През септември държавата се превърна в истински коктейл от кметски страсти, враждуващи протести и щипка „руски шпиони“. Високо алкохолен коктейл, чието предозиране по правило е вредно за общественото здраве, пише Борислав Цеков от Институт за модерна политика в свой анализ за в. "Труд".

Местните избори вече чукат на вратата. Кандидатите и техните партии нервничат. Особено в столицата, където вечната опозиция от БСП точи зъби, а управляващите от ГЕРБ се стягат за „сталинградска битка“. Двубоят „Фандъкова-Манолова“ на този етап е дистанционен и предпазлив, но Манолова последователно успява да се идентифицира като носител на промяна, което е първата крачка към евентуален успех.

Присъствието на кандидатите от (раз)градската десница е предимно виртуално. Ако има новина, то тя определено е, че автентичната Партия на зелените издигна популярния актьор и успешен предприемач Тончо Токмакчиев.

Това изглежда свеж повей в озлобената и смръщена до истерия атмосфера на софийските избори.

С предстоящото обявяване на кандидатите на ВМРО и останалите от бившите „Обединени патриоти“, и с листата на АБВ, водена от Ивайло Калфин, още отсега може да се прогнозира по-шарен състав на столичния парламент.

Най-вероятно ГЕРБ ще запази мнозинството си, а БСП ще стигне до 11-12 съветника, препотвърждавайки статуса си на основна опозиционна фракция.

Раздробеният общински съвет, доминиран от ГЕРБ, няма да е предизвикателство за Йорданка Фандъкова, ако тя успее да се добере до четвърти мандат. Но ще бъде много сериозен ребус при евентуална победа на Мая Манолова. Защото отсега е ясно, че нейният личен резултат като независим кандидат няма автоматично да налее гласове в партийната листа на БСП.

Ако такава хипотеза се осъществи, сформирането на работещо мнозинство в Столичния общински съвет ще бъде извънредно трудно. Едва ли партиите от управляващата на национално ниво коалиция ще останат в малцинство, а пък колаборация на (раз)градската десница с червените ще бъде ритуално политическо самоубийство, дори и под претекста „всички срещу ГЕРБ“.

Такава ситуация носи риск от възраждане на модела „всички на трапезата“, който помним от времето на Софиянски -сглобяване на мнозинство в подкрепа на кмета в замяна на „порции“ от общинската баница (служби, сделки, ресурси). Извън София интрига почти няма. Поне засега.

ГЕРБ ще запази господството си в местната власт, БСП ще отлепи от дъното, на което пропадна през 2015 г., ДПС ще си вземе своето. И всички ще се обявят за победители.

Независимо от високия политически залог обаче, броени дни преди официалното начало на предизборната кампания, кметските баталии изглеждат повече като далечен привкус в коктейла, пред който изпъкват съвсем други вкусови нюанси и аромати. Лобистките кръгове, които се борят „на живот и смърт“ да спасят от правосъдието няколкото подсъдими, начело с тартора на „грабежа на века – КТБ“ Цветан Василев, се опитват да превърнат в централен политически въпрос избора на главен прокурор.

Рехавите им протести пред съдебната палата обаче показаха недвусмислено, че общественото мнозинство не им вярва, а надеждите им да катализират сериозна гражданска и протестна енергия са далеч от действителността.

И няма как да бъде другояче, при положение, че в един професионален избор, какъвто по дефиниция е изборът на главен прокурор, водеща трябва да е позицията на професионалната общност, а не партийно-политическите амбиции на този или онзи, дори и когато те са добросъвестни.

А в случая сме свидетели на впечатляваща консолидация на прокурори и следователи, на водещи имена в правната наука и практика зад кандидатурата на Иван Гешев. И от другата страна – на партийни акции и лобистки срещу избора, които стигнаха до гротеска с появата на подсъдимата Иванчева и аверите на Ценко Чоков и Митьо Очите.

Не трябва да се подценяват и ясните положителни сигнали, които през последния месец бяха излъчени от две ключови евроатлантически посолства по повод работата на Гешев и прокуратурата – това определено „дърпа шалтера“ на част от онези кръгове, които не смеят да въздъхнат без одобрението на „началниците“ от чужбина. Разбира се, обществената дискусия и критика около избора на новия главен прокурор е важна и обществено необходима. Така, както ще бъде и при бъдещия избор на председател на Върховния касационен съд.

