Миналата седмица ефирът беше изпълнен с просълзени ветерани и опечалени политици, спомнящи си деня D от 1944. Това е подходящо, когато участниците в него са все още сред нас, и когато емоциите на войната са живата памет и трябва да благодарим на тези, които се бориха да направят нашия живот безопасен. Това е най-малкото, което може да обедини британците, дори и да е само минало. Но когато припомнянето свърши, тогава какво? Припомнянето на миналите войни е най-опасното нещо, което една нация може да направи, коментира Саймън Дженкинс в "Гардиън", цитиран от "Труд".

Прекаленото припомняне лежи в основата на почти всеки конфликт в историята на Европа. Ние казваме, че научаваме уроците на войната, но рядко го правим. Паметта изкривява и емоционализира историята. По своята същност тя се занимава с обиди, вражда и възмездие. Защо всички си спомняме войната, но никога мира? Няма и най-малката опасност британците да забравят Първата или Втората световни войни. Ние сме пристрастени към тях, до степен, която озадачава чужденците, но радва лобито на отбраната.

Витрините на книжарниците са затрупани с военни книги. Телевизионните програми денонощно ни зареждат с битки, кръв и вътрешности. Ние празнувахме 50-та годишнина на деня D, неговата 60-а, 65-а, 70-а и сега 75-ата. Със сигурност ще празнуваме и неговата 80-а и неговата 100-тна годишнина. Ритуалът ще бъде повторен и през следващата година, както беше повторен миналата година с актьори за войници. Военните мемориали и маковите дни станаха част от годишния кръг. Не заклеймявам тази церемония като цяло, но тя рискува да загуби своята пропорция и преценка. Тези войни преминават в историята под плаща на партизанството.

Репортажите на Би Би Си за церемонията във вторник в Портсмут означаваше, че в деня D Великобритания е спечелила войната срещу Хитлер и е „повратната точка“ на победата. Нямаше признание за ролята на Америка, да не говорим за последвалите кървави сблъсъци от 1944-45-а. Що се отнася до евентуалната победа, именно руснаците се биеха в най-ожесточените битки, претърпяха най-големите загуби и заслужават най-голямото признание за победата над Хитлер. Не можем ли да пораснем и да го признаем?

Скоро ветераните ще си заминат заедно с нашата благодарност към тях. В този момент тези поетапни изблици на национална скръб и благодарност стават някак изкуствени. Ние не си припомняме Мейфкинг, Балаклава или Ватерло с телевизионни сълзи. На критиците за разпалването на Първата световна война бе казано от Би Би Си, че е важно да си спомнят уроците.

Но може ли някой да си спомни какви бяха? Ние имахме само безсмисленото клише, което беше „войната е края на войните“, което със сигурност не е. Урокът от тази война бе предсказан още по онова време от Лойд Джордж, да не наказвате врага си толкова жестоко, че да направите следващата война неизбежна.

Осакатяването от страна на съюзниците на германската икономика и нейната възникваща демокрация през 20-те години на XX век е основната причина за втория голям пожар. Хитлеризмът бе подхранен в лоното на Версайския договор от 1919 година. Този урок бе научен през 1945 г., когато Германия бе подкрепена да се вдигне отново на крака. Но главният мотив за това беше преградата срещу сталинизма, с намека, че скоро може да се води друга война.

В резултат на това студената война имаше своята страхотна цена, но тя не се превърна в гореща. Наличието на НАТО и на ядреното равновесие между силите Изток-Запад принудиха страните да стоят на ръба. При цялата си войнственост студената война беше и време на зловещ мир. Сега рискуваме да извлечем погрешен урок от деня D, че силните съюзи и масивните армии са жизненоважни за защитата на нашите брегове и свободи.

Това беше вярно, докато студената война продължаваше, но оттогава съюзът на Великобритания със САЩ и членството u в НАТО само я въвлече в поредица от неуспешни интервенции, като тези в Афганистан, Ирак и Либия и които нямат нищо общо с нашата национална сигурност. Прокси агресията уби британски войници и ни струваше скъпо, оказвайки само влияние върху популистката войнственост на американските президенти и на нашите премиери. Единственият урок от тях е, че полезността на НАТО намалява.

Остава на Доналд Тръмп да се зададе неизбежния въпрос: защо Америка трябва да продължи да предлага на Европа ядрен щит срещу Русия при огромните й собствени разходи? Съветският комунизъм е мъртъв. Русия не заплашва военно вече нито Америка, нито Великобритания. И все още Западна Европа се отнася към Русия, така както се отнасяше с Германия през 1920-те. Тя изтика НАТО и неговия ядрен щит до руските граници. Тя налага на Русия все по-тежки икономически санкции. Това накара нейния лидер, Владимир Путин, да превърне Русия в автократична крепост, чийто естествена реакция е неспокойната войнственост.

Не помним ли 1918-а? Истината е, че историята може да бъде поучителна, стига да научите урока, който искате. Но когато това се подхранва от емоциите на войната, вероятно ще научите погрешния. Може би спомените за миналите войни трябва да ни изолират срещу тяхното повторение. Но те не го правят. Сега трябва да поставим XX век зад гърба си и да застанем в XXI век. Трябват мозъци, а не смелост. Опасностите за британската сигурност сега са на хиляди мили от плажовете на Нормандия.

Те се крият в дигиталното хакерство, корумпирането на демокрацията и съблазънта на прокси войните. Тези опасности не могат да бъдат посрещнати с реактивни изтребители или гигантски лайнери като „Куин Елизабет“, с които се демонстрираха мускули по време на празненствата в Портсмут. Пред Великобритания няма сериозна заплаха. Тези рискове, пред които сме изправени, изискват по-скоро интелигентна полиция, а не войски и тя се нуждае от мозъци, а не от смелост.