Чашата на европейското търпение за бежанците преля

Страните на ЕС трябва да положат съвместни усилия на фона на нарастващия поток от бежанци към Гърция, за да се предотврати нова миграционна криза в Европа, по-тежка, отколкото през 2015 г. Това мнение изрази германския министър на вътрешните работи Хорст Зеехофер в интервю за „Билд“.

„Ако ние, както и ЕС, нямаме сили да разрешим този проблем, ще преживеем пак това, което преживяхме през 2015 г., а това беше загуба на контрол“, подчерта Зеехофер, цитиран от "Труд".

Европа продължава да изпада в бездната на кризата, което води до колапс, причинен от заплитане на нерешими проблеми като миграционния срив, а вече се заговори дори за безобразията на „гостоприемна“ Германия и до криза на идентичността.

Днес европейците все по-често си задават въпроса: „Кои сме ние?“

Според социолозите от САЩ, приемащото общество може да интегрира в себе си безболезнено не повече от 10% от пристигащите от едно поколение за период от около 25 години.

За да се интегрира, то трябва да се приеме, да се устрои, да намери работа, за да започне постепенен процес на асимилация, който не може стане в момента.

Асимилацията е процес, когато самият човек доброволно приема идентичността на обществото, в което пристига, и това понякога отнема повече от едно поколение. Мнозина са чували за проблема на второто поколение, когато децата на мигрантите предизвикват приемащото общество, екзалтирани да подчертаят своята различност и акцентирайки на оригинална си идентичност.

Те могат да започнат да се чувстват повече или по-малко поносимо хармонично не по-рано от третото поколение, ако се вземе механично по 25 години за поколение – това са над 50 години.

Третото поколение потомци на мигранти смятат езика на приемащото общество за свой, възприемат културата му за своя, техният начин на живот, правилата и законите за логични и приемливи. Или може би не.

Защото паметта на кръвта е доста силно нещо и със сигурност е подценявана в обществото на победоносен позитивизъм и материализъм. И колкото и да се мъчите да се отървете от проблема с произхода, той винаги ще изплува на повърхността и просто решение за това няма да има.

Да се върнем в Германия, откъдето прозвуча поредният тревожен глас на здравия разум от Зеехофер, където живеят малко над 80 милиона. Според разчетите на социолози от САЩ – 10% са 8 милиона.

Разделяме (аритметично) на 25 години и получаваме 320 хиляди годишно. Толкова, но не повече, трябва да пристигнат в Германия и приема ще е сравнително безболезнен.

Според „Дойче веле“ „от началото на септември 2015 до края на юли 2016 системата EASY е регистрирала 900 623 души“, пристигнали за постоянно пребиваване в Германия. Три пъти повече, отколкото Германия може да интегрира.

И ако вземем трите поколения, необходими за асимилация, това е почти десет пъти повече, отколкото Германия може да асимилира. А потокът им продължава да расте.

И накрая, черешката на тортата. Около 20% от днешното население на Германия са или мигранти, или техни потомци. Или една пета от самото население са потомци на мигранти, които сега са призвани да асимилират нови потоци от имигранти, десет пъти повече над способността на Германия да асимилира.

„Новата миграционна криза“, за която говори Зеехофер, е дипломатично меко казано. Катастрофа е по-подходящият термин за Германия. Но само Германия ли е? Хорст Зеехофер меко намеква за цяла Европа и призовава за общи европейски усилия.

Сега да разгледаме какво заплашва общество, което не може да се справи с интеграцията и последващата асимилация на пристигащите чужденци, според мнението на същите американски социолози.

Неасимилираните мигранти просто създават анклави, в които пресъздават културната си среда и след това никога повече не се асимилират. И това са анклави, организирани на базата на престъпни етнически общности.

А американските социолози знаят за какво говорят, защото познават отлично проблема, създаден от неправилно приети мигранти, които са в достатъчно количества в самата Америка. И тези недъзи по правило е просто невъзможно да бъдат изкоренени.

Да обобщим някои от притесненията на европейски политици, относно миграцията.

В съзнанието на практичните немци, свикнали с немския ред, мигрант е човек, който сам има желанието да стане типичен немец, да уважава немската култура, държава и закони, да научи езика, да оформи всички документи, да си намери работа и да си плаща данъците.

Има ли тази идеалистична картина нещо общо с реалността? Може би някога, преди 100 години. Но сега мигрант е представител на напълно различна културна среда, пристигащ не сам, а семейно, а понякога като цяло племе или селище, само заради материалните блага.

И то без никакво уважение не само към културата, но и към законите, които той не иска и да знае, а това е най-обидното за немското съзнание.

Освен това, виждайки около себе си огромен брой свои сънародници, той няма да се интегрира, да не говорим за асимилация, защото той просто няма нужда от това.

Той живее в своята среда и няма нужда да приема чуждите за него социални закони, а понякога и неестествените за него модели на поведение, културни кодове и дори език. И с кого да говори на немски, след като всички около него са свои?

Проблемът с миграцията в Европа, и в частност в Германия, отдавна е надхвърлил рамката на икономиката или техническата способност на една европейска държава да приема и настанява мигранти.

Това е предизвикателство към самата същност на Европа и тя ще претърпи сериозни цивилизационни трансформации, последствията от които ще засегнат не само Европа, но и ситуацията по света.

В крайна сметка Европа наистина е източник на много цивилизационни проекти, географската ос на всички индоевропейски цивилизации, културната матрица на много държави и народи. Но някога, не и сега.

Всъщност Хорст Зеехофер зададе въпроса: „Ще успее ли Европа да се справи с миграционната криза, която преля чашата на европейското търпение?“ Или самите европейци ще станат обект на асимилация? И това ще е най-лошия сценарий не само за европейските народи, но и за духа на Европа и нейните ценности.

Днес, малцина сериозно се надяват, че Европа сама ще се справи с всичките си предизвикателства. Не само с миграционната криза, а и с това ще остане ли тя цялостен цивилизационен фрагмент или окончателно ще се разпадне под игото на нарастващите вътрешни и външни предизвикателства?

Това е въпрос, който трябва да бъде зададен не само от европейските политици, но и от всички, които не са равнодушни към съдбата на Европа.

(Превод за „Труд“ – Павел Павлов)