Целият въпрос обаче е, че трябва ясно да бъдат разграничени автентичните гласове в тази дискусия от крясъка на заинтересованите кръгове около подсъдими лица, които имат отчаян интерес от удобен за тях главен прокурор. Всеки има право на мнение, но институциите не трябва да дават ухо на онези, които обслужват интересите на подсъдими лица, когато се отнася до такива ключови кадрови решения в съдебната власт.

Да сте чули обкръжението на крупния финансов измамник Бърни Мадоф да е допуснато да се произнася от последна инстанция за назначението на главен прокурор в САЩ? Въпросът е принципен! И засяга фундаментални понятия като „добро“ и „зло“.

И все пак, коктейл „Септември“ нямаше да е толкова екзотичен, ако в шейкъра на обществените събития не беше прибавена е щипка „руски шпиони“. Шегата настрана – обвиненията са изключително сериозни. Не мога да допусна, че зад тях не стои задълбочена работа на следствените органи и службите за сигурност. Но това ще стане ясно, когато прокуратурата представи доказателствата пред съда.

Без съмнение обаче този казус представлява изключителен интерес и същевременно тревога от юридическа и правозащитна гледна точка. Защото стъпва по тънкия лед между националната сигурност и свободата на съвестта, и въобще правата на човека.

Това е най-трудният баланс, който е в центъра на полемиките в съвременния конституционализъм и правна теория. Държавата има и правото, и задължението да охранява националната сигурност от нежелани външни влияния и финансови потоци, които целят да преформатират вътрешнополитическата арена и геополитическата ориентация.

Легалното понятие за „национална сигурност“, записано в българската нормативна уредба, включва защитата на териториалната цялост, суверенитета и конституционно установения ред на страната, демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите. Всичко това в името на националните интереси и приоритети.

Действащата Доктрина за национална сигурност на Република България посочва сред националните приоритети пълноценното членство в НАТО. Означава ли това, че изразяването на политически идеи, възгледи, научни тези против членството в НАТО увреждат националната сигурност? Естествено, че не!

Те са част от демократичната и научна дискусия в обществото. Израз на свободата на съвестта и на изразяването, които са конституционно гарантирани. Но ако и когато пропагандирането на такива идеи се финансира целенасочено от чужди организации и държави?

Прецизният отговор на този въпрос се крие в кориците на делото – в конкретните факти и обстоятелства по случая и в доказателствата, които ще бъдат представени пред съда.

Едно е ясно, евентуалните провинения, незаконни финансови схеми или дори шпионска дейност на едно или повече лица не трябва да се приписват на цяла една обществена организация, на хилядите симпатизанти на НД „Русофили“, независимо дали човек споделя идеите им или не.

Този казус обаче повдига далеч по-широкия въпрос – за влиянието на чужди интереси върху българската политика и обществено мнение. За т.нар. „агенти на влияние“. Носейки комплекса на „възникваща демокрация“, през годините българските институции, а и общественост, допуснаха чужди посланици да назидават и открито да вземат страна във вътрешнополитическите ни спорове.

Спомнете си само французина Кабан и американеца Уорлик, които не излизаха от сутрешните блокове. Имаше и някакъв германски младеж от местното бюро на немската фондация „Науман“, който не се стесняваше да раздава политически оценки.

Или пък „Америка за България“, която сериозно урони репутацията си с мащабното субсидиране на една специфична група соросоидни НПО-та и медии, което изкривява както медийната среда, така и обществената дискусия.

В САЩ са решили въпроса с „агентите на влияние“, които лобират за промяна в политиката на САЩ от името на чужди правителства и организации, със Закона за регистрация на чуждите агенти от 1938 г. (FARA), който действа и до днес.

След като получаваш финансиране от чужбина, за да лобираш пред американските институции, си длъжен да декларираш в публичен регистър кой ти плаща и за какво. Обществото има право да знае какви интереси се сблъскват на обществения терен. В Русия преди няколко години приеха свой вариант на такова законодателство.

През вече далечната 2002 г. бях първият, който повдигна на парламентарно ниво темата за такава уредба и у нас. Тогава не срещнах подкрепа, а и обществените условия не бяха назрели. Дали пък вече не е време?