Известният руски геополитик и евразиец проф. Александър Дугин написа много силен анализ за войната:

Вижте го:

Информация и реалност

Войната винаги е сверяване с реалността. Това, което я предшества и съпътства, по правило има виртуален характер и е ако не чиста дезинформация (и то от всички страни), то близо до нея. И е почти невъзможно да се хванат онези теми и тези, които отговарят на действителното състояние на нещата. Това са законите на връзката между информационната сфера и реалността.

През последните десетилетия пропорциите между реалност и виртуалност се променят в полза на превъзходството на информационната сфера. Тя играе все по-голяма и по-голяма роля в съвременната война.

Още през 90-те години Пентагонът разработва системи за водене на мрежови войни. На първия етап ставаше дума просто за увеличаване и засилване на значението на информационните процеси в конвенционалните военни конфликти.

Но постепенно теорията и практиката (практикувана от американците в Югославия, Ирак, Афганистан и по време на цветните революции в Европа и арабския свят) се развиха толкова много, че се появи идеята, че войната може да бъде спечелена само в областта на информацията и това би означавало пълна победа.

Но оттук започнаха някои проблеми. Тази теза представи твърде преувеличена картина. Класическите оръжия и традиционните форми на война, включително партизанските и градските войни, не са загубили напълно своето значение и много често се оказват решаващи. Освен това подмяната на политическите процеси с виртуални също невинаги води до успех.

Примери за това са провалът на проектите Гуайдо, Тихановская или Навални, които доведоха до мизерен резултат, въпреки техния „триумф“ във виртуалната сфера.

Срамното бягство на американски войски от Афганистан е още едно ясно потвърждение, че при пълен контрол над информационната сфера в глобален мащаб, поражението може да стане истинският резултат.

Войната е най-добрата форма на съпоставяне на виртуалното с реалното. Точно това виждаме днес в хода на военната операция на Русия в Донбас и в Украйна като цяло.

Проблеми на Изток: Ключ към реалността

Това, което Киев, Западът като цяло и дори руският президент Владимир Путин казаха в навечерието на началото на операцията, бяха виртуални тези.

Истинското състояние на нещата не беше докладвано - по очевидни причини - от нито една страна. Само няколко дни след началото на операцията проверката на реалността стана възможна. И когато първият шок от бързия поток от събития от първите дни отмине донякъде, можем да оценим всичко, което се случва, относително обективно.

Ключов фактор е картината на военните действия в различни региони на Украйна. Именно тук се крият отговорите на основните въпроси, основният от които, разбира се, е защо руският президент Владимир Путин започна толкова мащабна операция в цяла Украйна, въпреки очевидните разходи за страната.

Най-важното са реалните трудности, пред които са изправени руските войски и опълченците на ДНР и ЛНР при освобождението на териториите на съответните републики. Тук напредъкът на руските и проруските сили рязко контрастира с други части на театъра на военните действия.

В северната част на Украйна и в централните райони, включително териториите, прилежащи към самата столица, действията на руските въоръжени сили са много по-впечатляващи и успешни.

Но Изтокът на този фон е определен проблем.

И докато много от победоносните доклади на украински и западни медии относно „съкрушителните победи“ на въоръжените сили на Украйна в Донбас, включително превземането на редица населени места, които преди това са били под контрола на ДНР, като Горловка, принадлежат към виртуалната сфера, в цяла Новоросия руските части и милиции са изправени пред сериозна съпротива, пред ефективната, макар и нечовешка стратегия за защита на градовете с живи щитове и дори контраатаки като обстрела на Донецк.

Доста лесно преодолявайки съпротивата на въоръжените сили на Украйна и националистически формирования в други региони на Украйна, именно на изток и още по-конкретно в ДНР и ЛНР, както и в Харков, Русия се изправя срещу мощна съпротива.

И това въпреки че военната операция от самото начало беше проведена в максимален мащаб, включително с едновременно настъпление в 5 направления, въздушни удари по военната инфраструктура на противника в цяла Украйна, решителна обсада на големи градове и вземането на Киев в пръстен.

И въпреки смазващите успехи като цяло, военните операции в Донбас се развиват много по-бавно и по-трудно, отколкото където и да било другаде. И това въпреки, че не говорим за просто укрепване на милицията на ДНР и ЛНР от руски войски и абсолютно надмощие във въздуха, а за масово участие на руските военни сили в провеждането на военните операции.

