За разлика от войните в Персийския залив и Косово, западните медии избягват какъвто и да било критичен анализ на отношението си към настоящия конфликт, пишат френските журналисти Пиер Рамбер и Серж Алими в статия за Le Monde diplomatique.

Как да си обясним това година след нахлуването в Украйна? Незащитимият характер на руската агресия оправдава ли войнствения ентусиазъм на журналистите?

Лондон, 8 февруари 2023 г. Британският министър-председател Риши Сунак и украинският президент Володимир Зеленски току-що са произнесли речите си и започват втората част на съвместната си пресконференция. Думата иска кореспондентката на Би Би Си за Украйна:

 „Добре дошъл, г-н президент. С удоволствие бих Ви прегърнала, но не ми е позволено“.

Пренебрегвайки препоръките на службата си за сигурност, Зеленски слиза от подиума и прегръща журналистката под аплодисментите на колегите ѝ и на Риши Сунак. А представителката на четвъртата власт се обръща към британския премиер: 

„Вие знаете, че украинските войници умират всеки ден. Не мислите ли, че решението за изтребителите се бави твърде дълго?“.

През 2003 г., по време на инвазията в Ирак, „пришиването“ на журналисти към американските военни караше професията да настръхва. Двадесет години по-късно „пришитата“ журналистика печели войната в Украйна.

„Контакт и дистанция“ ‒ този основен принцип в кодекса на поведение, установен от основателя на всекидневника Монд (и на нашия месечник) Юбер Бьов-Мери, е забравен и във Франция.

Поне що се отнася до украинския президент: „В реалния живот той е приятен, доста готин, често забавен и изобщо не пести времето си“, казва Изабел Ласер, кореспондентка на Фигаро, ухажвана и от други медии, особено от „Франс Ентер“ и LCI, откакто зае твърда позиция по отношение на Украйна.

„Той е невероятен ръководител, притежава много силна харизма, улавя веднага същността на нещата, всяка негова фраза е заредена с твърдост и сила“ („C politique“, „Франс 5“, 12 февруари 2023 г.).

Театрализиране на фалша, ловко скриване на истината

Прегръдки, панегирици, блудкави въпроси: благоговението на западната преса пред президента, облечен в каки цвят, изглежда, засилва идеята за медиите като буксир на политическите лидери. Но този образ е подвеждащ.

След избирането на Доналд Тръмп през 2016 г., а още повече след нахлуването на Русия в Украйна, „журналистиката“ – главно в Съединените щати, но и в Европа – все повече се държи като автономен политически актьор със собствен идеологически дневен ред. За разлика от традиционните партии, партията на медиите подхранва едновременно конкуриращите се тенденции, които формират двата клона на нейната клиентела.

Единият е твърдо десен („Фокс нюз“, Уолстрийт джърнъл, Сън, CNews...), а другият – либерален (Ню Йорк Таймс, Вашингтон пост, CNN, Гардиън, Монд и т.н.). При тези две аудитории, които изискват войнствен прочит на събитията, „журналистиката“ внимава да не отблъсне последователите си, като никога не ги оставя да се съмняват в завладяващите истории, които им поднася.

Тези воюващи медии поляризираха САЩ по измислени проблеми („Тръмп е марионетка на Кремъл“; „Изборите на Байдън бяха фалшифицирани“). След нахлуването в Украйна те тласнаха Запада към война срещу Русия, потискайки всеки дебат относно рисковете от военна ескалация.

Помагат им рефлексите, наследени от Студената война: архивни кадри (излъчвани отново и отново) как американски деца се учат да се предпазват от съветска ядрена атака, дългогодишната мания за комунистическа подривна дейност в САЩ и повтарящата се параноя за „вътрешния враг“.

Въпреки това, човек можеше да допусне, че краят на Съветския съюз и влизането в Кремъл на един президент като Борис Елцин – силно подкрепян от Запада и почти раболепен към него – ще доведе до по-сърдечни отношения между двата субекта, чиято конфронтация бе станала безпредметна. В началото на 90-те години на ХХ век, когато бившите вече съветски граждани бяха запитани кой е техният предпочитан международен партньор, 74% посочиха САЩ.

