-Георги, къде се губиш, защо не си във футбола?
-Мразя да ходя на мачове. Честно ти казвам, не съм стъпвал на стадион от срещата на ЦСКА с Тулуза. Живея близо до стадион “Локомотив”, но и там не ходя. Много се дразня на постоянните разбирачи, които коментират и знаят всичко. Ядосвам се и се караме, затова не искам да ходя.
-Ти си бивш капитан на ЦСКА, сам ли пожела да не се занимаваш с футбол?
-Виж, не съм такъв човек. Да се завирам насам натам и да моля за постове. Какво, да се наредя и аз ли на “Армията”? Там опашката е до изхода, няма смисъл. Горделив човек съм, каквото съм постигнал преди, това е. Гъз знае две и двеста, имал съм много, постигнал съм някакво ниво във футбола. Сега мисля за семейството и децата, те са ми най-важни. Всичко остана в миналото.
-Кой те направи футболист?
-Сам започнах да тренирам. Малко хора знаят, че първо започнах лека атлетика във Враца още в първи клас. На тази възраст нямаше футболни паралелки, а на мен ми се спортуваше. Атлетиката ми даде бързина, бях бърз десен защитник, даже в началото играех като крило (смее се). Чак в трети клас преминах във футбола. Бързо влязох и в мъжкия състав. Тогава “Ботев” имаше големи футболисти – Бойко Краев, Емил Маринов, Цветан Данов и други.
-Колко беше първата ти заплата като футболист?
-Помня го като вчера – взех точно 120 лева. И помня какво си купих – оригинални дънки и двукасетачен касетофон. Дънките струваха 80 лева, касетофонът – 40. Такива времена бяха, но играехме за удоволствие. И после, когато вече отидох в ЦСКА, не сме взимали баснословни заплати. Може би три-четири пъти по-малки от тези, които получават футболистите в момента.
-На кой треньор дължиш най-много?
-Ще спомена първо Радослав Здравков, той ме направи футболист. През лятото на 1994 година ме взе в Ловеч, тогава отборът се казваше ЛЕКС. Имах оферти от Шумен, Нефтохимик и Ловеч. Избрах тази на ЛЕКС, защото беше по-близо до Враца. Да може да се прибирам по-често вкъщи. Президент на ЛЕКС беше Георги Аврамов. На полусезона на шампионат 1994/95 имахме 6-7 точки. Всички пишеха, че ще изпаднем, че сме пътници. Парите свършиха, Георги Аврамов си тръгна и нещата станаха още по-страшни. Дойде обаче Вальо Михов и позакрепи работата. Каквото обещаеше, го даваше. Помня още една негова фраза, която казваше: “Момчета, излезте на терена, наведете се и си вземете парите”, т.е. победим ли, си получаваме премиите. През пролетта смаяхме цялата “А” група, бихме вкъщи ЦСКА, Славия, Локомотив Пловдив, направихме равен с Локомотив София и се спасихме.
-Ради ли те взе в Локомотив София?
-Да, след края на сезона ме покани в Локомотив. Знаех, че за да се утвърдя, трябва да отида на място, на което ще ми имат доверие. Дори и да не тръгна добре три-четири мача, някой да ме изтърпи и да ми даде шанс. Ради Здравков ме познаваше и това ми даде спокойствие. За нещастие обаче една седмица преди началото на новия сезон го уволниха от Локомотив.
-Уплаши ли се, че няма да успееш в столицата?
-Аз знаех, че съм момче от провинцията и ако някой не ми подаде ръка, е свършено. Не се отчаях, тренирах, не се предадох. Локомотив тогава имаше страшен състав, само няколко месеца преди това беше спечелил Купата на България.
-Как се работи с Николай Гигов?
-(видимо му става неприятно). Дай, да не говорим за този човек. Работили сме заедно, но не се разделихме както трябва. Не искам повече да коментирам.
-Като казваш това, назови причини?
