бившия Първи, който беше под домашен арест във вилата си. Направи го Иван. Придружих го. Другият поканен беше Никола Инджов. Поводът бяха мемоарите на Тодор Живков, които трябваше да излязат в издателство „Христо Ботев”. На метри от нас в просторния хол внучката му Жени Живкова зорко бдеше за дядо си и за бебето в количката...
Не съм забравила и как реагира Иван, когато на една почивка край язовир Батак преди много години Никола Иванов му донесе споменна книга на Любомир Левчев, който двайсет години изчакваше редките открехвания на Иван, за да подготви монографията си. Сега чакаше оценката. Иван обаче не я произнесе, въпреки неточните спомени, въпреки раздутостта на героичните пози.
- И как, все пак, реагира Иван Динков?
- Просто млъкна.

Беше предаден. Беше изоставен. Чувах скърцане на зъби.

В книгата на Лечвев беше и името му, и общата снимка. Не пророни и дума, но го изболедува. Да се откажеш от всякакъв отговор - това беше прекалено дори и за мен. Не мога да бъда нито свидетел, нито съдник. Тогава ме е нямало в живота му, когато са вървели тримата заедно – Коста, Любо и Иван. /б а.- Константин Павлов, Любомир Левчев и Иван Динков/.
- Разкажи за последните му дни. От какво всъщност почина той - от травмите на катастрофата ли?
- Мисля, че катастрофата настина се оказа фатална, защото освен счупените ребра и премазаните прешлени на гръбнака се оказа, че където е счупеното ребро, пред него, в този участък на белия дроб, се появи петното на рака. Водих го непрекъснато по лекари. Той си имаш и една пареза от дископатия.

Той обаче не знаеше, че е болен от рак!

Това знаех аз. Но мисля, че се досещаше. Веднъж в разговор с Никола Радев е споделил догадката си, че може би е нещо такова...
- Запази ли тайната, той страдаше ли много?
- До последно запазих тайната! Беше много тежко. Иван наистина страдаше, но беше силен дух. Напоследък той получаваше вече много литературни награди, сякаш като компенсация за периода и годините, в които имаше негласна „забрана” за изявите му. Каниха го навсякъде из България. Придружавах го. Макар и да беше трудно пътуването - не отказа. Последно ходихме в Мадан. Там му връчваха някаква награда за поезия. Беше последното му пътуване. В хотела вечерта пой почти не спа от болки. После... почина в болницата. Влезе преди Коледа. Посрещнах Новата 2005-а до болничното му легло с глътка шампанско. Беше зле. Почина на 23 януари. Синът ни Иван поиска да не казвам на никого и сами да си го погребем. Баща му не обичаше мириса на „служебни рози”. Опитах се, но не успях. Разчу се. Трябваше да пренасям тялото. Тогава опрях до някои по-едри личности, които ми помогнаха.
- Кои?
- Румен Овчаров. Той и Тошо Тошев направи всичко възможно и по силите им както за лечението му преди това в Правителствена болница, така и при погребението му. Благодарна съм им много. Не забравих и жеста на Божана Апостолова. Не забравих всички, които дойдоха на погребението.

Също и онези, които не дойдоха...

- Не е тайна, че Иван Динков е имал врагове. Той просто не беше печатан, подобно на неговия приятел Константин Павлов, докато съдбата е благосклонна към другия техен приятел от младини Любомир Левчев. Имаш ли обяснение?
- Той сам си създаваш врагове. За Левчев споменах, но не с лошо чувство. Не съдя никого. Но, мисля, че имаше нещо такова между него и Георги Джагаров. /б.а.- по това време Джагаров е председател на Държавния съвет и е във висшите ешелони на властта/. В ония години разбрах, че някои от кампаниите срещу Иван са били организирани. Противопоставяния. И... когато усетиш много талантлив човек, който те превъзхожда или на моменти ти „отскача” от представите - идва желанието да го спреш!

Енциклопедия

• Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет през 1954 г.
• Работи дълги години като редактор в сп. "Младеж" и изд. "Партиздат". След десети ноември „Партиздат” се преименува на издателство "Христо Ботев" и Иван Динков го оглавява за кратко.
• Бракът му с Белла Цонева е последен. От предишни има още един син - Стоян и още две дъщери - Женя и Дора.
• С дебютната си стихосбирка "Лична карта" (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките "Епопея на незабравимите", "Антикварни стихотворения", "Лична карта. Избрани стихове", "Признания пред Белла Цонева", "Маски", "Повторения", "Славянски псалми", "Поетични самоубийства", "Шепа срички", "Живот по памет", "Урна", "Дневник", "Спазми от Отечеството" и "Табакера".
• Пише и издава и проза. Повестите "Хляб от трохи" и "Софийски атентат", романите "Моминството на войниците", "Цветя за махалата" и "Покрай кадифето", както и книги с размисли, фрагменти и спомени - "Докосвания до България", "Почит към литературата" и "Навътре в камъка”. Пише и пиесата "Комисия за погребение".