„Ад“-ското невежество на Дан Браун
Или защо подземният „шифър“ на църквата „Св. София“ в Истанбул е само писателска измислица
София, България
18 Март 2014, 15:03
74988 прочита
0 коментара
Благодарение на прочутия американски писател на трилъри Дан Браун музеят „Св. София“ в Истанбул спечели още по-голяма популярност. Това се дължи на откритията, свързани с подземни цистерни и тунели, които авторът на „Шифърът на Леонардо“ разкрива в своята най-нова книга „Ад“. Въпреки че турски екип, начело с режисьора Гюксел Гюленсой, работи по този проект от 15 години, в медиите не му се дава голяма гласност. Така информацията за подземните тайни на „Св. София“ в книгата създава нов и различен поглед върху вековната сграда и шанс за привличане на още туристи.
<div style="margin: 0cm 0cm 10pt">В интервю за списание „Бизнесуик“ Дан Браун твърди, че дълго време е проучвал различни източници и затова „Ад“ му е отнел 2 години. Най-вероятно в описанието си за Истанбул и „Св. София“ той се позовава и на своето посещение в мегаполиса през 2009 г. Тогава писателят е дошъл специално за представянето на книгата си „Изгубеният символ“ и направил обиколен тур със Серхан Гюнгьор – официално лице на туристическа агенция. В сайта на турския вестник „Хюриет“ Серхан разказва, че с Дан Браун са посетили историческата част на Истанбул, включително „Св. София“, както и цистерна „Базилика“.</div>
<div>Въпреки това писателят явно не е проумял истинската същност на „Св. София“ и нейното място в миналото като главна църква в целия християнски Изток. Разказът за храма в „Ад“ е твърде кратък и в него се вижда повърхностно проучване. В началото на книгата си Дан Браун е написал, че всички исторически данни, които са посочени вътре, са напълно реални. За съжаление, някои неверни факти за „Св. София“, които ще заблудят голяма част от читателите му, доказват друго.<br />
<img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 1_4.jpg" vspace="15" align="baseline" width="520" height="325" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 1_4.jpg" /></div>
<div>В описанието си за музея авторът започва с историята на сградата: <em>„…“Св. София“ била източноправославна църква до 1204 г., когато Енрико Дандоло и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход превзели града и я превърнали в католическа катедрала. През петнайсети век, след завладяването на Константинопол от султан Мехмед Завоевателя, станала джамия...“. </em>Само че Браун пропуска частта, в която през 1261 г. византийските императори отново си връщат както Константинопол, така и „Св. София“ . До завземането от османците през 1453 г. тя си остава византийска православна църква, с изключение на периода от 1451-1452 г., когато по времето на император Константин XII Драгаш е сключена уния и е отслужена католическа меса в храма. С написаното в книгата всеки не толкова запознат читател веднага ще помисли, че повече от 200 години католиците са държали в подчинение църквата и града.</div>
<div>Ако наистина „Св. София“ бе останала католическа катедрала до превръщането си в джамия, както е намекнато в „Ад“, днес светът нямаше да се възхищава на известната мозайка „Дейсис“ (в превод от гръцки „Молитва“), която е определена като шедьовър на византийското изкуство. По времето на Палеолозите – последната византийска династия, която си връща Константинопол от латинците, освен „Дейсис“, в „Св. София“ е изработена и мозайка на Йоан VПалеолог, а също е реставрирана тази на Христос Пантократор в купола, която днес е изчезнала.</div>
<div><br />
По-нататък Дан Браун продължава с невярната информация. В книгата познатият ни герой – харвардският професор Робърт Лангдън, описва влизането си в „Св. София“, воден от местен служител. Според сюжета те влизат от страната на османския външен фонтан в южната част на двора. Изглежда авторът е объркал входа и изхода за туристи в музея: „<em>Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата – три дълбоки арки с тежки бронзови врати.</em>“. Всеки, който е посещавал музея, е наясно, че туристите влизат именно през западния вход и излизат през южните врати или „Преддверието на войните“, намиращо се в края на нартекса. Не случайно в това преддверие е поставено огледало срещу излизащите туристи, което отразява мозайката със Св. Богородица, Константин Велики и Юстиниан I. Огледалото кара туристите да се обърнат и да разгледат мозаечните изображения.</div>