Този копнеж обаче не беше взаимен. Американските лидери и медиите започнаха да третират Русия като победена страна. Тя трябваше не само да се подчини на правилата на триумфиращия тогава либерален капитализъм, но и да остане в стратегически слаба позиция. Защото никоя вражеска сила никога вече не трябваше да застрашава американската хегемония.

През 1992 г., само няколко седмици след края на Съветския съюз, един документ на Пентагона, който пресата веднага огласи – „Докладът Улфовиц“, вече беше насочен срещу Русия. В него се казва, че оттук нататък Вашингтон следва да „убеждава потенциалните си съперници, че не е необходимо да се стремят към по-голяма роля – регионална или глобална“.

Американското „убеждаване“ щеше да стане още по-неустоимо, след като Пентагонът обеща да го подкрепи с военни сили, способни да „обезкуражат всяка нация или група нации да оспорват превъзходството на САЩ“. По онова време обаче „господар на Кремъл“ беше Борис Елцин, а не Владимир Путин.

Но това е без значение, тъй като с редки изключения (Саудитска Арабия и Израел например) Съединените щати и американските медии се отнасят все така самонадеяно и с почти еднакво презрение към своите марионетки (Елцин), към своите „съюзници“ (европейските държави) или към своите противници (Китай, Русия, Иран).

Изразената в „Доклада Улфовиц“ идея, че „международният ред в крайна сметка се гарантира от САЩ“ и че САЩ „трябва да са в състояние да действат дори когато не могат да се предприемат колективни действия“, е приета с консенсус в Държавния департамент, във вашингтонските мозъчни тръстове и в редакциите. Тази имперска призма обяснява автоматизма, с който всички американски войни, включително най-незаконните, са приветствани от „Фокс Нюз“ и Ню Йорк Таймс.

И малко по малко руснаците се разочароваха от Запада. Не само защото пропагандата на президента Путин успя да изгради отблъскващ и заплашителен образ на този Запад. А и поради това, че слизането им в ада, ускорено до голяма степен от авторите на либералната революция, накара 75% от тях още през 1995 г. да отхвърлят завладяването на руската икономика от чуждестранни компании.

Делът на хората, обвиняващи Запада, че иска да омаломощи страната им, се увеличи.

Войната в Косово (1999 г.), войната в Ирак (2003 г.), конфликтът, започнат от силно проамериканския президент на Грузия (2008 г.) и непрекъснатото разширяване на НАТО окончателно убедиха руското обществено мнение, че Съединените щати възнамеряват, ако не да „унижат Русия“, поне да я поставят в подчинена роля.

Когато на Мюнхенската конференция през 2007 г. Путин осъди установяването на „еднополюсен свят“ под егидата на Запада, позицията му беше много по-широко приета от руското население, отколкото от елита на страната.

Конструирането на руския враг се утвърждаваше в САЩ, а разногласията и напрежението между двете бивши свръхдържави нарастваха. Тази враждебност се засили с избирането на Доналд Тръмп. Четири години по-рано, през 2012 г., предшественикът му Барак Обама се подигра на републиканския си съперник Мит Ромни, когато последният нарече Русия „най-голямата геополитическа заплаха пред Америка“. „Студената война приключи преди 20 години“, отвърна му с усмивка Обама.

Победата на Тръмп над Хилъри Клинтън обърна нещата. И за този резултат беше обвинен Путин. От победена страна, която Вашингтон се надяваше да опитоми, изведнъж за демократите Русия се превърна в победоносна сила, взела контрола над САЩ!

Привидно ужасени, уж интелигентни и авторитетни хора отвориха шлюзовете на поток от глупости. Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман например сравни новия стопанин на Белия дом с персонажа на Франк Синатра от филма „Манджурският кандидат“ – бивш американски войник в Корея, „вербуван“ от комунистите да се бие срещу страната си.

