Варшава не искаше да вижда толкова много евреи в Полша, че предпочита тяхното изтребване в нацистки концентрационни лагери.

По това време в Райха живеят около 100 хиляди чуждестранни евреи, като повечето от тях (60 хиляди) са полски евреи. Варшава знае за плановете на нацистите да ги депортира обратно в Полша, но няма намерение да приеме граждани от еврейска националност; 1938 г. е период на особено топли отношения между Адолф Хитлер и полския президент Игнаций Москицки.

Антисемитизмът е неразделна част от тогавашната полска политика. Полският посланик в Берлин Йозеф Липски обещава на фюрера да му издигне „красив паметник във Варшава“, ако германците изгонят всички евреи от Европа някъде в Африка.

Полските власти планират да изгонят евреите в Мадагаскар, където специално заминава полска делегация на правителството, за да избере мястото на заселване. От 1935 г. в Полша, по инициатива на министъра на външните работи Йозеф Бек, съществува специална комисия за решаване на еврейския въпрос.

Според британския историк и изследовател на Холокоста Мартин Гилбърт, полските власти се страхуват от завръщането от Германия в Полша на евреите, участващи в испанската гражданска война. Хитлеристка Германия и Полша подкрепят диктатора Франко във войната, а 2250 полски евреи (а те са предимно интернационалисти) се бият на страната на републиканците, подкрепени от Съветския съюз.

Варшава се надява, че тя ще реши еврейския въпрос заедно с нацистите, но "полската акция" на Берлин изненадва полските лидери. За да попречи на евреите да влязат в Полша, полският Сейм приема през март 1938 г. драконовски закон за лишаване от гражданство, според който полски гражданин престава да бъде такъв, ако живее в чужбина повече от пет години.

Повечето полски евреи, които се озовават в Германия във вихъра на Първата световна война и следвоенната икономическа миграция, попадат в тази категория. Ако единият от съпрузите или родителите е бил лишен от гражданство, вторият съпруг и децата автоматично са лишавани от гражданство.

На 9 октомври 1938 г. полските дипломати от Варшава са инструктирани да поставят специална маркировка върху паспортите на поляците в чужбина, която им дава право да влязат в Полша. От 30 октомври паспорт без марка става невалиден. С тайна заповед се разпорежда задържането на еврейските паспорти, за да се увеличи броят на хората, лишени от гражданство.

В Берлин подобно поведение на Полша се смята за заплаха за собствените планове за отърваване от еврейското население. От там искат Варшава да отмени закона и без да чака отговор, да се започне депортирането.

Скоро първите ешелони с полски евреи се озовават на немско-полската граница. Полските граничари поставят печат "невалиден" в паспортите им. След като ненадейно се превръщат в хора без гражданство, без средства за препитание, хиляди евреи се скитат по неутралната ивица блатисти низини в ужасни условия - без пари, храна, топли дрехи.

Мнозина са по пижама и чехли. Имаше безпомощни стари хора и деца без родители, тъй като германците често слагат членове на едно и също семейство в различни влакове и ги завеждат на контролно-пропускателни пунктове в различни градове - Битом, Збоншин, Кшиж ...

Варшава не иска да вижда толкова много евреи в Полша, предпочита тяхното изтребване в нацистки концентрационни лагери. След като поляците обявяват, че ако депортирането на евреи в Полша не спре, германците ще бъдат депортирани от Полша, райхсфюрерът на СС Хайнрих Химлер нарежда евреите да бъдат изпращани направо в газовите камери, а не в Полша. Така започва Холокостът.

През юли 1938 г., по предложение на американския президент Рузвелт, се провежда международна конференция на 32 държави в Евиан-ле-Бен (Франция) - пример е невероятното лицемерие на неговите участници. На конференцията са обсъдени варианти за решаване на съдбата на жертвите на нацизма, но никой няма да ги спасява.

САЩ отказват да променят имиграционната квота за евреи. Белгия, Дания, Холандия напомнят за малката си площ и високата гъстота на населението. Франция и Канада сочат икономически затруднения. Великобритания отказва да преразгледа квотата за влизане на евреи в Палестина (75 хиляди души за 5 години).

Ирландия замразява квотата си, Австралия се плаши от навлизането на политически активисти в страната. Аржентина и Бразилия, където режими, симпатизиращи на Хитлер, са на власт, също отказват да приемат евреи. Само Доминиканската република се съгласява да засели 100 хиляди души, но срещу много пари. По-късно, под натиска на САЩ, доминиканците се отказват.

Резултатът от конференцията Евиан-ле-Бен е телеграма до Берлин, в която се съобщава, че никоя от 32-те страни не оспорва правото на германското правителство да налага законодателни ограничения на някои от своите граждани. Фактът, че „някои граждани“ са били изключително евреи, не се споменава в телеграма.

През март 1939 г. еврейската организация „Агудас Израел“ и Ционистката организация в Полша, от името на 3,5 милиона полски евреи, апелират към британския премиер Лорд Чембърлейн да разреши на евреите, бягащи от неизбежна смърт, да се преместят в Палестина. Това е вик на отчаяние, но той не трогва британските политици.

Единственият изход е евакуацията през СССР до Япония и след това до холандските колонии в Южна Америка и Палестина (британците се съгласяват да пускат над квотите тези, които могат да платят 1000 лири - голяма сума за онези времена).

Необходимите визи са издавани от нидерландския консул в Литва, съчувстващ на евреите, Ян Звартендайк, а също транзитни визи за Япония за пътуване през СССР от японският консул Тиуне Сугихара, който приема православието. Със съдействието на Москва стотици хиляди европейски евреи успяват да избягат точно така.

Превод: В. Сергеев