Феновете на ЦСКА обичаха и продължават да обичат Методи Деянов. Той е рожба на клуба и голям любимец на сектор „Г”. Роденият на 3 април 1975 година ветеран навършва 50 години днес. Макар че днес телефонът му не спираше да звъни, Мето отдели време за читателите на БЛИЦ.
- Мето, честит юбилей! Здраве и светлина в дома ти!
-Благодаря ви от сърце.
-Как ще отговориш на тривиалния въпрос как се чувстваш на 50?
-Чувствам се щастлив човек навръх юбилея, радвам се на прекрасно семейство.
-Защо толкова рядко даваш интервюта. Толкова ли са страшни журналистите или...
-Не, не, не сте страшни. Не са ми приоритет интервютата. Не обичам камерите и микрофони. Това е самата истина.
-Как стана цесекар като малък и как започна тренировки в ДЮШ на ЦСКА?
-Както се казва – цесекар съм се родил. Отраснах в цесекарска махала – в столичния квартал „Гео Милев”. Футболът ми се отдаваше и един ден, когато баща ми и майка ми ме заведоха на комплекса „Червено знаме”, бях на седмото небе. Никога няма да забравя този момент. Бях само на 7 годинки. Цели 20 години от живота ми преминаха в ЦСКА. Играх във всички възможни възрастови групи – деца, юноши младша, юноши старша и накрая при мъжете. Тогава нямаше отбор от моя набор – 75, та ме записаха при по-големите от набор 74. Първият ми треньор беше Бойко Бемберски.
- Имаш силни мачове срещу Левски като юноша...
-Да, имам. Доста и то. И при децата, и при юношите. Много често вкарвах голове на Левски. Като голям обаче, когато заиграх при мъжете, не успях и това ми тежи и до днес, ако трябва да съм откровен. Малко ми е болно, но така е трябвало да стане.
- През пролетния полусезон на 1994 година. Треньор беше Борис Гаганелов, който замени македонеца Гьоко Хаджиевски. Тръгна той да изрежда титулярите за мача ни срещу Шумен и аз чувам собственото си име. Онемях и не можех да повярвам. Обикновено при дебюти в мъжкия отбор влизаш като резерва, а Гаганелов директно ме хвърли в огъня. Което си беше огромна радост, но и огромна отговорност за мен.
-Кога стана любимец на сектор Г?
-Феновете ме харесаха още от началото. Те явно помнеха изявите ми за юношите на ЦСКА и ме ценяха като кадър на „червените”. През есента на 1995 година, когато Пламен Марков беше начело на отбора, започнахме много силно първенството. Няма да забравя мача ни срещу Ботев (Пловдив) на „Армията”, когато победихме с 3:0 – аз вкарах гол и подадох за останалите два. Но само след няколко дни в мач за Купата срещу Хебър (Пазарджик) получих първата си сериозна контузия.
-Изпреварваш следващия ми въпрос. Ако не бяха многото ти травми, със сигурност щеше да постигнеш много повече заради огромния си талант. Колко на брой бяха контузиите ти.
- Много тежките са две, но имам и доста други. Да, вероятно е така, но какво да се направи... Срещу Хебър получих скъсване на кръстни връзки. Коляното ми „ходеше” напред, назад, наляво, надясно. След това заминахме за Барселона за участие в турнира „Хуан Гампер”. Взеха ме с отбора в ролята на „куфар”, защото бях контузен. На мача Барса – ЦСКА, когато свърши първото полувреме и играчите се прибираха към съблекалнята, Христо Стоичков ми свирна и извика: „Ей, малък, слизай тука при мен!”. Не разбрах какво има предвид Ицо, но го последвах. Той ме вкара в лекарската стая. Докторът на Барселона ме прегледа и заговори на Стоичков нещо на испански. Ицо тогава каза: „Оставаш при мене, момче, няма да се връщаш в България. Искам да си спокоен. Уредил съм нещата да оздравееш и пак да играеш футбол!”. Останах при Ицо в дома му две нощи, а на другия ден ме приеха в клиниката на Барселона и ме оперираха. Всичко това благодарение на Стоичков, за което ще съм му благодарен цял живот!
-Ставаш известен с прозвището Медицинското чудо след ужасяващия инцидент срещу Олимпик Галата в Тетевен, когато Димитър Ралчев ти счупи крака. Какво точно се случи тогава?