Историкът Тимъти Снайдър се зае да обобщи продължилите три години параноични обвинения, които щяха да бъдат разследвани от няколко анкетни комисии: „Вече не се налага да се чудим какво би било да загубим война на собствена земя. Току-що загубихме такава срещу Русия и тя доведе до избирането на Доналд Тръмп“.

Много фантасмагории произтекоха от тази постановка. Повечето от тях бяха подхванати и от европейските медии. И все пак, ако оставим настрана любезните думи на Тръмп към руския му колега, външната му политика, поверявана често на неоконсервативни ястреби като Майк Помпео или Джон Болтън, беше дори по-твърда спрямо Москва от тази на неговия предшественик демократ.

Санкциите бяха запазени; много бойци на частната военна компания „Вагнер“ бяха убити в Сирия; САЩ доставиха нападателни оръжия на Украйна. Както изглежда, американският президент последва ласкавия съвет в редакционна статия на Ню Йорк Таймс (22 март 2018 г.): „Ако Тръмп не е лакей на Путин, крайно време е да го докаже!“

Войната, която американските мейнстрийм медии водеха срещу Тръмп, илюстрира трансформирането на информационния бизнес в политическа сила. Бившият президент на САЩ свидетелства за това пред журналиста Джеф Герт през 2021 г.: „Много бързо осъзнах, че имам две задачи. Едната беше да управлявам страната, а другата – да оцелея в атаките с фалшиви новини, разпространявани от медиите“.

В авторитетното издание Columbia Journalism Review Джеф Герт, бивш репортер на Ню Йорк Таймс в продължение на почти три десетилетия, публикува мащабно разследване на медийното отразяване на „Русиягейт“. Този небостъргач от фалшиви новини, чиито главни рупори бяха Ню Йорк Таймс, Вашингтон пост, CNN и MSNBC, утвърждаваше, че без съзаклятието между Тръмп и Путин г-жа Клинтън щяла да заеме Овалния кабинет на Белия дом.

Уви, след двегодишно разследване специалният прокурор Робърт Мълър, любимецът на демократите, спука балона и опроверга всякакъв сговор. На Вашингтон пост дори му се наложи да коригира няколко свои сензации и да изтрие от сайта си най-гротескните измислици.

Разследването на Columbia Journalism Review е като музей на медийните грешки: премълчаване на информация, която не отговаря на тезата на репортерите; конкурентна надпревара за сензации за сметка на прецизността; маскиране като „руска дезинформация“ на информация, която е вярна, но неудобна за демократите; подвеждащо представяне на статистически данни; злоупотреба с анонимни източници (хиляди в ерата на Тръмп), неясно описвани като „служители на администрацията“ и „служители на разузнаването“.

Дори когато агенциите коригираха или отричаха някои от публикуваните информации, пресата, действайки като самостоятелен политически фактор, продължаваше да прави фалшиви „разкрития“, за да поддържа натиска върху Белия дом. Контраразузнаването призна, че не е в състояние да измери политическия ефект на манипулираните от руснаците профили в социалните мрежи, но въпреки това Ню Йорк Tаймс излезе със заглавие „Заговорът за фалшифициране на изборите“.

Като твърдеше, че тези профили във Facebook са достигнали до потенциална „обща аудитория от 126 милиона американци“. Герт отбелязва, че половината от тези хора са били „изложени на манипулирани съобщения“, но след изборите, и че това число може да бъде оценено само ако се има предвид общият брой постове и реакции във Facebook през периода, т.е. … 33 трилиона, което всекидневникът внимаваше да не изтъква.

В аналите на съвременната журналистика подобен пропуск „би трябвало да се състезава за наградата за най-зрелищната подвеждаща статистика на всички времена“, казва историкът Гарет Портър.

Сякаш за да потвърдят тази присъда за честността на пресата, замесените медии посрещнаха разследването на Герт с ледено мълчание, несъмнено уверени, че клиентите им по-скоро ще препотвърдят своите убеждения, отколкото да си отворят очите. Резултатът, обяснява авторът, е, че една професия с изключително влияние върху обществения живот, не търпи никакви санкции, когато греши.

