Легендарният кинорежисьор проф. Владислав Икономов: Георги Калоянчев ли - за мен такъв актьор няма!

<em>Проф. Икономов не е давал интервюта за пресата до този момент, но реши да направи изключение единствено за &ldquo;ШОУ&rdquo;!<br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Проф. Икономов, вашата голяма драма от няколко години е, че зрението ви е намаляло до минимум. Имате ли надежда, че в бъдеще няма да стигнете до ослепяване?<br /> </strong>- Напротив - нямам надежда. Това е болест, нарича се деградация на очния нерв, т.е. очният нерв умира. От 5 години вече не мога да чета, нищо почти не виждам, губя зрението си с всеки изминал месец. Никаква операция не може да ми помогне - <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>неизлечимо е!<br /> </strong></span><br /> <strong>- На 28 февруари се навърши една година от смъртта на вашия племенник Дим Дуков. Сигурно сте присъствали на помена?<br /> </strong>- Да, ходихме на гроба, бяхме само роднините. Нямаше негови приятели, никой от тях не беше поканен. Решихме да се съберем само близки хора, за да поменем един човек, когото обичахме.<br /> <strong><br /> - Говорили ли сте си с майка му, баща му, сестра му Златина - как те се справят през тази една година от смъртта му?<br /> </strong>- Тежко се справят, защото не е само смъртта му, но и защото той остави естествено в свой стил една неразбория... Всичко това тежи на близките му най-вече на майка му! <br /> <br /> <strong>- Какво не знаеха хората за Митко, както вие галено го наричате? Разкажете една ваша лична случка с него?<br /> </strong>- Когато Митко тръгна осемдесет и някоя година за Австралия, имахме един разговор на четири очи. Разни неща си говорехме с него и между другото му казах да се пази от българи, защото българите в чужбина са опасност. Аз това го знам, защото съм живял в чужбина. Минаха години и Митко се върна в България и той дойде и ми каза: &bdquo;Вуйчо, благодаря ти за съвета!&rdquo;. Това е един от много, ама мнооого редките случаи, когато някой ми е благодарил за съвет. И той допълни: &bdquo;Защото аз, когато отидох там, не те послушах и веднага загазих, но това ми беше &bdquo;обица&rdquo; - вечно ще помня твоите думи, и после съм се пазил!&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Как приемахте вие - семейството му, всички писания, клюки, скандали, които се вихреха около неговата нестандартна личност, а той не го е и крил?<br /> </strong>- Естествено, че на майка му й беше тежко. Мен това изобщо не ме интересуваше, защото глупостта на българските медии и дъното, което постигнаха, отдавна е знайно и човек не може да го приема надълбоко. Леля му, лека й пръст, Емилия - моята съпруга, (покойната вече известна балерина Емилия Драгостинова, сестра на майката на Дим - Вера Драгостинова - б. а.), също така пострадваше, доколкото до нея достигаха вести за него, но ние се стремяхме да я пазим от тези дивотии, защото тя беше много чувствителна, а се пишеха ужасяващи неща, да не ги коментирам. <br /> <br /> <strong>- Едно от тези неща, които се пишат и до днес, е, че Дим Дуков не е починал от перитонит, а от СПИН. Каква е истината?<br /> </strong>- Това въобще не ми се коментира, това са абсолютни глупости! <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> Причината за смъртта му беше неудачно сложен &bdquo;плат&rdquo; след операция <br /> </strong></span><br /> (когато трябва да сменят тъканта, се слага специален плат). Те в България внасят такъв италиански &bdquo;плат&rdquo;, а Митко беше купил американски, който според мен е по-лош, но той си знаеше. Получи се перитонит, трябваше да се прави втора допълнителна операция на червата, и организмът му не издържа естествено. Това е истината. <br /> <br /> <strong>- На 18 март т. г. се навършиха 33 години от смъртта на Григор Вачков, който изигра най-голямата си драматична роля във вашия филм &bdquo;Гибелта на Александър Велики&rdquo;, за който сте казвали, че най-много си харесвате. С какво толкова той беше специален в тази си роля, а и като човек?<br /> </strong>- Това дали харесвам този филм, не е важно, защото аз, общо взето, не си харесвам филмите, но това е мой проблем. Този филм имаше огромен, смайващ, неочакван успех сред широката публика. Тогава два филма, правени в една и съща &ndash; 1967 година - &bdquo;Гибелта на Александър Велики&rdquo; и &bdquo;Шведски крале&rdquo; на покойния Людмил Кирков, едновременно спрени от когото трябва, защото сме се били подигравали с работническата класа. След няколко месеца ги пуснаха, промениха си мнението, имаше интервенция във висшето ръководство. Тогава Венелин Коцев, който отговаряше за културата, зададе един въпрос: &bdquo;Кой идиот каза, че този филм е антипартиен?!