<div><br />
Недопустимо е, че американският автор посочва, че героите влизат първо в нартекса на „Св. София“, след което преминават през екзонартекса. Една проста справка в интернет на думата „екзонартекс“ ще покаже, че представлява външно преддверие в църква. Безумно е написаното в „Ад“, че посетителят влиза в нартекса (вътрешно преддверие), а екзонартексът (външното преддверие) води до централния кораб (неф) на „Св. София“. Тук проличава пренебрежението към определената архитектурна подредба в православните църкви, която се спазва от векове. Може би точно тук е мястото да отбележим, че самият Дан Браун показва „Ад“-ско невежество при представянето на книгата си във Флоренция миналата година, когато с изненада разбира за съществуването на източноправославната религия, която изповядват над 300 млн. души по света…</div>
<div><img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 2_3.jpg" vspace="15" align="baseline" width="520" height="390" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 2_3.jpg" /><br />
Но нека отново се върнем на неговото второ „Аз“ - проф. Лангдън, и другите му спътници, които минават през „Императорската порта“ в „Св. София“ – или най-голямата от трите централни врати в нартекса. Според служителя на музея, който е в ролята на техен водач, по принцип туристите не влизат през нея. Снимката по-долу, направена в един обичаен ден за музея, показва точно обратното.</div>
<div><br />
Всички споменати грешни факти дотук за „Св. София“ в книгата обаче бледнеят пред това, което Дан Браун е написал за размерите на сградата и тяхната цел. Чрез проф. Лангдън той твърди, че подобно на другите християнски храмове, „Св. София“ е построена толкова голяма, за да всява страх и подчинение у посетителя, той да се чувства нищожно малък и съответно далеч от Бог. Дан Браун определя църквата като <em>„един вид шокова терапия за богомолците</em>“, според него „…<em>егото им биваше изтрито, материалните им тела и значението им се свиваха до размерите на прашинка пред лицето на Бог…“. </em>Изглежда целта на тези думи е да оставят читателя с впечатлението, че „Св. София“, заедно с останалите големи и известни катедрали, например „Св. Петър“ и „Нотр Дам“, участват в един грандиозен замисъл на Църквата, който иска да манипулира обществото и да го държи в страх.</div>
<div>Размерите на „Св. София“ безспорно са изумителни – 7570 кв. м., а разстоянието от пода до купола е около 56 м. Когато е построена през 537 г. от император Юстиниан I (527-565 г.), била най-голямата църква в продължение на дълги години до построяването на „Нотр Дам дьо Пари“ („Св. Богородица“ в Париж). Всеки посетител, който прекрачи прага на централния кораб, остава поразен от големината и най-вече от разпределението на светлината в това огромно пространство.<br />
</div>
<div>За разлика от други величествени катедрали, които се отличават със своята строгост както отвън, така и отвътре, в „Св. София“ умело са съчетани просторът с атмосферата на мир и покой. Това се дължи на светлината, която прониква през всичките 91 прозореца, и разстилаща се в милионите кубчета на мозайките вътре. По този начин вътрешното пространство се разпръсва и създава у посетителя чувство за нематериалност. Противно на написаното от Дан Браун – тук всеки се чувства още по-близо до Бог. Когато е била църква, през нощта множество от полилеи, лампички, свещи и свещници оставяли същото усещане.</div>
<div><br />
Не случайно през годините някои учени като Томас Уитмор са правили задълбочени проучвания върху светлината в „Св. София“, тъй като са били възхитени от разнообразните форми, които слънчевите лъчи придавали през прозорците.</div>
<div>Ако си представим как би изглеждала „Св. София“ отвътре без шумните тълпи от туристи, с милионите златни мозайки, които днес са заменени от боя, с многобройните канделабри, както подобава на християнски храм, ще разберем нейният истински замисъл. Целта на архитектите на храма била да създадат у посетителите, освен възхищение и преклонение към Бог, но и душевно спокойствие. Така се оказва, че Дан Браун целенасочено заблуждава читателите си в обратното. Може би за него е невъзможно да усети православната вяра и нейната архитектура, чиито символ винаги ще си остане „Св. София“.</div>