„Ако сте частна компания, която продава дефектни продукти, потребителят може да поиска възстановяване на сумата, замяна, гаранция, или да се оплаче на публична агенция. Единственото, което можете да направите срещу некачествената журналистика обаче, е да смените канала, да изпратите някъде коментар или да изхвърлите вестника в кошчето за боклук“.

„Русиягейт“ превърна темата за „руската заплаха“ във вътрешнополитическо оръжие, а медиите излязоха дискредитирани от него. Днес войната в Украйна им позволява да рециклират манията си, този път въз основа на реална агресия и в по-благоприятен политически контекст, тъй като и двете американски партии са съгласни, че САЩ трябва да въоръжават нападнатата страна.

Кардинали на светска религия

Същият консенсус се наблюдава и в Европа. Още по време на войната в Косово през 1999 г. германските „зелени“ се ангажираха с НАТО; дори и днес подкрепата за Киев намира най-яростните си поддръжници сред либералната левица и екологичните формации, които някога бяха изкушени от пацифизма.

За тези образовани слоеве защитата на Украйна е светска религия: журналистите – кардинали на култа към „западните ценности“, проповядват спасението на прогресивните души, мобилизирани най-накрая срещу московския империализъм. Националистическите речи и традиционализмът на Путин насърчават тази войнственост, точно както и присъствието на демократ в Белия дом.

Практическото отсъствие на опозиционни гласове в „прогресивната“ галактика може да се обясни и с цената, която се плаща в случай на отклонение от „войнолюбивия“ лагер, утвърждаван почти незабележимо от LCI и „Франс 2“, Médiapart и Пари мач, Опинион и Politis, RTL и „Франс ентер“.

Всяка резервираност по отношение на общата мобилизация в полза на Украйна провокира остра полемика или скандал, дори когато твърде популярният актьор Омар Си просто отбелязва, че войните в Африка предизвикват по-малко възмущение (Паризиен, 1 януари 2023 г.). Враждебността, с която Никола Деморан превръща по „Франс ентер“ своите „въпроси“ в разпит, вече не изненадва никого:

„Припомняме, че Националното събрание потвърди пълната си подкрепа за Киев, осъди престъплението на Русия – агресията срещу Украйна, и това стана в резолюция, приета с голямо мнозинство, но групите на „Непокорна Франция“ и „Национален сбор“ в голямата си част се въздържаха.

Един депутат от „Непокорна Франция“ дори гласува против резолюцията. По такъв ключов въпрос „Нов народен екологичен и социален съюз“ не говори в един глас. Защо Клемантин Отен?“ (2 януари 2023 г.).

Този въпрос подсказва и други. Защо водещите на това сутрешно предаване канят гости, които са почти единодушни в подкрепата за въоръжаване на Киев: Франсоа Оланд, Бернар Гета, Изабел Ласер, Пиер Сервант и др.?

Защо от 20:00 ч. по LCI, под диригентската палка на Дариус Рошебин (почитател на Бернар-Анри Леви) „дебатите“ за Украйна събират само проатлантически журналисти (редувайки Пиер Сервен, Изабел Ласер, Силви Кауфман), бивши изследователи на НАТО (Саманта де Бендерн), руски опозиционери в изгнание и украински активисти?

Защо кориците на списанията са като листовки, разпространявани в Киев („Украйна трябва да победи“ – заглавие в Експрес на 16 февруари 2023 г., в партньорство с „Франс инфо“)? Защо редакционните коментари добавят само лустро на почтеност към този кръстоносен тон?

Сякаш за всички е възможна една-единствена външна политика – тази, която определят Урсула фон дер Лайен и Държавният департамент на САЩ и която германският външен министър обобщи на 25 януари така: „Водим война срещу Русия“. Липсата на плурализъм е още по-забележима по причина, че всички леви опоненти или мълчат, или се покриват.