Москва съобщи истината

Какво следва от това? От това следва почти всичко. И най-важното, сред потока от предвоенна дезинформация, най-близо до истинското състояние на нещата бяха изявленията на президента Путин и руската страна.

Това не означава, че нашите хора не прибягват до дезинформация по конкретни точки. На война като на война, но Москва описа цялостната картина на баланса на силите и геополитическата логика много по-реалистично.

Какво се има предвид? Ако с пълномащабна военна операция, която включва огромния военен потенциал на Русия, която е заложила почти всичко на карта и вече е пожертвала отношенията със Запада, с целия натиск на руското настъпление и решителност на действията, включително поражение на стратегическите важни обекти, включително центрове за информационна война на цялата територия на противника, възстановяването на контрола над Донбас се извършва с такава трудност, това може да означава само едно:

именно в Донбас Русия е изправена пред максимална концентрация на въоръжените сили на Украйна и националистически формирования, които са подготвили не само всеки метър територия за дълбока и ефективна отбрана, но и съвсем очевидно - това е очевидно сега! - но също така са щели да отприщят цялата тази мощ върху ДНР и ЛНР в много близко бъдеще.

И ако си представим, че Москва не беше започнала военната операция без първо да признае ДНР и ЛНР, тогава не само тези републики не биха могли да устоят на украинската атака, но и подкрепата на Русия за тяхната отбрана също би била недостатъчна.

Ако силите на въоръжените сили на Украйна, съсредоточени на изток, оказват такава яростна съпротива дори по време на пълномащабна военна операция, какво щеше да се случи, ако ДНР и ЛНР се бяха изправили лице в лице с врага с парализирана или минимална помощ от Москва, принудена да гледа всеки детайл?

Съвсем очевидно е, че ако Путин не беше решил да започне военната операция, след като предварително е признал ДНР и ЛНР, ситуацията щеше да се окаже напълно различна: въоръжените сили на Украйна - въпреки героизма на ДНР и ЛНР - щяха да завземат тези територии, да подложат местното население на тотален геноцид и в екстаз от своите „подвизи“ да тръгнат „за освобождение на Крим“.

Веднага или след пауза. А Киев можеше просто да пренебрегне гневните протести и дори ядрените заплахи от Москва: предала своите, Русия щеше да загуби критична тежест.

С други думи, инициаторът на тази военна операция всъщност не беше Путин. Трудно е да се повярва и от приятели, и от врагове, но Москва наистина нямаше друг избор. Нямаше нищо лично в решението за започване на военна операция. Беше принудително и неизбежно. Това не е хитър план или сложна стратегия: това е пряк императив на държавната сигурност и изискване за запазване на руския суверенитет.

Без да омаловажаваме заслугите на президента на Русия, на негово място като цяло всеки, с изключение на пряк враг или пълен идиот, трябваше да направи точно същото. Москва не можеше да не започне всеобхватнонастъпление, защото без такова не би могла да постигне никакви местни успехи на територията на Донбас - дори в старите и мизерни граници.

Какво виждат наблюдателите?

През 2014 г. изразих формулата по Първи канал на руската телевизия:

„Ако Русия загуби Донбас, тя ще загуби и Крим. Ако загуби Крим, тя ще загуби себе си.

Това беше последното ми представяне по централните канали, тъй като се смяташе за "агресивно" и "милитаристично". Не беше нито едното, нито другото. Тогава просто описвах обективната геополитическа ситуация и нейните неизбежни последици.

Имах, разбира се, своя – патриотична – позиция, но не това е въпросът. Това, за което говорех, не беше пропагандна формула, а студено и обективно – научно – изложение на действителното състояние на нещата.

Днес всички повтарят тази формула. Само защото съдържа истината. Не само руската ни истина, истината като такава, независимо от коя страна я разглеждаме. И Киев мислеше за състоянието на нещата по абсолютно същия начин. И всички изявления на Киев и Запада за готовността на Русия да предприеме „инвазия“ имаха превантивен характер: ако сам се готвиш за атака, обвинявай врага за това.

И ако цялата световна информационна сфера е зад гърба ви, тогава обществеността може да повярва във всичко. Никой няма да тръгне да изучава реалното състояние на нещата по фронтовете, още повече, че всеки наблюдател трябва да има работа с една от страните, а това вече е идеология и заемане на много специфична геополитическа позиция.