&rdquo;. Така филмите бяха показани. Това са филми на работническа тематика, които притежават всички минуси, които могат да имат тогава, по-късно, че и сега. Тези филми имаха огромна аудитория - ако например един български филм средно го гледаха 100 хиляди зрители, тези филми бяха гледани от поне 1 милион. Да не говорим, че оттогава до края на социализма, на 1 май тези филми бяха излъчвани в празничната програма на единствената телевизия тогава - БНТ - защото са с работническа тематика, а хората им се радваха. Ключово, огромно значение за мен беше участието на Гришата Вачков. Той остана в народната памет като смешния Митко Бомбата, само че той беше много голям артист. За съжаление, <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> българското кино му даде много малко възможности да изиграе големи роли<br /> </strong></span><br /> - това бяха ролите му на Александър Карев в &bdquo;Гибелта на Александър Велики&rdquo;, Иван Ефрейторов в &bdquo;Последно лято&rdquo; и &bdquo;Мъжки времена&rdquo;. Винаги съм казвал, че България има огромни актьори на световно ниво, но ние сме малка страна с непробиваем език и затова е невъзможно те да пробият на световен екран. Гришата беше един от тези велики актьори, той беше от неколцината, които имаше невероятен процент достоверност, той беше абсолютно истински. <br /> <br /> Отидохме с Гришата заедно на строящия се тогава &bdquo;Нефтохим&rdquo;, където снимахме филма. За няколко дена той стана приятел с всички, работниците много му се радваха, той попи тяхната реалност, така че на екрана беше толкова истински, че наистина такъв беше българският работник тогава! Е, не всички бяха такива чешити, такива фантасмагорични, какъвто беше образът му във филма, който беше написал Любомир Левчев, но Гришата го направи хем фантасмагоричен, хем земен. А иначе Гришата беше много нормален, земен човек, затова аз го обичах. <br /> <br /> <strong>- Съвсем наскоро bTV излъчи вашата мегапродукция &bdquo;Денят на владетелите&rdquo; (сниман през 1985 г.), а вие двамата с един от главните герои на филма - Васил Михайлов, в ролята на хан Крум, имахте повод отново да си спомните времето на снимките. Разкажете нещо, което би било любопитно за читателите ни?<br /> </strong>-Помня как един път конят хвърли Васил Михайлов, той падна, беше му навехнато коляното, много го болеше кракът... От една страна, искаше всички да му съчувстват и да страдат с него, а от друга - искаше да покаже, че е супермен, железен, и продължаваше да се бори за една или друга концепция, свързана с неговите сцени във филма. В такива филми актьорите постоянно имат някакви травми, особено в този случай в сцена, където трябва да водиш 300 конника зад гърба си, а конете са много чувствителни животни и реагират на всяко действие.<br /> <br /> <strong>- Споменахте друг велик актьор - Георги Горгиев - Гец, който е снимал с вас ролята на предателя Дилон в &bdquo;Денят на владетелите&rdquo;. Говори се, че той е бил пословично скромен човек?<br /> </strong>- Гец беше много общителен човек, друг въпрос е, че той не беше нахален. Наглостта и нахалството са характерни за второстепенните актьори, а и за тези, които по някакво недоразумение се мислят за &bdquo;звезди&rdquo; и ги тресат комплекси отвсякъде. Но ето една моя любима случка с Гец - снимаме парчета от голямата битка - част от византийския лагер - тука се бият, там се бият..., но изведнъж чувам страшен рев и смях, а после всичко секва. А то какво става - малко встрани от нас стоят на сянка 1000 войници и неколцина актьори, които чакат реда си за снимки. Гец, който играе главния предател във филма, навива Венци Кисьов, който играе бъдещ византийски император. Казва му: &bdquo;Дай ще се метнем на два коня, всичко съм измислил - тук единият войник кляка, аз стъпвам на него, другият ме бутва и аз се качвам на седлото, а ти междувременно се качваш на другия кон и тръгваме&rdquo;. А той тренира, започва да го прави това, което си е наумил, но, вместо да се качи на седлото, прелита през коня и тупва от другата страна. Той имаше 30 кила желязо по себе си, че и повече - целият е с брони, железа, мечове, какво ли не има по него... Хората изревават от смях, а той казва: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&bdquo;Тихо, тихо, че оня ще ми откъсне главата!&rdquo;<br /> </strong></span><br /> А &ldquo;оня&rdquo; съм аз. Това, разбира се после веднага ми се донася, защото аз не го виждам, тъй като съм на 100 метра от тях и снимам. И после го подкачам: &bdquo;Геца, какво си правил зад гърба ми?!