„Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш..." казваше Дон Кихот де ла Манча на верния си паж. А вие свободни ли сте? В свободна държава ли живеем? Имаме ли право на себеизразяване и на точно и коректно информиране? Не бързайте с отговора – на който и от двата полюса да е той, със сигурност няма да е верен.

Информацията е най-бързо оборотната стока в световен мащаб. Няма нищо по-старо от вчерашен вестник. Или от новинарска емисия от преди 2 часа. Информацията има кратък срок на годност, но въпреки всичко е най-желания актив. Към нея ръце протягат от десетилетия различни олигархични и задкулисни кръгове и на Изток, но и на Запад.

Защо? Елементарно – който държи кранчето на информационния поток, определя и дневния ред на обществото. Мейнстриймът, както любовно го описваше в стенограмите „АРГО“ медийният монополист и олигарх Иво Прокопиев, е онази адженда, която слага етикетите в публичния сектор – „добър“, „лош“, престъпник“, „политик“, родолюбец“... можем да изброяваме до безкрай.

Каква е ситуацията в България?

Погледнато обективно държавата ни е сред онази под 1/3 от държавите в света, в които се живее в демокрация. Медиите у нас са защитени от Конституцията, законите и подзаконовите нормативни актове на страната.

В България медиите са стотици и всеки може да намери това, което търси – от позиции за и против евроатлантическата ориентация на страната, през отразяване на различните политически субекти, до трибуна за всякакви малцинствени или маргинализирани групи на обществото. На хартия свободата на словото у нас трябва да процъфтява. Да, ама не, както казваше големия журналист Петко Бочаров. Дори и на хартия – в различни доклади на чужди институции и НПО-та ситуацията в страната се описва най-евфемистично като „тревожна“. Защо?

Заради втория план – този, който рядко остава напълно скрит, но за който рядко се говори публично. Олигарсите, които много искат да си имат не просто медии, а медиен монопол върху истината. Нещо като по-съвременен и деликатен вариант на „Министерството на истината“ на Оруел, което да облъчва обществото само с едната гледна точка. Правилната за задкулисните кръгове, които искат да държат и властта и икономиката и гражданското общество.

В началото бе Прокопиев...

Ако трябва да дадем конкретен момент, в който медиите в страната се озоваха под диктовката на икономически сенчести кръгове, неминуемо това ще е навлизането на златното момче на ДС в медийния пейзаж. Иво Прокопиев, описван днес от редица западни издания като олигарх, създаден по съветски модел, за кратко време успя да се превърне в абсолютен монополист върху истината.

Без особена съпротива много от медиите у нас, които и до днес не са негова собственост, реално минаха на ръчно управление на олигарха и неговия кръг „Капитал“. Тези, които отказаха да се съгласят с тази окупация на свободата, бяха заклеймени като „лоши“ и така кутията на Пандора беше отворена. „Добрите“ медии си правеха конференции, учредяваха си награди, които раздаваха сами на себе си или получаваха отличия от свързани с кръга „Капитал“ НПО-та.

При неправителствения сектор, впрочем течаха същите процеси като в медиите – пълна окупация на обществения сектор през говорители, експерти, общественици. НПО-тата в страната никнеха като гъби, щедро финансирани от различни чуждестранни грантове, но в действителност под диктовката на Прокопиев.

Така сдруженията, които по идея са призвани да защитават правата на обществото станаха толкова много, че в един момент вървяха на промоция „две за лев“, но всички до едно – работеха под режисурата на Прокопиев. Самият той дори успя да си отгледа и няколко партийни проекта, а през отделни подставени лица неизменно редеше кабинети в сянка...

Междувременно „лошите“ журналисти бяха оплювани публично, заклеймявани като „подлоги“ и „мисирки“, за да се стигне до сюблимния момент, в който Прокопиев си повярва до толкова, че започна директно да ги гони от публични събития. Първият подобен удар по свободата на словото дойде не другаде, а на организирана от „Капитал“ и други „добри медии“ кръгла маса... за свободата на словото.

Докато в лъскава хотелска зала Прокопиев и други приближени до него олигарси се тупаха в гърдите като радетели за свободната и чиста журналистика, десетина медии бяха изгонени пред залата... После този модел бързо набра популярност и скоро до него прибягваха не просто олигарсите и техните НПО-та, а дори върховни държавни институции в лицето на тогавашния председател на ВКС Лозан Панов.

Тази практика продължава и до днес, за да ескалира дотам на пресконференция на ПП и ДБ (политическите креатури на Прокопиев) тази седмица да бъде извикана полиция, за да бъде изгонен журналист, който иска да зададе въпроси на лидерите на двете формации. Преди това пък същият журналист беше изблъскан с лакът в корема от вече бившия министър-председател Кирил Петков – публично, пред камери и десетки журналисти, но никой не реагира.

Всъщност още при първите прояви на подобно погазване на свободата на словото няколко единични гласа в страната заявиха, че подобни погазващи законите и Конституцията практики, крият риск не само за демокрацията, но за самите олигарси, които ги прилагат. Защото животът е кръговрат, но веднъж наложило се като нормално гоненето на журналисти от събития може да се окаже зловещ феномен. Тогава обаче тези гласове бяха медийно заглушавани. До сега.