Всеки наблюдател наблюдава по свой начин, според своите цивилизационни и политически характеристики. Следователно, преди началото на войната, никой не можеше да знае със сигурност, че тя е сверяване на реалността.

Защо толкова късно?

Мнозина днес си задават горчивия въпрос: защо толкова късно? Защо не преди 8 години? Това се отнася и за освобождението на Донбас, и за демилитаризацията и денацификацията на Украйна като цяло, и за затварянето на русофобските медии, и за прехода към суверенна икономика в самата Русия.

Отговор на всичко това дават трудностите при настъпването на нашите войски във Волноваха, Мариупол, както и степента на готовност за водене на война в цяла Източна Украйна.

Тезата за Новоросия и руския свят, които бяха лозунгите на първата руска пролет, се чу не толкова в Москва, колкото в Киев и Вашингтон. Западните стратези осъзнаха, че това е сериозно и оправдано. И те започнаха да се движат към пълното покоряване на изтока точно в момента, в който ние самите спряхме, като начертахме червените си линии - само Крим и част от Донбас.

Ние спряхме, а те, напротив, се заеха с работата. И те се подготвяха за битката за Новоросия, тоест за превземането и геноцида на Донбас, а след това и на Крим, неуморно през всичките 8 години.

Днес виждаме какво е душевното състояние на киевските власти. Дори в сегашното си окаяно положение, практически обградени и изгубили цялата си военна инфраструктура, те отчаяно настояват за своята халюцинация – виртуалнакартина на света.

Много прилича на служителите на “Ехото на Москва” които, между другото, от време на време бягаха в Киев. Нима е възможно такива безумни управници на нацифицирана и милитаризирана Украйна да се плашат само от теоретичното използване на ядрено обкръжение от Русия в случай на атака срещу Крим?

Не ме карайте да се смея. Те не приемат реалността, че се намират в Киев, плътно заобиколен от руски войски, в който бушува глад, вилнея мародери и неонацисти. Щяха ли да бъдат спрени от простите думи на Москва, че „Крим е наш и завинаги”?.

Путин не е изпреварил историята. Той направи точно това, което беше необходимо и неизбежно. А на мен субективно ми се струва, че не е искал това. Нашите войски, разбира се, са добре подготвени от 8 години, но и врагът се е подготвил.

И киевската хунта не се срина, а корумпираните украински олигарси не предизвикаха масови протести. Украйна не е в най-доброто състояние, но икономическият упадък и социалният колапс са умело компенсирани от истерична националистическа и русофобска пропаганда. Сега, между другото, е ясно каква прагматична функция изпълнявашетази интензивност на бясната расистка русофобия.

Без нея Украйна нямаше да може да издържи, а циничният Запад прие ексцесиите като даденост, затваряйки очите си за украинския нацизъм. Никъде не е възможно, но в Киев е възможно. Тъй като без това прозападното, но напълно неефективно украинско правителство нямаше да оцелее дълго време. Но оцеля. Всичко се срина, а нацизмът и милитаризмът само се засилваха.

И оттам днешните ни действия.

Неизбежна и оправдана защита

Последното нещо, което Путин искаше да направи, беше да скъса отношенията със Запада. И така той толерира либералите в самата Русия – олигарсите, петата колона, културните дейци и икономическия блок в самото правителство. Той отлично разбираше кои са и каква вреда нанасят на държавата. Но Путин ги запази като мост за комуникация със Запада.

Той спря само най-крайните форми. Той предприе военната операция само защото нямаше друг изход. Той следваше единствената възможна линия. Следователно той не просто се колеба, той не искаше нито военна операция, нито изход от съвременната западна цивилизация. Когато говори директно и честно за това, те не му вярват. Те го смятат за поредната дезинформация. А Путин говори чистата истина.

Това е неизбежна и напълно логична защита. И не само ретроспективно по отношение на това, което Западът наложи на предишните управници на Русия през 80-те и 90-те години на миналия век, но точно сега в условията, които се развиха до февруари 2022 г.

Разбира се, това не започна сега и повече от тридесет години след разпадането на СССР Западът продължи да атакува това, което беше останало. Не спира за минута. Докато беше възможно по някакъв начин да се живее с това, Путин живееше. Но дойде моментът, когато вече не беше възможно. Геополитическото и идеологическото статукво вече не е съвместимо с живота на една суверенна държава.

Следователно Русия говори истината. Естествено, никой няма да повярва. Но се оказва, че в случая е именно така.