Докато в парламента се чудеха дали могат да разчитат на подписите на хората на Яне Янев, БСП активисти из страната събираха подписи в защита на Първанов.
В парламента противниците на президента развиваха тезата, че след като близо две трети от народните представи снемат доверието си от него, той няма моралното право да бъде обединител на нацията.
Извън Народното събрание привържениците на Първанов контрираха, че той е пряко избран от народа и само народът може да го отстрани.
Президентът напомни, че зад него стоят над 2 милиона избиратели.
Депутати напомниха, че и зад тях стоят над 2 милиона избиратели.
Едни два милиона българи бяха сблъскани с други два милиона българи в защита на противоположни тези. Така очевидно се поставя нелепият въпрос кога народът е по-прав от народа.
Принципно тук е заровен проблемът. Народното събрание е избрано от народа. Президентът също. Така в съзнанието на мнозинството избиратели е залегнало погрешното мнение, че щом като и двете страни са получили доверието на суверена, следователно имат еднаква тежест и права. Но в една парламентарна република върховният орган е Парламентът, а по Конституция на президента са отредени фасадни и церемониални функции.
Тъкмо заради прекия избор всички наши президенти са се стремяли да играят важна политическа роля. А това е предизвиквало конфликти и изострени отношения между институциите. Дори, когато са били от „едната страна на барикадата”. Проблемът съвсем не е от вчера. Спомнете си „Боянските ливади” на Жельо Желев, призива на Петър Стоянов „Иване кажи си, хората ще те разберат”, който взриви отношенията му с Костов и дори атаките на Първанов срещу правителството на тройната коалиция, когато дори се заговори за „Боянски ливади-2”.
Така, че не са съвсем прави онези, начело с премиера Борисов, които непрекъснато питат „Къде беше Първанов”?
Първанов винаги си е бил на „Дондуков 2” и винаги е искал да упражнява повече власт, отколкото му се полага.
И колкото пъти между президентската институция и съответното правителство и мнозинство се създаде напрежение, толкова пъти избухва спорът къде е всъщност е трудно установимата граница на президентските права и кога точно е премината. И пак толкова пъти се поставя въпроса за решаването на това политико-емоционално двувластие.
Вариантите са два. Или президентът да се избира от парламента или да се увеличат правомощията му. И тъй като вторият вариант напомня на Желю Желевия шедьовър за „полупрезидентска републка”, или нещо като „малко бременна”, очевидно идеята за назначаване на държавния глава (както впрочем е в много от старите демокрации) е далеч по-логична.
Иначе за дебатите – нищо ново под слънцето. От емоционални изказвания в стил „Юлиян Вучков” през врътнати резби до долното бельо, всичко си беше на мястото и по балкански. Надявам се да не сте ги гледали.
Що се отнася до моя любимец обезгрупенфюрер Янев – за политическите трупове или добро, или нищо.
Абе, по-добре нищо, защото това, което се пише за него по форумите не се препоръчва за лица под 18 г.
Евгени Петров, БЛИЦ