-Само ще кажа нещо, което се знае, но някои може и да са забравили. През пролетта на 1999 година, последните ми дни в Локомотив, не играх общо три месеца заради него. Тогава не исках да подновя договора си, вече имах оферта от ЦСКА. След като той разбра, каза, че няма да играя и така три месеца. Тренирах с юношите, пътувах, но не играех. Всъщност, година преди това Димитър Пенев отправи първата оферта към мен, но Гигов не ме пусна в ЦСКА.
-Все пак облече червената фланелка през лятото на 99-та?
-И тука едно ходене по мъките. Тъкмо минаха трите месеца без футбол в Локомотив и дойдоха нови месеци без да мога да играя. Получи се онзи казус с Митко Трендафилов, заради който ЦСКА не можеше да картотекира част от новите си попълнения. Така общо 6-7 сърби и 4-5 българи не можехме да играем в “А” група, а само в евротурнирите. ЦСКА разполагаше с два състава, един за вътрешния шампионат и един за Купата на УЕФА. Чак в края на октомври всичко се нареди, както трябва.
-Ти си един от малкото футболисти, работили с трима президенти в ЦСКА - Илия Павлов, Любослав Пенев и Васил Божков.
-Така се получи (усмихва се). През лятото на 99-та подписах с Илия Павлов. След няколко дни, в началото на юли обаче, дойде Любо Пенев. Трябваше да преподпишем договорите си.
-Какво стана тогава с Любо Пенев? Имаше ли тежки дни?
-О, и питаш. Беше тежко, но Любо явно се предовери на хора, които му обещаха, че ще помагат на ЦСКА. После нещата се стабилизираха.
-Да, но през пролетта Любо уволни чичо си Димитър...
-Да, след онази загуба от Велбъжд в Кюстендил с 1:3. Той беше принуден да го направи. Тогава май скроиха шапка на Пената. Говоря за част от лидерите на тогавашния отбор.
-Ти си част от състава, който победи Шахтьор с 3:0. После играхте с Милан.
-Незабравими мачове. Смачкахме Шахтьор с 3:0. Именно на този мач един ми влезе в крака, сцепи ми кората на две, целият ми крак беше с дълъг белег. Не можех да продължа и на полувремето Паро Никодимов ме смени. После с Милан нямахме шансове, помните, че в Италия нямахме и удари към вратата. Това е голям отбор, радост е за всеки, че може да се докосне до него.
-Какво ще кажеш за Стойчо Младенов?
-Велик човек, страхотен мотиватор. Имам само приятни спомени от съвместната ни работа. Мога да ви разказвам до утре случки с него. През есента на 2003 година бяхме най-силният отбор в България. Не случайно записахме 13 поредни победи. През пролетта започнахме леко лъкатушещо – два хикса навън срещу Спартак Варна и Рилски спортист. В Самоков Стойчо удари по масата и каза, че ще станем шампиони. Аз тогава получих тежка контузия, разкъсване на връзки. Мислех, че няма да играя до края на сезона. Такива бяха прогнозите на лекарите. На последния мач, на който ни връчиха шампионската купа – 5:2 на “Армията” срещу Нефтохимик, влязох в последните минути. Стойчо ми каза: “Ти си капитан, трябва да вдигнеш купата.” Това е първият ми и последен шампионски трофей. Затова много го ценя.
-Разкажи за онази катастрофа преди мачовете с Галатасарай през лятото на 2003 година.
