През годините съм си правил различни колекции - и една от тях е "Колекция на най-тъпите въпроси". Един от шедьоврите в нея е въпросът: "Кажете ми с ръка на сърцето...".
Изглежда нищо и никакъв въпрос, стига да не се замисли човек. А като се замисли - веднага ще го изстреля към най-предните места в сбирката си.
Значи, с ръка на сърцето? Излиза, че ако въпросният екземпляр, към когото е адресиран въпросът, не е с ръка на сърцето, тогава той ще си плещи врели-некипели, а и главно ще послъгва. Сложи ли си обаче ръката на сърцето, тогава всичко мигом се променя: сърцето му става по-честно, изпомпва по-честна кръв, и пр.
Щом си свали ръката от сърцето - всичко се връща в изходната си точка: сърцето мързелува, честността на екземпляра се покрива някъде, ако изобщо я има, и т.н.
С ръка на сърцето си честен, с ръка в джоба - никак.
Това пък означава, че по правило всички интервюта с политици трябва да бъдат задължително с ръка в пазвата - тяхната, разбира се. Видиш ли политик, който не си бърка в пазвата - незабавно трябва да го заобиколиш, ясно е, че няма да дочакаш честен отговор от него - поне според правилото "С ръка върху сърцето".
Ами тогава защо изобщо ги слушаме всички онези тиквеници, които се мотат из телевизиите и нахално си държат ръцете навсякъде другаде, но не и върху сърцето? Излиза, че просто си губим времето с тях.
Да огледаме сега интересуващия ни въпрос от друга гледна точка. Възможно ли е човек - какъвто и да е той - да се сети, че притежава и сърце освен портфейл, само ако го подсетят за това? Излиза, че е възможно. И какво да ги правим тогава подобни хора? А и дали ще е сигурно - дори да ги подсетят - че имат някакво сърце?
Всъщност, колко са политиците, и изобщо публичните лица, за които си казвате, че имат сърце, докато ги слушате? Няма да са повече от десетина души. Сърцето изобщо е изключено от днешното публично говорене, то няма място в него, ако някой се позове на чувствата си към род, родина и език, ще го сметнат за луд. И затова и никой не го прави, никой не събужда заспалото си сърце, дори нещо повече - значителна част от днешните герои не искат и да си мислим, че имат сърце. Сигурно смятат, че това ще ги направи по-слаби или дори по-смешни в очите на публиката: "Ехей, вижте го този глупак - той имал сърце!"
Сърцето е изхвърлено на боклука, то е вън от политиката, вън от управлението - то има някакво място единствено в чалгата, обаче пък там, за жалост, е от силикон - така е, няма пълно щастие дори в чалгата.
Ето затова смятам, че да накараш някой да си сложи ръка на сърцето или там, където то трябва да е, е напълно безсмислено. Пак ще те лъже на поразия през цялото време, а ти напразно ще чакаш да престане да го прави, когато се рови и почесва нейде в рунтавата пазва.
Обикновено най-тъпите въпроси сякаш предизвикват и най-тъпите отговори - тъй смятат мнозина. Но невинаги е така. Понякога, особено ако човек е достатъчно опитен, все някак се изхитря да се изсули край тъпия въпрос и да си каже нещо умно, нещо, което си е намислил предварително. Ненапразно един от законите на К.К. гласи: "Каквото и да те питат, не забравяй да кажеш и това, за което си дошъл и което смяташ за важно".
Но често тъпите въпроси наистина предизвикват тъпи отговори. А понякога нещата стават още по-интересни: тъп въпрос, който те кара да си сложиш ръката на сърцето, ражда не само тъп отговор, но и тъпа закана. Затова имам и колекция на най-тъпите закани, изречени публично.
Преди броени дни президентът Плевнелиев украси колекцията ми с една подобна закана. Питаха го - а той вече си беше сложил ръката там, където би трябвало да е сърцето му - дали виновниците за атентата в Сарафово ще бъдат наказани. Абсолютно излишен въпрос, понеже Плевнелиев не може да накаже никой и за нищо, но както и да е.
Той обаче се зарадва много на въпроса - и започна да се заканва. Независимо, че нашите политици отдавна са наясно, че заканите им нямат никаква стойност и никога от 22 години насам не са имали. Последната истинска, реална закана отправи Живков - след което около 400 хиляди турци напуснаха страната - кротки, богобоязливи и работливи български граждани. Никога след това нито една закана не е имала дори минимален ефект, за последици да не говорим. Някои идиоти пращаха комунистите в Сибир, и комунистите се деряха в отговор, врякаше се неспир, но всички, особено врякащите, знаеха, че това са празни приказки. Затова много отдавна и публиката изобщо не вярва на никакви закани, приема ги за някакви заклинания на сенилен племенен маг на пияна глава, карай да върви.
Всичко това е добре известно. Но, изглежда, само Плевнелиев не го знае, пропуснал е този урок на българската Промяна.