Обратната страна на монетата обаче се оказа болезнена.

Веднъж допуснат моделът на представящите се за демократични медии, но позволяващи явно погазване на свободата на словото, естествено се мултиплицира... срещу самите тях. Както първите бяха успели да омагьосат западния свят (и отделни соросоидни кръгове от него) и да се създават и живеят с неговите пари, така се намериха предприемчиви люде, които да правят същото, но с пари от Изток. Всъщност тук трябва да се отвори една сериозна скоба, защото изданията на Прокопиев може и да се издържат от парите на Сорос и други западни грантове, но доста дейно и до днес бранят интересите на Москва. С която босът им е неизменно свързан. Затова може би по-скоро ще наречем новите кремълски креатури като „източни“ заради потоците от рубли, които текат към тях.

Първият знак за новите „източни“ играчи се появи преди няколко години в социалните мрежи, които първи се оказаха трибуна на кремълската пропаганда. Десетките групи срещу ЕС, НАТО и джендърите по естествен път преминаха в различни НПО-та, групи за обществен натиск и дори политически партии. Но с мирис на рубли.

Изведнъж общественият ред на страната, който до този момент се определяше от „Капитал“ и беше пълен с джендър драми и „разследвания“ срещу неудобни за него политици и бизнес конкуренти, беше разклатен. На сцената изгряха нови звезди, които също пожелаха да завземат истината за себе си. Но не да я делят с доскорошните й повелители, а да си я приберат, както първите бяха направили в началото.

Този сблъсък доведе до невидима, но силно осезаема Студена война между медии, НПО-та и политици, в която всеки атакува всеки, но никой не се вълнува от истинските проблеми на хората. За да се стигне до момента, в който не Прокопиев, а лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов гони журналисти от събитията си, наричайки ги „чужди агенти“. А всички изгонени малко или много са свързани с кръга на „Капитал“ и повечето от тях гузно мълчаха през годините, когато техният шеф гонеше колегите им от събития.

Днес обаче монетата се завъртя и те рязко се озоваха от другата страна на вратата на залата за пресконференции. Така журналистиката у нас бавно, но сигурно изкопа собственото си дъно, без дори и днес да признава същинският проблем – никой не се интересува от обществото, а се грижи само за собствените си интереси.

Свободна журналистика – окей, но само ако е удобна. 

Така накратко може да бъдат описани последните близо две десетилетия, в които страната ни бавно, но сигурно се отправи към дъното на различни класации за демократичност, върховенство на закона и свобода на словото. Първоначално тези класации бяха използвани от Прокопиев и хората му като инструмент за натиск върху неудобните, но с течение на времето констатациите в тях (особено в последните 2-3 години) стават все по-конкретни и все по-лоши за България.

“Свободата е само част от историята и половината от истината..." е казал Виктор Е. Франк. Затова много малко хора у нас знаят, че през годините имаше опити да се пресече приватизирането на медиите от олигархични интереси. Един от тези опити беше приетият от Народното събрание законопроект на ДПС и Делян Пеевски за задължително обявяване на финансирането на медиите, дошло не от пазарни инструменти, а от грантове и други финансови механизми.

Идеята е проста – всеки сам да види кой говори през съответната медия и чии интерес в действителност обслужва.

Нещо като етикет със съдържанието на храните, но вадещ на показ Е-тата (разбирай финансовите зависимости), с които е „подобрена“ съответната медия. И въпреки, че днес на хартия този закон действа, реално никой не следи за неговото му спазване. А преди да бъде приета промяната, редица медии и НПО-та от кръга „Капитал“ възроптаха срещу нея. Без реални доводи, разбира се. Защото какъв е проблемът аудиторията ти да знае кой ти плаща, за да пишеш едно или друго?

В демократични свят медиите се издържат от своите читатели, слушатели и зрители. Дори и рекламите за медиите би трябвало да зависят от техните рейтинги и тиражи. У нас обаче на непазарен принцип продължават да съществуват медии, които ако трябваше да се издържат от тираж, например, биха затворили отдавна. И това важи както за псевдодемократите на Прокопиев, така и за техните източни еквиваленти...

Всички мълчат, но докога? 

Така днес в България медии и журналисти има, но реална свобода на словото почти не е останала. И докато със всеки изминал ден погазването на основни права на гражданите (като правото им на свободно и честно информиране) биват потъпквани от едни или други, бавно обществото се отдалечава все повече от Европа, към която естествено трябва да принадлежи. И само за финал ще отбележим още нещо. Независимо чии интерес обслужва, пропагандата винаги използва едни и същи силно въздействащи послания.

Така в рамките на едно десетилетие  едно кратко стихотворение на немски пастор периодично се появяваше в защита на едната или друга страна на задушаващите журналистиката у нас пипала. И макар станало до болка познато на всички, стихотворението на Мартин Нимьолер остава неразбрано извън пропагандата и до днес.

 

Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук