Завърнала се в Близкия изток през 2015 г., благодарение на военната си намеса в сирийския конфликт, Русия непрекъснато увеличава своето влияние в този регион. Започналата през 2011 г. „Арабска пролет“, демонстрациите срещу Владимир Путин, а след това революцията в Украйна затвърдиха мнението на Кремъл, че той се намира под обсада. Влизайки във войната в Сирия, Русия видя възможност да промени положението и да изземе инициативата, коментира Пиер Аврил от "Фигаро", цитиран от БГНЕС.

Може ли Москва да се осланя на своето съветско минало?
Кой си спомня за Фронта за освобождение на Дофар? Никой, ако спонсор на тази въоръжена марксистка групировка през 60-те години на ХХ век не беше Съветският съюз. В името на борбата с империализма СССР винаги е подкрепял арабските националистически и революционни движения. Фронтът за освобождение на Дофар, който безуспешно се опитваше да свали монархиите в Персийския залив, просъществува 12 години, преди да отиде на бунището на историята. Но днес, когато Русия поема ролята на миротворец в Сирия, на ум изплува целият съветски опит в Близкия изток. Приемайки саудитския монарх Салман в Москва, Владимир Путин напомни, че СССР са били първата държава, която е признала кралството през 1926 г. От 1952 г. СССР зае стабилно място в региона, подкрепяйки идването на власт в Египет на Насър, който сложи край на монархията подкрепяна от британците. Това постави началото на успешното военно сътрудничество, което никога не е спирало. По време на войната за независимост, Алжир също получаваше от СССР оръжие.

След събитията в Южен Йемен Москва успя окончателно да обяви своята идеологическа победа. От 1967 до 1990 г. Южен Йемен беше единствената страна в арабския свят със 100% марксистки режим, просъществувал чак до временното обединяване на страната. В същото това време съветският режим рухна, а заедно с това и неговото влияние в Близкия изток. „Нашето влияние беше сведено до нулата. Русия повече нямаше финансови ресурси за провеждане на собствена политика в региона, който загуби всякакъв интерес да поддържа връзки с Москва“, заяви Кирил Симеонов от Руския съвет по външна политика.



Ще доведе ли войната в Сирия до триумфалното завръщане на Русия?
В статия, публикувана на сайта на международния дискусионен клуб „Валдай“, египетският анализатор Нурхан ел-Шейх нарича събитията в Сирия „чудото на Путин в Близкия изток“. В действителност, именно сложната верига от събития, станали по време на Арабската пролет, подтикнаха Москва да излезе на международната сцена. През 2011 г. след свалянето на Мубарак в Кайро, Русия се оказа предадена от Лондон и Париж, които успяха да си осигурят нейния неутралитет, а след това започнаха въздушна операция в Либия. Въпреки резолюциите на ООН това доведе до свалянето на Кадафи, отдавнашния съюзник и икономически партньор на Москва. Няколко месеца по-късно, когато под заплаха се оказа Асад, Кремъл обвини за това не самите сирийци, а така наречените западни спонсори. Аргументът за ислямистка заплаха, идваща от кавказките бойци отишли на джихад, започна да се използва от руските власти много по-късно.

Отежняващ фактор стана и това, че арабските събития съвпаднаха с демонстрациите срещу Путин през зимата на 2011-2012 г., а две години по-късно и с украинската революция, която свали проруската власт. Кремъл видя в тези събития същата логика, която резюмира през 2014 г. генералният секретар на Съвета за сигурност Михаил Попов: „Събитията от „Арабската пролет“, военният конфликт в Сирия и ситуацията в Украйна са свидетелство за появата на нови военни заплахи за Русия“.

Военната намеса на Москва през септември 2015 г. в Сирия, където Русия има малка военноморска база в Тартус, стана най-значимият отговор на новата заплаха пред нейната сигурност. Москва дори мислеше първоначално да използва този военен лост, за да застави Запада да свали санкциите след намесата на Русия в Донбас, но този замисъл не се увенча с успех. Според Кирил Симеонов „всичко, което се случи, е отражение на украинските събития“. По този начин експертът подчертава непредвидения характер на това ново руско влияние.



Русия се превърна в ключов играч?
В тази кризисна ситуация „Русия – единствената реална сила, която поддържа контакти с всички и може да претендира за ролята на посредник между всички участници“, заяви Мария Беленкая, специалист по арабския свят. Ярък пример за мащабите на посредничеството е тясното сътрудничество на Москва с Иран за прекратяването на огъня и политическото урегулиране в Сирия, докато големите играчи – от Саудитска Арабия до САЩ – не сътрудничат с Техеран.

Успоредно, Владимир Путин с голям размах прие в Кремъл саудитския крал Салман, воюващ с шиитския режим в Йемен. По този начин, той любезно се съгласи да действа в качеството си на противовес на растящото влияние на Иран в региона.

Рияд и Москва тясно координират усилията за обединение на делегациите на сирийската опозиция на Женевските преговори. Действайки без пряка намеса в конфликта, Москва се сближава с Катар, с който Саудитска Арабия и ОАЕ прекъснаха дипломатическите си отношения, и подтиква тези два съперника в Персийския залив към диалог. През септември Русия подписа с Катар споразумение за сътрудничество във военно-техническата сфера.

Първоначално всички страни-спонсорки на сирийските бунтовници много лошо реагираха на руската намеса в подкрепа на Асад. Днес, благодарение на своя военен успех, Москва се превърна в пълноправен играч, с който трябва да се съобразяват. Турция, яростният противник на Дамаск, тясно сътрудничи с Русия в „Тройния съюз“ с Иран, за укрепване на режима на спиране на огъня. Владимир Путин шест пъти се среща с Реджеп Тайип Ердоган. Владимир Исаев, учен арабист от Института за страните от Азия и Африка, дава просто обяснение на руското влияние: „Страните от Близкия изток уважават силата, за това те ни уважават?“



Сътрудничество след петролната война?
Вече цяла година продължава икономическият меден месец между яростните конкуренти на енергийния пазар, Русия и петролните монархии – на първо място Саудитска Арабия. Разтърсени от спада на цените на петрола, Рияд и Москва сключиха споразумение за замразяването на своето производство и включиха в процеса всички страни-производителки, въпреки че Русия не е член на ОПЕК. Безпрецедентното споразумение Opep Plus позволи на страните, които са го подписали, да увеличат своите бюджетни резерви. Неотдавна споразумението беше удължено до края на 2018 г. Това е важен елемент от влиянието на Русия в Близкия изток.

„Цените на петрола са по-силни от идеологията“, потвърждава Марина Беленкая. Дълго време, концентрирайки се на Европа и Азия, най-вече чрез „Газпром“ петролната дипломация на Кремъл се разгърна по посока на Близкия изток, този път обаче с помощта на гиганта „Роснефт“ начело с близкия до Путин Игор Сечин. През септември 2016 г. Катар, най-големият в света производител на втечнен газ, придоби дял в капитала на руската петролна компания на стойност 2,5 милиарда евро преди да го продаде по-голямата част от него на китайците.

През ноември „Роснефт“ съобщи, че е отпуснала аванс на кюрдските власти в размер на 1,3 милиарда долара за разработката на тези богати на „черно злато“ земи. Тази стъпка предизвика гнева на Багдад. По този начин Русия се опитва да укрепи своите търговски отношения с всички играчи в региона, особено във военната сфера. „От политическите връзки лесно можеш да се отдръпнеш, но това ще бъде много по-трудно с икономическите“, заяви Владимир Исаев. Пример: Саудитска Арабия ще купува руско оръжие на пазар, блокиран от Вашингтон.



Доколко стабилни са позициите на Русия?
Въвличайки се в конфликта на Близкия изток заради сирийската война, Москва може да загуби почти цялото си влияние в региона след сключването на мира: тази хипотеза сега се обсъжда от руските арабисти. Експертите подчертават нестабилността на руската позиция, която арабските играчи смятат за пешка, която лесно може да бъде манипулирана в името на глобалното геополитическо равновесие. Нейното влияние изглежда смехотворно в контекста на войната за религиозно влияние, която Рияд и Техеран водят в региона. Иранският шиитски експанзионизъм, подкрепен от Русия в Сирия, е повод за тревога в Москва. Също както „отношенията между Русия и Саудитска Арабия могат утре да се върнат на нулата“, предупреждава Григорий Косач, професор от катедрата за Съвременен изток в Руския държавен хуманитарен университет.

Още една пречка идва от Вашингтон. Обсъждайки с Москва плана за съвместна експлоатация на авиобази, Египет на първо място се опитва да запази влиянието на своя американски съюзник. Същите мотиви има и Турция, чиято дружба с Русия ще продължи точно толкова, колкото ще продължи нейната караница със САЩ. Признавайки Йерусалим за столица на Израел, Доналд Тръмп позволи да се сформира напълно противоестествената руско-европейска коалиция, която беше против подобно решение. Този факт е забележителен с това, че след масовата еврейска емиграция в края на 80-те години Москва и Тел Авив създадоха много стабилен тандем, макар руската дипломация никога да не се е отказвала от оказване на натиск за урегулирането на израелско-палестинския конфликт. В този неспокоен регион Владимир Путин не може да се похвали със стратегическа визия: ролята на тактик, и както някоя казват, на опортюнист, напълно удовлетворява неговите амбиции.

Автор: Пиер Аврил, „Фигаро“.