Във въпросното интервю, след като сложи ръка на сърцето си, той каза приблизително следното по адрес на терористите: "Не само, че ще ги хванем, но ще хванем и техните вдъхновители и ще ги посочим тук, в ООН".
И сега, какво трябва да предположим след подобна закана, изречена с ръка на сърцето? Терористите вече са се покрили в афганистанските пещери, вдъхновителите им - също, а пък в МОСАД обмислят сериозни съкращения на външния си щат, понеже явно е, че Плевнелиев ще свърши работата и без тях.
Или това са си казали - или, още по-вероятно, са си помислили друго, но то пък не е за казване на глас.
Тъй или иначе, изреченото от Плевнелиев засега отива най-горе в класацията на тъпите закани. Дори Обама започна да говори по-ясно за "Ал Кайда" едва след като буквално пред очите му застреляха за втори път Осама Бен Ладен - първо насаме го направиха на решето, и след това го застреляха още веднъж в специално театрално представление за Белия дом. А нашият човек ще ги води направо в ООН - но пък да ви кажа, това поне е по-хуманно. Хващаш ги за ухото терористите - и в ООН, да се оправят там със световната общност.
Отправянето на закани е занятие с висока степен на заразност. Когато наоколо ти всички се заканват на когото им падне - защо пък ти да не се заканиш на световния тероризъм. Щом Дянков се заканва на руснаците, че ще ги напляска по дупето, защо президентът, като върховен главнокомандващ, да не се закани на световните бандюги - има някаква симетрия .
Бойко пък тръгна директно да напляска Путин - но ръката му замръзна във въздуха, сигурно се е сетил, че черният, а и всички други пояси на руския император са от по-висока степен от неговия.
Същото е и с "Белене" - летят закани от сутрин до вечер по адрес на всичко живо, но помнете ми думата - накрая пак руснаците ще я построят. А ние ще си останем със заканите, което пак е нещо.
Малък народ - и още по-малки управници - обаче майстори в заканването, кръвожадни в заканването, изобретателни в заканването. Иначе за нищо сериозно ни няма, но това е дребна подробност.
Докато размишлявам над несретната ни съдба, все си спомням и често споменавам прочутата фраза на Кийтс за Ирландия, която сякаш е написана за България: "Малка страна, пълна със завист" - и все се налага да надграждаме тази фраза. Малка страна, пълна със завист и закани.
Срам ме е от тези закани. Ние се разтреперихме, когато Живков се закани да изгони турците, а сетне и го позволи - макар че той по-скоро искаше да ги сплаши, но вече нямаше как да спре керваните. Сегашните закани обаче по-скоро предизвикват смях - лошото е, че този смях все по-често граничи с гневния цинизъм. Следващото надграждане на Кийтс сигурно ще бъде: "Малка страна, изпълнена с цинизъм..."
Нашите политици не четат, това е очевидно, защото нямат време от закани и наплясквания. И затова не схващат, че сегашното им бъбрене е поразително елементарно, и също тъй поразително хулиганско, сякаш с улично перчене искат да направят впечатление на големите и силните.
Така един възрастен селянин се перчеше тия дни от екрана на една мечка, която тормозела стадото му: "Аз тъй, мамицата й, аз онуй, мамицата й..." Но когато репортерът го попита какво ще направи, ако я срещне, той веднага се закани на самия себе си: "Ами ще бегам, мамицата й..." И се захили диво.
Заканвайте се, обаче гледайте дали можете да избягате нанякъде.
И къде ли ще е вече това българско Някъде?
Българско Дъно няма - но и Някъде също липсва.
Заканите ни правят смешни не само пред днешния ден, но и пред утрешния.
И когато някой български ужким-политик се заканва войнствено пред някакво репортерче, нека поне да си представи, какво ще си каже онзи, към когото са отправени лютите му закани.
Помислете си - какво ли ще направи, например, Путин, когато чуе, че се готвят да го напляскат, ако изобщо има време за подобни тъпотии? Чу се вече какво е казал по адрес на един нашенски храбрец: "Не ми говорете повече за този измамник!"
Но, колкото и да е обидно, това все още е само едно почесване на мечката, нищо повече. Слава Богу - само това. Казвайте "Мамицата й" - обаче само насън, иначе и бегането няма да ви помогне.
А онази фраза на Плевнелиев, казана с ръка на сърцето, след две години - когато той се научи да говори като президент - ще прозвучи вече така: "Ние ще търсим справедливост за жертвите от Сарафово". Само толкова. Ала заканата вече е изречена - пък Историята не ни дава възможност да редактираме собствените си изхвърляния. И винаги досега България - малка, завистлива и заканваща се (заради храбрите си политици) - неизменно си е плащала за това...
Кеворк КЕВОРКЯН
Творчеството на Кеворкян можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и във vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя"