&rdquo;, а той &bdquo;А-а-а, нищо, нищо, нищо...&rdquo;, аз пак го питам: &bdquo;Ама ти си се метнал на коня и си паднал?!&rdquo;, а той пак: &bdquo; А, не, не, нееее, само малко прелетях през коня...&rdquo;. И аз тогава: &bdquo;Абе, Геца, ако беше се пребил с всичките тези железа, ако беше си счупил нещо, нали знаеш, че щях да те удуша с два пръста?!&rdquo;. Но той не ми повярва и каза: &bdquo;Ааа, ще ме удушиш, само ме плашиш!&rdquo;... Разбира се, той знаеше, че аз само се притеснявам за него.<br /> <br /> <strong>- Вие сте близък приятел и колега с Иван Попйорданов (бащата на Чочо Попйорданов), с когото заедно сте снимали документален филм във Виетнам. Много пъти съм чувала да казвате, че той е 100 пъти по-забавен и артистичен от сина му - разкажете повече!<br /> </strong>- Да, Иван е изключително артистичен човек, но не съм казвал чак, че е 100 пъти по-артистичен от Чочо. С него снимахме документалния филм &bdquo;Виетнам е близо&rdquo; - днес никой няма да го покаже, защото е политически некоректен. Това става през 1968 година, тогава имаше една голяма война между САЩ и малката азиатска държава, наречена Демократична Република Виетнам. Иван Попйорданов беше звукооператор. Всъщност екипът ни се състоеше само от трима души - аз като режисьор, той като звукооператор и покойният Крум Крумов като оператор. Иван по професия е инженер &bdquo;Слаби токове&rdquo;, беше шеф на звука в Киноцентъра, после стана главен инженер на Киноцентъра, после стана и шеф на Киноцентъра и т. н. т. Така той растеше в чиновническата йерархия, това беше неговият път, той си стана професионален директор.<br /> <br /> Най-забавната случка тогава беше, че се върнахме живи и здрави, защото там падаха бомби непрекъснато. Иван вече беше женен и Чочо беше някъде на три годинки и нещо. Бяхме на едно място, където се намираше някъде на юг преди 17-ия паралел, който разделяше Северен от Южен Виетнам. Тази зона беше подложена на бомбардировките, които траеха по 20-22 часа в денонощието. Сутрин, следобед и вечер, преди залез, имаха някакви паузи, когато се сменяха екипите. Непрекъснато самолетоносачи излитаха от Тайланд - бомбардировките бяха непрестанно. Бяхме набутани в някаква дупка и като правехме опити да пушим навън, охраната от виетнамци пищяха. И с Иван се шегувах и му казвах: &bdquo;Покажи си ръката и ако те удари снаряд, ще получиш орден или медал, а ако те утрепят - твоето семейство ще получи голяма генералска пенсия, защото има много активни борци против фашизма в България, но борци против империализма няма&rdquo;. Та такова чувство за хумор си прилагахме с него и оператора Крум Крумов по време на снимките на бомбардировките... Виж, като си прибрахме в София и чак през есента, на прием във виетнамското посолство, ние получихме разстройство от храната там, защото ни бяха сервирали някакви техни гъби, които явно бяха сбъркани, защото <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>имаше тотално посиране на гостите от приема, а някой по-възрастни другари буквално се наложи да ги връщат от оня свят<br /> </strong></span><br /> <strong>- Снимали сте Стефан Данаилов в няколко ваши филми още като студент, както и в култовия ви филм &bdquo;24 часа дъжд&rdquo;. Вярно ли е, че по време на снимки сте го приютявали във вашата стая, защото орди от фенки ученички безжалостно са го преследвали?<br /> </strong>- Това се случи всъщност през 1975 година в Кюстендил. Снимахме филма &bdquo;Петимата от РМС&rdquo;. Стефан тогава ми каза: &bdquo;Не мога да спя вече втора нощ!&rdquo;. Аз тогава имах двойна стая (защото в хотела в Кюстендил нямаше апартамент, който се полагаше на режисьорите) и му казах: &bdquo;Ела да спиш при мен тогава&rdquo; и той спа при мен на канапето в холчето, дадох му и одеяло, за да не плаче. Неговата стая беше обсадена от ученички, социализъм - не социализъм, но ученичките бяха отворени доста. А Стефан е добър човек и нямаше намерение да се бие с тях.. Оцеля и до днес, както виждате.<br /> <br /> <strong>- Вярно ли е, че съпругата му Мария е била една от най-големите красавици в България?<br /> </strong>- През 1966 година снимахме &bdquo;Мълчаливите пътеки&rdquo; в Габрово. Мария дойде и тя със Стефан, живееха на палатка, а в другата палатка бяха Добромир Манев и Елена Баева - също гаджета тогава - за да са далеч от подигравателните усмивки на дружината. Мария и Стефан Данаилов наистина бяха голяма любов, голяяяма!