Когато успеят да се изкажат, редките дисонантни гласове, никой от които, разбира се, не защитава руската агресия (Доминик дьо Вилпен, Еманюел Тод, Пиер Льолуш, Юбер Ведрин, Анри Гуайно, Рено Жирар), все пак предизвикват незабавно любопитство.

В общи линии, след две десетилетия интелектуален живот, белязан от призивите на култивираната левица за „децентриране на погледа“ от американо-европейския пъп, за да се чуят най-сетне и „периферни“ участници, журналистите се върнаха към основното: в украинската война китайските, индийските, латиноамериканските, арабските или африканските гледни точки не се броят.

Увлечени от безалтернативността, която налагат на политическия свят, медиите съдействат за постепенното влизане на западните страни във война срещу Русия. Всичко в отношението им към конфликта подсказва, че подобен сблъсък е наложителен. Това налагане на позиция, започнало преди една година, сега се води на три фронта едновременно.

Първо, беатификацията (етап, предхождащ канонизацията – бел. ред.) на Зеленски, който се превърна в най-известния инфлуенсър на планетата. До такава степен, че вече нито един панаир на книгата, филмов фестивал или мач по американски футбол не може да претендира за успех без неговата видеоблагословия.

Журналистите стигнаха до извода, че украинският президент може би не е изрекъл прочутата си реплика на американското предложение за евакуация от Киев: „Трябват ми боеприпаси, а не превоз“, съобщена на 25 февруари 2022 г. от „Асошиетед прес“.

Няма значение, Бернар-Анри Леви, Леа Саламе и колегите ѝ продължават да цитират думите с изумление, така че и главният фактчекър на Вашингтон пост вдига ръце: „Репликата е толкава представителна за смелостта на Зеленски, че на този етап фактчекингът е напълно излишен“  (11).

Презумпцията за достоверност, на която се радва украинският генерален щаб, е по-малка, но достатъчна, за да се приемат за реалистични неговите често фантастични комюникета. Един пример от хилядите подобни: след саботажа на руско-европейския газопровод „Северен поток“ на 26 септември Вашингтон пост, LCI и „Франс ентер“ побързаха, в съответствие с пропагандата на Киев, да заподозрат Русия, а не САЩ, чийто президент две седмици преди избухването на конфликта обяви: „Ако Русия нахлуе (в Украйна), няма да има повече „Северен поток- 2“. Ние ще го спрем.“ Интересът на редакциите към този акт на международен тероризъм обаче мигновено се изпари, след като не можаха да установят вина на Кремъл.

Недостатъчно опарена от този опит, два месеца по-късно журналистката Рут Елкриф задава въпрос на бившия външен министър Юбер Ведрин за „двете руски ракети, които вероятно са паднали в Полша“ (LCI, 15 ноември 2022 г.). „Дали това е било умишлено от страна на Путин“, иска да знае тя. Ведрин на няколко пъти отговаря, че трябва „първо да се провери информацията“.

Която е украинска – и е невярна. Тази вечер световната война ще бъде избегната. Страхът да не се обиди Киев понякога граничи със самоцензура: на 27 януари 2023 г. Ню Йорк Таймс пусна в интернет статия с първоначално заглавие „Корупционен скандал в Украйна разпалва отново опасенията на САЩ за използването на помощта“. Но то веднага беше коригирано и вече „Американски служители, отговарящи за помощта за Украйна, вярват, че украинските лидери се справят с корупцията“...

Вторият фронт е кампанията за икономическо и военно унищожение на Русия чрез икономически санкции и засилване на доставките на оръжие за Украйна: артилерия, ракети, танкове, изтребители. На медиите явно не им стига да игнорирират дебата за опасностите от подобна военна спирала. И приравняват всяка идея за преговори с оневиняване на Москва (накратко – нов „Мюнхен“).

Що се отнася до икономическите ответни мерки, те дотолкова не желаят да признаят техния относителен неуспех, че воюват в полза на вече обявения „десети пакет санкции“. МВФ обяви, че през 2023 г. Русия ще отбележи растеж от 0,2%. Това е повече, отколкото на Германия (0,1%) и Обединеното кралство (-0,6%) (12).