-Няколко дни преди двубоя се блъснахме в квартала, по вина на пияна жена в другия автомобил. Беше страшна катастрофа, ударихме си главите – аз и жена ми, в предното стъкло. Веднага ни закараха в болница, направиха ни шевове. Лекарите казаха, че съпругата ми се е отървала на косъм от това, да й изтече окото, има порезна рана точно до едното око. На мен ми остана белег за цял живот (показва белега на челото си). Виж какво нещо е съдбата, белегът прилича на бягащо човече (смее се). Всичко това става в събота вечерта, прибирахме се след мача с Нефтохимик. След два дни, в понеделник, пътувахме за Истанбул, за мачовете с Галатасарай. На летището се появих с шапка, за да прикрия белезите от шевовете. Тогава никой не разбра, така решихме, за да не се нагнетява допълнително напрежение около отбора. Отидохме в Турция, Стойчо до последно се надяваше, че ще мога да играя. В деня преди мача влезе при доктора, а той ми вадеше още стъкла от главата. Забраниха ми да излизам за мача. Опитах да се затичам, но веднага вдигах кръвното, главата ми пулсираше заради удара.
-После дойде отпадането от Торпедо Москва и смяната на Стойчо Младенов...
-По това време аз вече се водех играещ помощник-треньор. Идеята беше да се дава път на Данчо Тодоров, а аз да запиша треньорски курсове. Стойчо обаче напусна, а след това клубът не направи нищо по въпроса. В края на сезона не ми предложиха нов договор и приключих.
-Как така изведнъж? Не говори ли с никой от шефовете на ЦСКА, ти си бил настоящият капитан?
-Стана ми кофти, но казах и в началото, не се моля на никого. Така са решили, така са постъпили.
-Бил си част от звездно поколение в националния отбор?
-Получих първата повиквателна още през 1996 година, след Европейското. Тогава треньор беше Христо Бонев, а Стоичков бойкотираше. За първи път играх в гостуване на Люксембург. Бях част от отбора в цялата квалификационна кампания за Световното през 98-ма година.
-Как те приеха звездите Стоичков, Трифон Иванов, Костадинов?
-Нормално, направиха всичко по-младите да се чувстваме добре. Стоичков имаше такава практика, като има някои нов, да дойде да се запознае с него, да го разпита как е, що е. Така и с мен. На един лагер се чука на вратата, гледам отваря и Стоичков срещу мен. Разговорихме се, все едно сме се познавали от 20 години. Най-голям майтапчия беше Трифон Иванов.
-Защо не стана треньор?
-Ако ти кажа, че все карък ме гони. Първият път ви разказах за проваления опит от ЦСКА да започна курсове. След това ме поканиха за помощник в Миньор (Перник). Тъкмо бяхме взели с жена ми едно заведение. Оставих го, за да работя в Миньор, все пак имах сигурен подписан тригодишен договор. Идеята беше да запиша курсове. Да, ама три месеца след това ръководството напусна и мен ме отстраниха. И от тогава се зарекох, че повече няма да се занимавам с футбол.
-Как живее в момента един бивш капитан на ЦСКА?
-Обикновени хора сме, ето виждаш, аз съм на работа, съпругата ми също работи. Дъщеря ми е по-голямата от двете деца, напролет е абитуриентка. Синът ми ходи на училище. Трудно ни е, но не се оплакваме. Живели сме и с много пари, можем и с малко.
-Футболистите обикновено трупат, докато играят?
-Да, ама нали знаете готовите пари колко бързо свършват. Два пъти опитах да завъртя бизнес – първият път с хранителен магазин, вторият – със заведението. И фалирахме.
-Може ли да се каже, че си човек без късмет?
-Не, аз съм човек с късмет. Станах това, което мечтаех – футболист. Имам най-прекрасното семейство, имам приятели. Другото са подробности.
-Пожеланието ти за читателите на БЛИЦ?
-Да са здрави и да се борят за мечтите си. Това е най-важно. Да обичат най-близките си, а на вас все така да вървите напред и нагоре.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ
Това е Георги Антонов
Роден на 7 юли 1970 година
Родно място: Враца
Пост: десен защитник
Юноша на “Ботев” (Враца)
1994/95 – Литекс
1995/99 – Локомотив София
1999/2004 – ЦСКА
Помощник треньор в Миньор (Перник)
Има 7 мача в националния отбор