<br /> <br /> <strong>- Вярно ли е, че всъщност тя е зарязала покойния режисьор Вили Цанков заради Стефан Данаилов?<br /> </strong>- Мария беше страшно хубаво момиче! Тя беше една от първите две или три манекенки - Мими Неделева, Мария и още една друга, на която вече не й помня името. Да, Мария остави Вили Цанков заради Стефан, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>но него всяка би го оставила и без Стефан Данаилов...<br /> </strong></span><br /> <strong>- Какво имате предвид?<br /> </strong>- Защото Вили Цанков беше лош човек. Толкоз!<br /> <br /> <strong>- А какво мислите за последните разкрития на Ирен Кривошиева за извънбрачната им връзка с Ламбо и сина им Владимир?<br /> </strong>- Тази персона не ме интересува! Когато нищо не си направил през живота си, ми ще правиш скандали!... Говоря за персоната Кривошиева. Преди 30 години тя е изиграла само един филм и това e &bdquo;Хотел &bdquo;Централ&rdquo; и дотам свършват всички нейни постижения. И не е редно аз да се занимавам с някаква... персона.<br /> <br /> <strong>- Преди няколко години вие се изказахте неласкаво за покойния вече Тодор Колев - и като човек, и като актьор. Миналата седмица прочетох, че общинските съветници в Шумен са решили да му издигат паметник в градската градина, който щял да струва 50 000 лева и те сега стартират дарителска кампания за намиране на средства. Как ви се струва това?<br /> </strong>- Аз не съм от Шумен и няма да дам пари за паметника на Тодор Колев. Каквото съм казал по адрес на Тодор Колев, е така, лека му пръст. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Бог да го съди<br /> </strong></span><br /> Нямал съм лично отношение към него, но не ме задоволяваше качеството на неговата актьорска работа. Затова съм го снимал съвсем малко, в един от епизодите от поредицата &bdquo;Произшествие на сляпата улица&rdquo;, мерна се и в един от епизодите на сериала &bdquo;Издирва се...&rdquo;, но това повече беше закачка с покойния режисьор Иван Андонов - Питона и филма му &bdquo;Опасен чар&rdquo;, където Тодор Колев играеше главната роля. <br /> <br /> <strong>- Напоследък, след като почине някой творец, всички започват да говорят екзалтирано за него, издигат го в култ... Редно ли е?<br /> </strong>- Да, говори се, говори се, докато почине някой. Няколко месеца се започва истерия и се говори, след това заглъхва и се забравя. Българите имаме много жестока къса памет. А това, че се обичат покойниците, не е само българска черта, а както казва един велик полски поет: &bdquo;Ние обичаме паметниците&rdquo;... Но да се изкарва името на някой за паметник от някакви в провинцията, които по цял ден вегетират, и са решили да събират пари за паметник - ами да дадат пари за театъра в Шумен - там повече имат нужда от това! И естествено, че ще събират от хората пари, няма да се бръкнат в собствения си джоб, я!<br /> <br /> <strong>- Много хора си отидоха около вас в семейството ви (съпругата ви, снаха ви, племенникът ви Дим Дуков), както и много ваши колеги - творци, но кои са тези, които най-често споменавате?<br /> </strong>- Аз имах щастието в моя живот да попадам на големи личности. И Анджей Вайда, и Роман Полански още от студентските ми години в Полша, и много от останалите ми колеги, както и от компанията, в която движехме там, направиха страхотни световни кариери. След Полша се върнах в България започнах да работя и се срещнах с прекрасни хора - аз съм длъжник на тези хора и те много ми липсват. Ето - Крум Крумов, моят оператор ми липсва, и Цанчо Цанчев - другият ми оператор, и Емил Вагенщайн - операторът, с когото започнах да снимам в началото, и Кольо Тихолов - първоначално ми беше редактор, после и като съсценарист сме направили заедно цели три филма...<br /> <br /> <strong>- През последната година също починаха доста известни творци, защо не ги споменавате?<br /> </strong>- Не ме интересуват известните за вас, които са починали! Георги Калоянчев ли? - За мен такъв актьор няма! И повече не искам да говоря за това, него поне никога не съм го снимал, толкова акъл съм имал... <br /> <br /> А иначе ми липсват и Гришата Вачков и Георги Георгиев - Гец, и други като тях ми липсват, но аз не говоря в случая, че липсват на света или на България, а лично на мене ми липсват. Защото светът, в който аз живеех, беше по-пълен, по-интересен, беше по-богат, когато живееха личности като тях. Липсват ми разговорите с тях, техният интелект, ако щеш - общите ни спомени. А иначе светът продължава - с мен или без мен, както е продължавал хиляди години... <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Светлана Терзиева - СЕСИЛ<br /> </strong>