-Беше през пролетта на 1998 година. Белята стана близо до тъчлинията. Някой от съотборниците ми в ЦСКА изпълняваше тъч. Тръгнах да посрещна топката с десния крак, който го бях вдигнал във въздуха. Тогава Ралчев ми влезе жестоко в опорния ляв крак. Чу се пукот и неописуема болка. Сринах се на земята и... не виждах левия си глезен – той се беше извъртял назад. Направо беше ужасяваща гледка. Прилоша ми, после се озовах в болницата. Там ми поставиха пълна упойка, но не за да ме оперират или лекуват, а само да ми наместят крака. Гипсираха ме и след няколко дни беше извършена операцията. Направи я легендарният професор Шойлев, лека му пръст, и отличният му екип, в който бяха докторите Тони Георгиев, Иван Дойчев, Иво Костадинов и Хубенов. Преди интервенцията категорично се твърдеше, че не на 100, а на 1000 процента съм приключил с футбола. Казваха, че повече няма да мога да ходя нормално и ще куцам. Но Шойлев беше категоричен, че ще направи и невъзможното, за да ме възстанови напълно. Операцията е продължила близо три часа, в която буквално са ми сглобявали крака. Една година отсъствах от терените. Наложи се втора операция, тъй като поставеното желязо за заздравяването на костта беше изхвърлено от моя организъм. Това се случвало много рядко – веднъж на хиляда, но се случи при мен. Та нова операция, след което вече живнах отново.
- Въпросният Димитър Ралчев извини ли ти се след инцидента и срещал ли си го впоследствие някъде?
- Не. Не ми се извини. Нито ме е търсил после през години... В крайна сметка не всички хора сме еднакви...
-Кои са най-хубавите ти емоции като футболист на ЦСКА?
-Началото на кариерата ми и обичта на публиката. Винаги феновете са били до мен. Само като чуех как скандират името ми, настръхвах и се мотивирах на максимална степен. Вижте, целият ми престой в ЦСКА е един невероятно хубав спомен. Тук искам да уточня нещо много важно. Някои твърдят, че Георги Василев, когато водеше отбора от 1996 до пролетта на 1998 година, не ми е давал шанс и ме е изолирал от състава. Това категорично не отговаря на истината. Аз не играх редовно при първия му сезон начело на ЦСКА, защото имах отново проблеми с контузиите. След това имам над 90% участие в мачовете на тима под ръководството на Василев. Той ме промени положително. Аз играех само напред и не се връщах назад. Дефанзивната част от футбола ми беше чужда. Георги Василев обаче ми отвори очите, както се казва, учейки ме да бъда активен и в тази фаза на играта. Хвърлях се здраво на тренировките, даже си слагах кори по време на заниманията при него. Те бяха интензивни и много смислени. Ще помня винаги и европобедата ни срещу Шахтьор (Донецк) след 3:0 тук и 1:2 там.
И нека направя още едно уточнение. Почти навсякъде пише, че съм ставал само веднъж шампион с ЦСКА. Освен през 1997 година имам още една титла с любимия отбор – сезон 2002/03. Вярно, че тогава играх само през есенния дял, тъй като на Нова година ме продадоха на ОФИ (Крит), но все пак съм играл… Имам и две купи на България, спечелени 1997 и 1999 година.
- Като спомена битките с Шахтьор (Донецк), ти беше героят в срещите с украинците. Подаде за трите гола в София и отбеляза толкова важното попадение в тежкия реванш.
- Нека не звучи скромно и тривиално, но всички бяхме герои тогава.
- Разкажи ни за престоя ти в гръцкия ОФИ (Крит) и после в кипърския Анортозис?
- В ОФИ изкарах прекрасни години в кариерата ми, защото бях здрав. Е, и там претърпях операция – футболна болест, но тя е нещо съвсем дребно в сравнение с онези две, за които ви разказах. Вкарах 20 гола от 100 мача за ОФИ. След това ме поискаха от Анортозис. Грузиценът Тимур Кецбая беше треньор на кипърския отбор. В Кипър започнах отлично, но пак се появиха болки в краката ми. На моменти бяха много силни и често играех благодарение на обезболяващи инжекции. Тогава ми се „обади” коляното от връзките, които бях скъсал през 1995 година. Стиснах зъби и играх. Станахме шампиони на Кипър и бях безкрайно щастлив като финал на моята кариера. После ми предложиха да остана, защото предстояха мачове за влизане в групите на Шампионската лига. Но краката вече не ми позволяваха да съм на топ ниво. Отказах им. Предпочетох да съм честен, а не да стоя и да си прибирам парите. Прегърнахме се и се разделихме.
- Имало ли е случай, в който са ти забавяли дълго време заплатата или премиите.
- Имало е. И в ЦСКА, и в ОФИ, и Анортозис. Но това са нормални неща и не съм правил проблеми от забавянията на парите.
- С жена ти Лила имате три деца и две внучета. Как са те?
- Добре са. Смея да твърдя, че аз и моята съпруга сме щастливи родители. Имаме две момичета – Богомила на 28 години и Кремена на 23 години, както и син Теодор на 11, когото сега тъкмо водя на тренировка. Радваме се много и на внучетата ни тригодишния Матей и Елия, която след няколко месеца ще стане на две годинки.
-Да, те са от голямата ви дъщеря Богомила, която е женена за сина на твоя бивш съотборник и приятел в ЦСКА Милен Петков – Алекс. Със своя сват чувате ли се?
-Разбира се. Чуваме се с Милен и се радваме, че децата ни имат толкова щастливо семейство.
- Много хора казват, че истинските им приятели се броят на пръстите на едната им ръка. Как е при теб?
- По същия начин. Имам много познати, страшно много, но истинските ми приятели са малко. Те обаче са ми верни, което е най-важното.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