За журналистите обаче е лесно да скрият тази информация, тъй като имат други „приоритетни“ задачи, да рекламират например последния филм на Бернар-Анри Леви (четири рецензии с дитирамби в четири френски седмичника от 16 февруари) или да публикуват изящни портрети на противници на Кремъл. На 27 януари Фигаро Магазин възпя батальон руски бойци в Украйна, които мечтаят да свалят Путин.

Същия ден от M (списание на Монд) се изляха хвалебствени слова за руски либерален икономист, който станал директор на изследователски отдел в Sciences Po (Институт за политически изследвания във Франция - бел. ред.), като същевременно помагал да се изготвят санкциите срещу Москва. Мъжество и реакция, от една страна, дипломи и отличия, от друга: плурализмът е зачетен.

„Тиха музика“ и силен вой

Третият фронт, вероятно най-ефективният, защото е най-малко забележим, е избягването на всякаква историческа перспектива за конфликта и за събитията, които са се случвали там. Когато геополитическият колумнист на „Франс Ентер“ Пиер Хаски, който е и председател на „Репортери без граници“, с право обвинява руснаците, че „удрят градове и инфраструктури“ (14 февруари 2023 г.), той пропуска да припомни, че точно това направи НАТО по време на войната в Косово. Тогава, на пресконференция на 25 май 1999 г., американският говорител на организацията Джейми Шей дори изрази гордост от това:

Въпрос: „Защо лишавате страната от 70% от електроенергията и от водоснабдяването?“

Джейми Шей: „Ако Милошевич [тогава президент на Съюзна република Югославия] наистина иска народът му да има вода и електричество, той трябва да приеме условията на НАТО и ние ще спрем тези бомбардировки“.

Идеята, че други хора могат да приравнят руския империализъм с този на САЩ няма място в повечето редакции.

Войните без мандат на ООН в Косово и след това в Ирак, денонсирането от Вашингтон на няколко споразумения за разоръжаване с Москва, ембаргото и бойкотът срещу Куба и Иран, извънсъдебните екзекуции чрез дронове, преследването на Джулиан Асанж и Челси Манинг – всички тези решения на Запада се изтриват от паметта или се разглеждат като отделни случаи, лишени от цялостна логика.

Припомнянето им те излага на опасността да бъдеш наречен, в зависимост от случая, „съучастник на Милошевич“, агент на Саддам Хюсеин или полезен идиот, който препредава „тихата музика, излъчвана от Москва“. Тази техника на дисквалификация действа безпроблемно в сутрешното предаване на „Франс Ентер“ или на брифинг на Пентагона. В Белград, Бразилия, Хавана или Газа обаче тя не е така ефективна.

Тенденциозното представяне на историята не само обеднява способността на западните граждани да преценяват войната в развитие. То прави по-малко разбираема и реакцията на други народи, запознати с факти, които техните медии не си забраняват да припомнят. Твърдението, че Украйна „се бори за нашите ценности“, може само да върне спомените за войната в Ирак на арабите, африканците и латиноамериканците.

Когато САЩ се готвеха да нахлуят в Ирак под фалшив претекст, те получиха подкрепата на осем европейски лидери – чешки, испански, португалски, италиански, британски, унгарски, полски и датски. Изразена беше в съвместно писмо, публикувано в Уолстрийт джърнъл на 30 януари 2003 г., и то започваше по следния начин: „Истинската връзка между европейците и американците са ценностите, които споделяме: демокрация, лична свобода, човешки права и върховенство на закона.“ Равносметката: разрушена страна и стотици хиляди жертви.

Дали това не означава, че другаде, извън Украйна, други агресии, масови разрушения, нарушаване на правото на народите на самоопределение, не са предизвиквали толкова силно възмущение и същия арсенал от санкции, същото изобилие от военна помощ за нападнатата страна? Мълчание в редиците!

Източник: bg.mondediplo.com

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук