20.8.917 г.: Край Ахелой армията на Симеон посича 60 хиляди ромеи

Битката е провокирана от Византия, чиято основна цел е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 година. Именно тогава на княз Симеон била призната титлата &bdquo;цар на българите&rdquo;.<br /> <br /> Императрица Зоя и цариградските управници решават веднъж завинаги да разгромят цар Симеон. Първо сключват мирен договор с арабите и осигуряват гърба си, а след това се опитват да изградят антибългарски съюз. Стратегът на Херсон Йоан Вогас е изпратен да привлече печенегите, които да бъдат прехвърлени през Дунав от византийската флота, за да нанесат удар в тила на българите. А стратегът на Драч Лъв Равнух, като не пести златото, се опитва да подтикне против Симеон сръбския княз Петър Гойникович и чрез него &ndash; маджарите. Целта е България да бъде ударена едновременно от всички страни. Обаче захълмският княз Михаил Вишневич предупреждава Симеон за ходовете на Лъв Равнух и той успява не само да предотврати ромейско-маджарския съюз, но и да направи от доскорошния си северен враг съюзник. Дипломатическата битка за привличането на печенегите също е спечелена от българския цар, който далновидно е установил с тях първия си съюз още през 896 г.<br /> <br /> Липсват преки източници за числеността и състава на българската армия, но данни има в съчинението на арабския историк и географ ал-Масуди, съвременник на събитията, както и от по-късните византийски автори Лъв Дякон и Скилица. От тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки отряди. Според ал-Масуди съюзната армия на Симеон възлиза на 60 000 души.<br /> <br /> Византийският патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него &bdquo;такова голямо предвижване&rdquo; на &bdquo;толкова голяма армия&rdquo;. В &bdquo;Чудото на свети Георги&rdquo; също се говори за огромно множество войски събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето от изворите, на Балканите е прехвърлена и армията от Мала Азия. От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката участват арменските части, отрядите на ескувитите и иканатите. По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската армия наброява 62 000 души, от които 12 000 конница.<br /> <br /> Начело византийската армия е доместикът на схолите Лъв Фока. В съставеното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че командващият византийската армия Лъв Фока &bdquo;се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник&rdquo;. За разлика от оскъдните сведения за командването на българската армия, командният състав на византийците е подробно описан в хрониките. Патрицият Константин Липс заедно с Леонтий придружава военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на отряда на ескувитите е Йоан Грапсон, а на иканатите &ndash; синът му Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв, Варда Фока и магистър Мелиас, командващ арменците. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин, бъдещ император.<br /> <br /> След сключения мир с арабите, ромейската войска от азиатските провинции на Византия е прехвърлена на Балканите. За да се насърчи съставът на армията, предварително са раздадени заплатите. Войските са строени в равнината Диабазис край Цариград, където дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървен кръст, на който е разпънат Христос, и пред него събраната войска се заклева, че ще се бие срещу своите едноверци-българите. <br /> <br /> След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик посочва, че византийската армия нахлува в българските територии заради тревожните известия идващи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската и Драчката област, а също и от херсонския стратег Вогас. Тъй като византийската армия се придвижва покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт.<br /> <br /> Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която макар да не е особено пълноводна, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка, като преминаването й не е съвсем безопасно.<br /> <br /> Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката - дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия (дн. Несебър), или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало (дн. Поморие) и с. Ахелой.<br /> <br /> Тъй като от една страна е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и в реката, а от друга страна се знае, че военачалникът Лъв се спасил с бягство в Месемврия, то най-вероятно битката е станала на източния бряг. Не бива да се пропуска и факта, че източно от Ахелой няма големи хълмове, които Симеон би използвал за да скрие своя резерв. Такива хълмове се наблюдават в северния край на Анхиалското поле, т.е. на около 4-5 km. западно от устието на реката.<br /> <br /> Фронтът на имперската армия бил обърнат с лице на север, с предполагаема дължина над 4 km, докато този на българската армия бил успореден на ромеите и с лице на юг.<br /> <br /> Началото на битката започва с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са вземани. Постепенно ромеите започват да надделяват, българският център се огъва и отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, магистър Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя.<br /> <br /> Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема, голяма част от нея - центърът и дясното й крило - губят бойното построение и нарушават бойния ред.<br /> <br /> В този критичен момент българският цар Симеон със своята тежка конница и скрити резерви зад хълма до днешното село Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейските войници се паникьосват и започват да бягат. Същевременно българския център и ляво крило контраатакуват. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже сериозна съпротива.<br /> <br /> Възползвайки се от дезориентацията на ромеите и бягството им от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част са избити, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и издавилите се в река Ахелой, докато се опитвали да си пробият път към Месемврия.<br /> <br /> Ромейската армия е разпиляна и почти напълно унищожена от българите. От разгрома се спасяват непокътнати само 2000 ромейски конника, от невлязъл в действие отряд. Те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен Анхиало. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички висши ромейски офицери са покосени на бойното поле.<br /> <br /> Дори 50 години след битката, византийският историк Лъв Дякон е принуден да признае с горчивина:<em> &bdquo;И сега могат да се видят купища кости при Анхиало, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите&rdquo;.</em><br /> <br /> Българската страна също дава доста жертви - предимно пехотинци от централната част на бойното построение, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.<br /> <br /> Огромната загуба на хора в тази битка временно парализира военната мощ на Византия. Опитът на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършва с нов разгром.<br /> <br /> Тези неуспехи на бойното поле разклащат в значителна степен управлението на императрицата Зоя Чернооката, която е регент на своя син. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя от всякаква власт. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на управлението на Симеон.<br /> <br /> Симеон обаче, въпреки успеха при Катасирти, не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при преговорите с маджарите срещу България. Едва след разгрома им Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове.<br /> <br /> Интересно е да се отбележи, че подобна тактика е използвал и канът на Волжска България - Габдула Челбир през септември 1223 година срещу татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разбива войските на самия Чингис хан. И до днес тази битка е известна в цяла Азия като &quot;Овнешката битка&quot; тъй като всеки един от пленените 4000 татари бил заменeн за по един овен, а предводителят на татарската войска Уран за 10 овена.<br /> <br /> <em>/По материали в интернет/</em><br /> <br />