<div><br />
Легендарният американски писател Марк Твен пък изпитва пълно безразличие при посещението си. В книгата си „Глупаци в чужбина“ той описва „Св. София“ по времето, когато все още е била джамия. Освен, че нищо в храма не трогва писателя, за него тя е грозна и мръсна, дори я определя като „<em>най-запуснатият хамбар в целия езически свят</em>“. Въпреки че двамата световноизвестни американци стъпват в „Св. София“ по различно време и в различно състояние на сградата, те остават далече от нейната духовна атмосфера.</div>
<div><img border="1" hspace="10" alt="KAMATA 3_2.jpg" vspace="15" align="left" width="300" height="400" src="/documents/newsimages/editor/201403/KAMATA 3_2.jpg" /><br />
Руският писател Александър Милюков, живял през XIX в. също като Марк Твен, обаче остава дълбоко възхитен от вътрешността на храма. И той като бащата на Том Сойер я посещава, когато е служила на исляма. Но освен мюсюлманските молитвени килимчета и тълпите от вярващи, Милюков вижда красотата и усеща духовното спокойствие, което излъчва. За него „Св. София“ е като природата – велика, но успокояваща и най-вече достъпна за всички религиозни различия. Както светът е събрал под небето различни вярващи, така и „Св. София“ може да бъде дом за всички вероизповедания, тъй като в нея богомолците намират своето убежище – Бог. Доказват го православните, католиците и мюсюлманите, които векове наред са търсили своя подслон чрез молитвите си под величествения ѝ купол. Това чувство се дължи именно на светлината и топлината, която обгръща вътрешността на „Св. София“, а всички ние знаем, че Бог е светлина. Руският писател, за разлика от Марк Твен и Дан Браун, осъзнава същността на някогашната главна православна църква на Изтока и дава най-истинското описание пред света за нея.<br />
</div>
<div>Несъмнено милиони читатели на „Ад“ ще повярват на безумните и погрешни факти, свързани с музея „Св. София“. Дори в Истанбул вече се организират специални екскурзии, които развеждат туристите по местата, на които проф. Робърт Лангдън преминава в книгата. В тях, естествено, е включена и „Св. София“, въпреки че героят на Дан Браун стига едва до южната галерия, без да обърне внимание на никоя от мозайките, намиращи се там. За жалост писателят не е успял да разкрие истинската „Св. София“, която би заинтригувала много повече публиката.</div>
<div><br />
Но ако си позволим да перифразираме френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр, който в пиесата си „При закрити врати“ казва: „Адът – това са другите…“, ще възкликнем: „Адът – това е „Ад“!“ После ще затворим книгата и ще отворим вратите на „Св. София“… <br />
<strong>ДИАНА МАТЕЕВА</strong></div>
Последвайте ни
Някой прочете ли тая боза (статията) от начало до край - честно ?
Да се пише за невежество от страна на Близ е меко казано неуместно!
Блиц, вие осъзнавате каква е ролята на редактора в една издателска къща, нали? Нали??? Авторът не е отговорен за всяка една фактологична неточност. А вие пък сте най-най-осведомените и ерудирани журналисти и литерати...
Браво на колежката, интересно, умно и академично. Повече такива статии, Блиц
Дан Браун е типичен Хамерикански комплексар в страна с къс(опаметн)а история
До коментар [#4] от go60 Книгата е художествен роман, а не научен реферат. За другите му романи важи същото.
Многоуважаема Диана! Религиозните храмове не строят за "единение с Бог" , а за почитание Нему! Научете си урока някак, и тогава списвайте по тия теми!
До коментар [#2] от Gonzo Не случайно си се кръстил Гонзо.Умен интелигентен,образован.
Ахахахахахаха, некои го харесват тоа Дан, друго го намират за тъп, но сички са си купили и прочели прилежно творчеството му. И съответно, Дан не се натъжава особено от мнението ви за него.
Авторката можеше да си избива комплексите някъде другаде. В случая става жалка българска недоклатена кифла.
Напълно вярно е написано в статията, че такива неща като усет към светлината, качество на музайките или архитектурно разпределение са далеч от псевдо литературата на Дан Браун. Разбира се произведенията му са увлекателни, но лично аз не мога да ги определя като стойностна литература. И въпреки това добре е, че насочва макар и бегло погледа на читателите си към културни места защото по този начин има шанс да събуди любопитството на някои от тях.