От Яне Янев през Георги Първанов и Алексей Петров до Ивайло Калфин - всички искат допитване до народа. Кой ще плаща сметките?!
Модата да се иска референдум за какво ли не е сравнително нова за България. Референдумът - или по-точно заплахата с него, - стана модно оръжие на политическата пропаганда. Логиката е проста: намираш си тема, която тревожи мнозинството граждани на държавата или част от нея; надушваш къде има страх от неизвестното, формулираш популистка теза и заплашваш, че ако местната или държавната власт не играе по твоята гайда, ще свикаш референдум, който да докаже, че не се съобразяват с интересите на гражданите.
Ако не беше чисто изнудване, щеше да е любопитен експеримент...
Напоследък предизборните страсти събудиха нечии пристарстия към откровените манипулации и заваляха ежедневни искания за допитвания до електората: за забрана на добива на шистов газ в Добруджа (Ивайло Калфин, Алексей Петров - юли 2011 г.), за или против строежа на АЕЦ Белене (Герги Първанов, април 2011 г.), за премахване на циганското гето в Орландовци (ВМРО, декември 2010 г.) , за международното положение, за ланшния сняг и така нататък... Да не говорим за абсурди, като искания референдум за излизане на България от Евросъюза (Партия за хората от народа, юли 2011 г.) и за забрана Турция да припарва там (ВМРО, 2010 г.)!
След последните промени в Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното управление,
референдум може да свика всеки, който събере 500 хиляди подписа.
Яне Янев опита, но се оказа, че близо една трета от подписите под искането за референдум за нова конституция са взети „назаем“ от базите данни на застрахователна компания, свързана с ментора му Алексей Петров. Доц. Петров пък заплаши, че ако искането за референдум пропадне, ще се кандидатира за президент. И към днешна дата вече е изпълнил заканата си...
Така безславно приключи първият опит да бъде предизвикан национален референдум чрез подписка, но президентът, например, има право да обявява допитвания до народната воля и без такова усилие. И ползва това свое право като плашило - мине, не мине, размаха го и заплаши, че ще пита народа я за членството на България в Европейския съюз (май 2005 г.), я за строежа на АЕЦ Белене (април, 2011 г.), я за нещо друго, дето и така е ясно, дали е желано или не, но евентуално ще се потрошат сума пари за урни, бюлетини, преброители и т.н.
Организацията на един национален референдум е почти като на национални мажоритарни избори, например президентски. За изборите 2 в 1 на 23 октомври парламентът определи бюджет от 35 милиона лева. По думите на тогавашния министър на държавната администрация Николай Василев, изборите за президент през 2006 г, са стрували 22 милиона лева. Ако махнем разходите по работата на Централната избирателна комисия и районните й подразделения, като организация, оборудване, бюлетини и преброители
един национален референдум ще струва минимум 10-12 милиона лева, изчисляват експерти. Скъп експеримент...
В момента кандидатът на БСП за президент Ивайло Калфин иска референдум за проучванията за добив на шистов газ в Добруджа. Такъв регионален референдум имаше в Бургас през 2008 г.. Гражданите на крайбрежните общини трябваше да се произнесат искат ли тръбите на нефтопровода Бургас-Александуполис да минават през техните силно зависими от туризма земи. Община Бургас тогава гласува 70 хиляди лева бюджет за референдума, от тях 60 хиляди отидоха за отпечатване на бюлетини. Според кмета на града Димитър Николов останалите 10 хиляди са били крайно недостатъчни както за разяснителната кампания преди гласуването, така и за организацията на вота. Това бяха и част от причините за ниската избирателна активност - само 26% от бургазлии се разходиха на 8 февруари 2008 г. до урните. Взели поука от това, другите общини, в които трябваше да има подобен референдум - Приморско, Несебър и Созопол се разколебаха, в крайна сметка местен референдум имаше още само в Приморско и Созопол.
ВМРО са вред „обичайните заподозрени“, когато става дума за референдуми.
Войводите с лекота прескачат от премахването на ромско гето в квартал Орландовци до членството на Турция в Евросъюза.
Като че ли последното по някакъв начин зависи от общественото мнение в България, каквото и да е то?!Интересно, ако бяха успели да съберат половин милион подписа, кой щеше да плати сметката на това безсмислено упражнение? За късмет на отънелия държавен бюджет това искане беше и си остава един креслив популистки лозунг, ласкаеш единствено егото на залязващите лидери на организацията.
Като стана дума за лидерско его, шефовете на „Атака“ просто нямат равни: след като ДПС поиска партията да бъде закрита заради изцепките пред софийската джамия, сидеровите хора предложиха да се проведе национален референдум и българският народ да реши дали формацията да съществува или не!
Референдумът е най-висша изява на демокрацията,
вярват избирателите в западния свят, възпитавани от люлката, че народът на една държава е нейният суверен, че министрите от поредния кабинер са му слуги и че демокрацията може да не е съвършена, но е най-добрата форма на управление, изобретена досега. Референдумите са най-естесвеният начин да се взимат важни държавни решения в идеализирани от мнозина държави, като Швейцария, Исландия и останалите Скандинавски държави. Националните референдумите би трябвало да дават и най-мъдрото решение на всеки проблем, плод на колективния мозък на цял един народ или поне по-голямата част от него.
Би трябвало, ама не съвсем, спорят социолозите в последно време, твърдейки, че развитието на човешките общества опасно изостава от развитието на технологиите и нито един народ по света не си е изработил още имунитет срещи пропагандата и манипулацията, щедро подпомагани от инструментите на информационната ера.
Така се стига до логични, но морално неприемливи резултати, като забраната да се строят минарета на джамиите в Швейцария или холандския проектозакон, който повелява всички нехоландци да бъдат експулсирани от страната, ако останат без работа...
Няма съдебна система в света, която да може безболезнено да реши казуса, в който би затънала държавата, ако Крумовградските еколози, например, се преборят за местен референдум и от него излезе, че жителите на китното родопско градче не искат в района наоколо да се добива злато. Кой ще връща инвестициите и парите за концесията на фирмата, спечелила това право - не е ясно. Кой носи отговорност за пропадналите работни места и невнесените данъци - също.
Изобщо, цената на един референдум се мери не само с парите, похарчени за отпечатване на бюлетините и за преброяването им после, а с цената на последиците от него. А те могат да бъдат и страшни...
Весислава ТАНЧЕВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
